Да отречеш произведение на изкуството, заради сексизъм, е като да отречеш реалността

Двадесет и първи век се оказва време за преосмисляне на морала и реорганизиране на човешката мисъл. Малък пример за това са все по-нарастващите негативни коментари в социалните мрежи, обвиняващи и направо отричащи литературната и филмова класика. Изведнъж започнаха да се откриват елементи на расизъм, сексизъм и хомофобия в известни и обичани от цял свят произведения. Някои от тях са създадени близо стотина години назад, а се заклеймяват като политически некоректни и опасни за морала на обществото.

Забраната на едно или друго литературно, филмово (и не само) произведение си е „класика в жанра“ в миналото. Малка справка: „Доктор Живаго“ бива забранен в Съветския съюз, заради критиката си към властта, а както знаем, никоя власт (особено комунистическата) не търпи критика. „Лолита“ първоначално е забранена във Франция и Великобритания, заради прословутия акт на педофилия от страна на главния герой, блудстващ с 12-годишно момиче. „На Западния фронт нищо ново“ попада под забрана, заради твърде натуралистичното описание на войната. „Любовникът на лейди Чатърли“ е отричан във Великобритания, защото не е морално една омъжена жена да има извънбрачна връзка със семейния пазач. Филмът „Последно танго в Париж“ е забранен в Италия, Австрия, Великобритания, Канада и други страни, заради дръзката си еротика и сцени на сексуална агресия. Но докато изброените доводи, довели до забраната, са обясними, тези на днешните „пазители на морала“ са обезпокоителни.

Защо, след като Русия прие критиката на Пастернак срещу властта и започна да издава романа свободно, даже позволи да се сдобие и с Нобел (Nobel prize), след като светът прие педофилията на Набоков, неморалната връзка на лейди Чатърли и натурализма на Ремарк, обществото днес отрича произведения като „Отнесени от вихъра“, „Малката русалка“, „Уестсайдска история“, „Хубава жена“, „Сексът и градът“ и още куп други?

Всички тези произведения са обвинени в расизъм, сексизъм, хомофобия или и в трите едновременно, и са агресивно нападани в социалните мрежи от съвременния млад човек. Наблягам на думата „млад“, тъй като младият човек винаги е бил най-освободен от всякакви предразсъдъци и задръжки, но днес се оказва доста по-консервативен.

Двадесет и първи век определено е „векът на абсурдите“. Човечеството никога не е било толкова дребнаво и не е воювало за толкова безумни каузи. Двете световни войни се водеха за територии и за световна власт, а „властта е най-добрият афродизиак“, както се казва във филма „Никсън“. Но една война на базата на раса, религия или полова идентичност говори за фанатизъм и много ниска интелигентност. Защото интелигентният човек уважава чуждата вяра и не изпитва потребност да наложи своята.  Не бяхме ли надраснали чувството за превъзходство на едни раси над други още с края на колониализма? Неочаквано или не, човешката нетърпимост един към друг никога не е била толкова силно изострена. И за жалост, това умишлено се провокира.

Паралелно обаче, не спира да се говори за свобода на словото. Медиите са цензурирани, един журналист не може да пише срещу властта, нали тя го храни?!… Но никой не говори за една друга цензура, която се налага в световен мащаб – цензура чрез толерантността. Толерантността в САЩ изисква, когато правиш филм или новинарска емисия, задължително да включиш поне един цветнокож. В Българския телевизионен ефир се насърчава назначаването на водещи от турски произход, за да не бъдат пренебрегвани малцинствата.

Тази интеграция и толерантност обаче, рано или късно води до опасни резултати, които в Щатите вече са видими. Един филмов режисьор вече е длъжен да включи във филма си цветнокож, в противен случай ще бъде обявен за расист и кариерата му ще приключи моментално. Възможно е дори да бъде подложен на съдебно производство. Една жена съвсем спокойно може да осъди мъж за това, че ѝ се е усмихнал. Един писател не трябва да пише роман за проститутка, защото ще бъде обвинен в сексизъм. Това е чиста цензура върху литературата и всички форми на изкуството. Очевидно е, че някой иска да сложи юзди на мисленето и на писането. Авторът се нарича така, именно защото притежава свободата да твори, според своите виждания. Недопустимо е изкуствено да се налага на автора включването на едни или други персонажи, които нямат връзка със сюжета му.

Според коментарите в социалните мрежи, един писател не може да си позволи да пише роман за проститутка и такива като него биват заклеймявани като сексисти. Пак според тях, всеки филмов режисьор е длъжен да включи във филма си цветнокож, в противен случай ще бъде обвинен в расизъм. И за да си спести всичко това, той трябва да угоди на публиката и да пренебрегне творческия замисъл. Следващата стъпка (а може би точно това се цели) е промяна в закона, за да бъде повдигано съдебно производство на въпросните режисьори, писатели и артисти, че не са спазили тези нови морални закони. Виждате колко жени се обръжат към съда, обвинявайки често дори непознати мъже в сексуален тормоз. Може би скоро ще започнат да ги съдят за усмивка…

Откъде-накъде някой ще налага как да изглеждат или как да се държат героите на нечий роман? Къде отива авторското в такъв случай?

Това напомня времето преди 1989 година, когато авторите от социалистическия блок трябваше да се съобразяват с наложената цензура и за да излезе романа им, да включват някоя хвалебствена реч за ЦК на Партията или да изразяват вярата си е социалистическия идеал. Днес отново виждаме подобно ограничаване на свободата на автора, от което страда не толкова той, а самото изкуство.

Поставянето на изкуството в рамки, писането под диктовка (какво трябва или не трябва да съдържа едно произведение), представлява роботизиране на мисълта и създава едно изкуствено писане, „натаманяване“ към изискванията, което няма нищо общо с изкуството. Да не забравяме едно от главните свойства на изкуството – да отразява действителността.