Ани Петрова е родена 1990 г. в гр. София. През 2009 г. завършва Национално училище за изящни изкуства „Илия Петров“ в гр. София със специалност „Живопис“, след което следва „Българска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Живописта остава голямата й любов и основното, с което тя се занимава. Обект на изследване в работите й са мислите и състоянията, през които човешката душа преминава.

 

С изразена слабост към портретите, Ани открива първата си самостоятелна изложба „Разкриване“ през 2016 г. През 2017 г. изложбата гостува на изложбени зали „Рафаел Михайлов“ гр. Велико Търново и „Рубик арт център“ гр. Варна, а през 2018 г. – в читалище „Светлина – 1924“ гр. Земен. На 6-ти февруари 2019 г. с портрети и фигурална живопис се откри втората самостоятелна изложбата на Ани Петрова, наречена „Нощни размисли“. Номинирана и взима участие с четири свои картини в Хll-тото Световно биенале за съвременно изкуство във Флоренция, което се  проведе през октомври 2019 г.

 

Възпитаник сте на художествена гимназия, но не избирате да продължите образованието си в Академията. Завършвате специалност „Българска филология“. Защо избрахте този път и тази специалност?

 

Когато завърших гимназия имах нужда да изляза от учебния модел на рисуването за известно време. Записах „Българска филология“, защото българският език и литературата винаги са ме вълнували много. И не сбърках – това е една изключително интересна специалност. Срещнах изумителни преподаватели и от тези срещи съм много богата. Филологията е една огромна вселена. Това не значи, че спрях да се уча в изобразителното изкуство. Напротив, точно тогава започна най-сериозното ми задълбочаване в живописта.

Рефлексиите от филологическото Ви образование, по-конкретно литературното, неизменно личат в картините. Някъде по-директно, чрез заглавия, а в други случаи индиректно, т.е. заложени смислово-композиционно. Разкажете къде е Вашата пресечна точка между литературата и изобразителното изкуство?

 

Литературата е най-големият стълб, както в личен, така и в професионален план. Не знам дали е началото или края – може би всеки път е различно. Понякога тръгвам от художествено произведение, а когато не тръгна, неминуемо стигам до такова. В крайна сметка всичко, което почувстваме като порив, е написано някъде по особено красив начин. И ако го открия в спомените си, то вече е част от картината.

 

Изградих последната си изложба, например, изцяло върху едно стихотворение на проф. Цочо Бояджиев „Рондо XXI“. Първата и в същото време последна картина „Везни“, отваряше и затваряше цикъла на изложбата с това стихотворение. И всяка една от останалите работи беше замислена да допълва тази идея. Литературата и изобразителното изкуство си взаимодействат по особено категоричен начин, затова в своята работа предпочитам да не ги отделям. В крайна сметка, това е истината – това е пътят, по който съм работила в дадена картина. А изкуството трябва да е честно.

 

Тук ще Ви попитам и дали пишете авторски художествени текстове?

 

Не, не пиша! Никога не съм се опитвала. Хората, които умеят да боравят с думите така красиво, са на огромен пиедестал за мен. Точните думи са много важни.

#бюлетин

#изкуство

Несъмнено изкуствата си взаимодействат, обговарят едни и същи въпроси, наричани често „вечните въпроси“, но, образно казано, на различен език. Диалектичното мислене и изразяване ли е пътят към по-истинското произведение, независимо дали е картина, художествен текст, музикално произведение?

 

Със сигурност, да! Диалектиката сама по себе си е търсене на истината. Когато правиш изкуство е важно да не спират да те вълнуват въпросите и да анализираш непрекъснато, чрез своите изразни средства, вътрешното си противоречие – да проверяваш всяка мисъл, преди да я отхвърлиш или приемеш. И след като откриеш някакви отговори, със същото вълнение да продължиш с въпросите, които пък те са породили.

 

В този ред на мисли, процесът на рисуване е винаги диалог. Понякога доста дълъг, преди да се стигне до последната мазка. Мисля, че всеки автор знае колко често се изправя пред трудности подобни на тази, в която трябва да почувстваш, кога да кажеш „стоп“. Да знаеш кога трябва да приключиш дадена работа, а продължението на диалога да пренесеш в следваща творба и то като нов разговор.

Картините Ви са разпознаваеми, имате изграден собствен стил, което е много важно за художника. Разкажете за пътя до тук? Може да споменете и имена на художници, преподаватели или просто неща, които са Ви изградили като творец и човек!

 

Стилът е естествен процес, не е нещо, за което се придържам. Дори не съм сигурна точно кое имаш предвид. В творбите си аз показвам чувствата, емоциите, състоянията на жена, защото всяка една картина е мой личен път и духовно преживяване. Затова женският образ е опорна точка в работата ми. Символите ползвам като разказ. А орнаментите са нещо, което ми доставя огромно удоволствие – те са леката и забавна част от процеса. По тях ме запали декорацията на дворците и катедралите в Италия – от външната орнаментика, пищна до лудост, до повтарящите се еднакви форми по стените отвътре.

 

Ако трябва да спомена учител – това е Борислав Ждребев. Това, което е той за мен, за нас, неговите ученици, не може да бъде обхванато с думи. Човек-опора е той, през целия ми път като художник. Към него са най-големите благодарности.

 

А художниците, които харесвам, са разбира се много. Но тези, които най-много са ми повлияли, са онези, имащи труден, творчески път. С личната си съдба – като Фрида Кало, Модиляни. А в по-личен план Димитър Делийски, художник, който ми е бил и близък. Въпреки че в онези години не съм си давала сметка колко устойчив трябва да бъдеш, за да не се откажеш. Да отстояваш това да си художник е най-големият камък по пътя.

Рисувате често портрети. Човекът и човешкото тяло почти неизменно присъстват в творбите Ви. През човешката фигура ли успявате най-бързо да изразите емоцията и идеята, която носите в себе си?

 

Да! Моето търсене се състои в това, как едно преживяване се отразява в лицето и състоянието на тялото, особено в лицето. Понякога белегът от дадена емоция е почти неуловим, но точно тези малки промени, които лицето издава, са интересни за мен. Лицата на хората са отделна вселена! Там се вижда това, което си видял, което си живял…

 

Чрез позицията на човешкото тяло в композицията на картината, чрез формата, извивките, линиите, не само чрез лицето на модела, успявате много добре да изразите различни емоции и състояния. Аз лично много често разпознавам меланхолията… Разкажете за тези емотивни пластове!

 

В изкуството меланхолията се движи щастливо. Тя е огромен двигател. Разгръща се с всичките си подробности и накрая се свежда до нещо красиво и пречистено. В състояние на тъга имаме много какво да кажем. Когато летим от щастие – не толкова. Затова повечето произведения на изкуството са били и ще бъдат „облегнати“ на тъгата. Една „сарабанда“ например – произведение, използвано от много композитори, история за най-личната ни равносметка и прошка, свирено предимно на погребения – е едно от най-красивите неща, които съм чувала.

 

Такива произведения на изкуството вълнуват много, защото можем да съпреживеем този разказ. А когато си съпреживял болката на някого, той завинаги ти е близък. Меланхолията не е нещо страшно. Има я, разглеждаме я в себе си, даваме си любов, за да се съхраним, и я наместваме някъде, за да дойде друго.

 

Да очакваме ли скоро нова изложба? Каква е тематиката или посоката Ви на рисуване в момента? Разбира се, ако желаете да открехнете „вратичката“ и да издадете нещо „скрито“ до този момент, което предстои…

 

Намирате ме на прага на промени в личен план, което, нямам съмнение, ще се отрази и в професионалния. В момента работя по нови неща. Неотдавна се появи в мен желание за рисуване на природни елементи, което е новост за мен. Но много работа ме чака, докато дойде време за нова изложба!

 

Благодаря Ви за този разговор и до нови срещи! :)

 

Стихотворението „Рондо ХХI“ на проф. Цочо Бояджиев, върху което Ани Петрова изгражда последната си изложба:

Рондо XXI

Дори да скъса кош обувки в своите скиталчества
кръжи неспирно около сърцето си човекът
от себе си не се отрича и не се отдалечава той
дори да скъса кош обувки в своите скиталчества

тъй примката на рондото спокойно чака
да стъпи в нея със недъгавия крак на своето „навеки“
защото и да скъса кош обувки в дългите скиталчества
кръжи неспирно около сърцето си човекът.

Цочо Бояджиев

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This