Името Милош Форман отваря цял калейдоскоп от спомени, картини и фантазии в ума на всеки, който се е докоснал до творчеството му. Независимо дали го свързваме с „Амадеус“, „Полет над кукувиче гнездо“ или „Коса“, това име оставя отпечатък за цял живот с вдъхновението и внушението на изключителните филмови шедьоври, които създава човекът зад него.

Иван Бенчев

Новината за смъртта на Форман от 13-ти април отключва и спомените на хореографа Иван Бенчев, голям почитател на филмите на Милош Форман. Той единствен, има дързостта да превърне едно от култовите заглавия на режисьора, вечния мюзикъл „Коса“ в балет, и то във време, в което музика, филм и сценични ефекти са истински лукс.

Мюзикълът „Коса“ се появява гръмко през 1979 г. като протест срещу безсмислената война, когато води САЩ във Виетнам. В България е представен няколко години по-късно, но има изключително въздействие върху публиката. Хореографът Иван Бенчев гледа „Коса“ между 30 и 40 пъти в периода 1982 – 1984 г. „Влюбих се в музиката, пеех с нея и си представях, как един ден ще я поставя като балет.“

Повод за тази постановка, пожънала такъв невероятен успех, става един разговор, след прожекция на „Коса“ във видеоклуба на градския младежки дом „Лиляна Димитрова“, между него и останалите ръководители на състави. По това време неговият балет „Сателит“ изнася самостоятелни концерти, единствени по рода си, по всички големи сцени в столицата. След края на филма, изгледан за пореден път, той споделя мечтата си за „Коса“, за любовта към филма, режисьора и за сълзите, пролети на финалната сцена.

Той смята, че един мюзикъл може да бъде дори по-внушителен, ако се преведе на езика на танца, тъй като отсъства разговорът между героите и всичко върви със светкавично темпо. По този начин идеята може да бъде по-силно внушена. Естествено, колегите му приемат с насмешка, с подигравка и дълбоко съмнение амбициозната му мечта.
– „Кой си ти? Милош Форман, Боб Фос? Прави си едноактните балети и не се набивай в шамарите.“ – спомня си думите им Бенчев.

Тогава, воден от някаква вътрешна сила и убеждението, че никой млад човек не трябва да умира във война, той решава, че на всяка цена ще постави балета, независимо от подценяващите реплики, които летят към него. Защото „младият човек е едно красиво цвете, красотата на вселената, и вместо да краси и да се радва на живота, го хвърлят в брутална казарма, смачкват го, след което го изправят като пушечно месо, под гръмките лозунги за защита на Родината. Представете си вашите деца убити на десетки хиляди километри от САЩ. За чия кауза? Деца убиващи други деца, защо? Всяко едно убийство за мен винаги е било първото убийство – Каин убива брат си Авел.“

След разразения спор, който приключва с облог, че балетът ще бъде направен, Бенчев се прибира вкъщи и заспива с мисълта за „Коса“. И като някакъв знак от небето, сънува целия спектакъл: нощ, „Статуята на свободата“ се извисява гордо и първата песен „Водолеят“ се разнася по сцената. Битниците са скупчени под статуята. Той вижда всеки един танц детайлно – движенията, а вместо декор, огромни цветни диапозитиви, изпълващи цялата сцена. И накрая, на финалната песен „Let the sunshine“, вижда нощна битка, самолети, ядрена бомба и безброй хора, облечени отгоре до долу в черно – същински мъртъвци. „Видях как публиката плаче и танцьорите на сцената също.“

На другия ден отива на репетиция, изпълнен с надежда от пророческия сън, понесен на крилете на вдъхновението. Разказва на танцьорите си за съня и решението да постави „Коса“. За разлика от колегите му предния ден, в залата никой не го съди и подценява. Проблемът е, че няма музика. Няма и видеокасета, на която да гледа това потресаващо творение, няма представа как ще създаде прожекция на филм зад гърба на танцьорите. По това време липсват видеоекрани и компютърни ефекти. Всичко изглежда като просто една блестяща идея, породена от голямата любов и безумното вдъхновение на хореограф – мечтател.

„Настъпи едноминутно мълчание, след което една начинаеща танцьорка се изправи и попита, дали може да помогне. Аз съм професионален фотограф и докато разказваше как ще изглеждат нощните сцени и целия фон, установих, че имам всички тези диапозитиви. Само не знам как ще постигнем окървавената Статуя на свободата на финала, да се разпадне на кървави късове, тъй като не можем да представим самолета – чудовище, който прибира всички млади хора. Тя си седна и аз вдигнах очи към небето с благодарност. През това време една солистка си ровеше в сака и видимо се дразнеше. Най-накрая извади две касети, погледна ги и изпищя: това е „Hair“ – подарък от неин ухажор.“

Бенчев се прибира вкъщи окрилен и започва да слуша „Коса“. Слуша го и си представя филма. По това време в България видеомагнетофоните са минимален брой, не можеш току-така да гледаш някой филм. Няколко месеца хореографът си представя сцените, докато филмът придобие своята балетна версия с продължителност 1 час. На репетиция, той най-сетне съобщава на танцьорите си: „Готов съм да започна постановката, но ми се ще да гледам филма още няколко пъти! Но няма къде!“ Тогава друга танцьорка (с псевдоним „Зайчо“ – дребна, но много „танцувална“) съобщава: „Мислех тези дни да ви поканя на гости целия балет, за да го гледаме. Чичо ми от Германия ми изпрати видеомагнетофон, с няколко танцови касети и „Коса“. Бенчев се засмива вътрешно – небето явно помага на мечтите му. „Гледахме филма 10 пъти в продължение на няколко дни, до степен, че се слях със създателя му Форман. И започнах постановката. За рекордно кратък срок – месец и половина, „Коса“ бе готов за сцена. Но отсъстваха три много важни елемента: финалът – битката с хеликоптери, самолети и ядрената бомба, мощен диапроектор и къде ще се състои премиерата.“

Тъй като „Коса“ е най-младежкият от младежките филми и мюзикъли, според него мястото е Младежкия театър, но някой трябва да го плати. Той споделя с дирекцията на дома и тя реагира мигновено: – „Ще платим театъра, ще ти ушием костюми и ще платим за ефекти, ти само ги намери!“ Дотук добре, а откъде ефектите? Отново помощта идва чрез фотографката. Нейният приятел – млад телевизионен инженер, на когото единствен хореографът е разрешил да присъства на репетициите, не само защото обича балета, но и заради бързината и умението да оправя техниката, щом се развали, а това се случва често. Една вечер той чува изповедта за непреодолимата трудност и вдига ръка като на събрание: – „Иване, аз имам решението на твоя проблем. Мой приятел обслужва филми, телевизия, рок концерти, даже „Златния Орфей“ с ефекти, стига да му платят. Той работи с ЦК на Комсомола и се чудя как не го познаваш!“

На следващия ден се запознават и Бенчев разбира, че той има всичко, което му трябва – дори аспектомат (диапроектор). Намират ефект с хеликоптери, битки и ядрена бомба. Остава само прословутият финал. Костюмите се шият, афиши ще бъдат напечатани 5 дни преди спектакъла. „Нощният хоризонт“ ще интервюира балета. Само този финал!… И тогава сънят му излиза отново на бял свят. Вижда убитите тела да се изправят под наклон 45 градуса, със свити ръце, подобно на кръст. Те са с гръб към публиката, а мощен прожектор ги осветява на екрана. Проблемът е решен.

Последната трудност преди спектакъла се оказват афишите. Те отдавна са платени, но в момента, когато трябва да ги печатат, машината отказва. „Тогава печатарят се съжали над нас и ни направи на ръка, както Йохан Гутенберг преди векове, 20 афиша с големината на човешки бой. Още „топли“, аз и моите танцьори ги разлепихме през нощта в цяла София. Входът беше символичен – 1 лев. Разбира се, моите „приятели“ и колеги, с които се бях обзаложил, ме обстреляха с жлъч: Кой ли пък ще дойде на този спектакъл? Ако успееш, ще те кръстим Боб Фос!“

Идва прословутият ден – 19-ти юли 1985 г. Всичко е готово, сцената подредена, репетицията направена, ентусиазмът убийствен, а съмнението в хореографа – огромно. „И тогава се помолих Милош Форман да ми помогне, ей така, простичко.“ Няколко минути преди да пуснат публиката, майсторът на ефектите (Гери-Магията) слага една средно голяма книжна торба пред завеса на авансцена и предупреждава танцьорите: – „Ако някой ритне тази торба, ще се възнесе!“ – след това започна щурмът на залата. В залата се чуват крясъци, скандали, а когато Бенчев се осмелява да открехне завесата, 2 минути преди началото, се изумява. „Имаше хора и на сцената (залата съдържа 600 места), наложи се да изляза и да ги помоля да седнат на земята някъде другаде. Като ме видя, че се разправям с най-напористите зрители, публиката взе да ръкопляска и да тропа с крака. Духът на „Коса“ и Форман витаеше в салона!“

Първата част на концерта е съставена от балетни миниатюри, посрещнати с грандиозен аплауз, но публиката чака „Коса“. И тя идва. „Прекръстих се и натиснах копчето на плейбека. Завесата започна много бавно да се отваря, заедно със звуците на Водолея. И когато публиката зърна нощната Статуя на свободата, започна да ръкопляска. И така до края на спектакъла. Наложи се да увелича почти до край силата на звука, за да могат танцьорите ми да чуват.“

Спектакълът върви невероятно, танцьорите играят като богове, а публиката вилнее. Но Бенчев все си мисли за финала с бомбата. И ето, чува се „Let the sunshine“, всичко е свършило, сцената е пълна с трупове и тогава изригва ядрената бомба – един 15-метров стълб. Салонът замлъква, а една баба извиква: – „Майко, загинахме!“ Илюзията е пълна, умопомрачителна. Тогава труповете се превръщат в черни кръстове, Статуята на свободата изчезва, за да разкрие многомилионно гробище от черни кръстове.

Чудото се е случило, всички плачат и не се срамуват да бършат сълзите си. И противно на всички балетни финали, балет „Сателит“ се обръща към публиката, сваля черните си маски и запява „Дайте слънчева светлина“. А с нея и публиката. Такъв спектакъл, такъв триумф, и то въпреки непреодолимите трудности, само някой, наистина влюбен в Милош Форман и в изкуството, може да създаде.