Двадесет и първи век се оказва време за преосмисляне на морала и реорганизиране на човешката мисъл. Малък пример за това са все по-нарастващите негативни коментари в социалните мрежи, обвиняващи и направо отричащи литературната и филмова класика. Изведнъж започнаха да се откриват елементи на расизъм, сексизъм и хомофобия в известни и обичани от цял свят произведения. Някои от тях са създадени близо стотина години назад, а се заклеймяват като политически некоректни и опасни за морала на обществото.

 

Забраната на едно или друго литературно, филмово (и не само) произведение си е „класика в жанра“ в миналото. Малка справка: „Доктор Живаго“ бива забранен в Съветския съюз, заради критиката си към властта, а както знаем, никоя власт (особено комунистическата) не търпи критика. „Лолита“ първоначално е забранена във Франция и Великобритания, заради прословутия акт на педофилия от страна на главния герой, блудстващ с 12-годишно момиче. „На Западния фронт нищо ново“ попада под забрана, заради твърде натуралистичното описание на войната. „Любовникът на лейди Чатърли“ е отричан във Великобритания, защото не е морално една омъжена жена да има извънбрачна връзка със семейния пазач. Филмът „Последно танго в Париж“ е забранен в Италия, Австрия, Великобритания, Канада и други страни, заради дръзката си еротика и сцени на сексуална агресия. Но докато изброените доводи, довели до забраната, са обясними, тези на днешните „пазители на морала“ са обезпокоителни.

 

Защо, след като Русия прие критиката на Пастернак срещу властта и започна да издава романа свободно, даже позволи да се сдобие и с Нобел (Nobel prize), след като светът прие педофилията на Набоков, неморалната връзка на лейди Чатърли и натурализма на Ремарк, обществото днес отрича произведения като „Отнесени от вихъра“, „Малката русалка“, „Уестсайдска история“, „Хубава жена“, „Сексът и градът“ и още куп други?

 

Всички тези произведения са обвинени в расизъм, сексизъм, хомофобия или и в трите едновременно, и са агресивно нападани в социалните мрежи от съвременния млад човек. Наблягам на думата „млад“, тъй като младият човек винаги е бил най-освободен от всякакви предразсъдъци и задръжки, но днес се оказва доста по-консервативен.

#бюлетин

#кино

Преди 30-40 години човечеството допусна в литературата и киното бруталните убийства, порнографията, и въобще не забелязваше в изброените произведения ни най-малки намеци за расизъм или хомофобия, които да разстройват психиката. Днес обаче, те умишлено се търсят и преобръщат наопаки цялото разбиране за изкуството и морала. Известно е, че проблемът с расизма в САЩ беше решен, още когато цветнокожите получиха равни права, а поетото управление на страната от цветнокож, моментално изключи всякакви съмнения, че белите се смятат за нещо повече. Сексизмът е по-скоро абстрактно понятие в 21 век. Това се затвърждава от заемането от жени на всевъзможни управленски постове и кариерно развитие във всички области на изкуството, науката и спорта. Но това изглежда не пречи на едни хора да твърдят, че сексизмът е едва ли не навсякъде.

 

За хомофобия до скоро въобще не се говореше, тъй като никой не намираше за необходимо да изтъква половата си идентичност – тя е нещо лично и не е нужно да се тика в лицето на света. Все пак, човекът не е само пол и не би следвало смисъла на неговото съществуване да е доказване на половата идентичност – аз съм мъж, жена или както там се идентифицира. В древността сексът между двама или повече мъже или жени е бил ежедневие и на никой не му е правело впечатление. Но ето че днес някой прави от това тема номер едно, опитвайки се да настрои хората един срещу друг. Не сме ли станали днес по-консервативни от преди? Не сме ли със свръхизострена чувствителност по отношение на пол и раса?

Двадесет и първи век определено е „векът на абсурдите“. Човечеството никога не е било толкова дребнаво и не е воювало за толкова безумни каузи. Двете световни войни се водеха за територии и за световна власт, а „властта е най-добрият афродизиак“, както се казва във филма „Никсън“. Но една война на базата на раса, религия или полова идентичност говори за фанатизъм и много ниска интелигентност. Защото интелигентният човек уважава чуждата вяра и не изпитва потребност да наложи своята.  Не бяхме ли надраснали чувството за превъзходство на едни раси над други още с края на колониализма? Неочаквано или не, човешката нетърпимост един към друг никога не е била толкова силно изострена. И за жалост, това умишлено се провокира.

 

Паралелно обаче, не спира да се говори за свобода на словото. Медиите са цензурирани, един журналист не може да пише срещу властта, нали тя го храни?!… Но никой не говори за една друга цензура, която се налага в световен мащаб – цензура чрез толерантността. Толерантността в САЩ изисква, когато правиш филм или новинарска емисия, задължително да включиш поне един цветнокож. В Българския телевизионен ефир се насърчава назначаването на водещи от турски произход, за да не бъдат пренебрегвани малцинствата.

 

Тази интеграция и толерантност обаче, рано или късно води до опасни резултати, които в Щатите вече са видими. Един филмов режисьор вече е длъжен да включи във филма си цветнокож, в противен случай ще бъде обявен за расист и кариерата му ще приключи моментално. Възможно е дори да бъде подложен на съдебно производство. Една жена съвсем спокойно може да осъди мъж за това, че ѝ се е усмихнал. Един писател не трябва да пише роман за проститутка, защото ще бъде обвинен в сексизъм. Това е чиста цензура върху литературата и всички форми на изкуството. Очевидно е, че някой иска да сложи юзди на мисленето и на писането. Авторът се нарича така, именно защото притежава свободата да твори, според своите виждания. Недопустимо е изкуствено да се налага на автора включването на едни или други персонажи, които нямат връзка със сюжета му.

 

Според коментарите в социалните мрежи, един писател не може да си позволи да пише роман за проститутка и такива като него биват заклеймявани като сексисти. Пак според тях, всеки филмов режисьор е длъжен да включи във филма си цветнокож, в противен случай ще бъде обвинен в расизъм. И за да си спести всичко това, той трябва да угоди на публиката и да пренебрегне творческия замисъл. Следващата стъпка (а може би точно това се цели) е промяна в закона, за да бъде повдигано съдебно производство на въпросните режисьори, писатели и артисти, че не са спазили тези нови морални закони. Виждате колко жени се обръжат към съда, обвинявайки често дори непознати мъже в сексуален тормоз. Може би скоро ще започнат да ги съдят за усмивка…

 

Откъде-накъде някой ще налага как да изглеждат или как да се държат героите на нечий роман? Къде отива авторското в такъв случай?

 

Това напомня времето преди 1989 година, когато авторите от социалистическия блок трябваше да се съобразяват с наложената цензура и за да излезе романа им, да включват някоя хвалебствена реч за ЦК на Партията или да изразяват вярата си е социалистическия идеал. Днес отново виждаме подобно ограничаване на свободата на автора, от което страда не толкова той, а самото изкуство.

 

Поставянето на изкуството в рамки, писането под диктовка (какво трябва или не трябва да съдържа едно произведение), представлява роботизиране на мисълта и създава едно изкуствено писане, „натаманяване“ към изискванията, което няма нищо общо с изкуството. Да не забравяме едно от главните свойства на изкуството – да отразява действителността.             

#изкуство

Забраната да се пише за сексизма, например, е отричане на заобикалящата ни действителност. Защото проститутки като тази в „Хубава жена“ има и днес, ще има и утре. И това не е непременно сексизъм. Расизъм има, но присъствието на темата във филми и книги, не я задълбочава, още по-малко сега, след като въпросните произведения са почти забравени. Странно, когато сериалът „Приятели“ се въртеше по телевизията, никой не намираше в него сексизъм, расизъм или хомофобия. Но днес той е изровен от архивите, за да се заклейми. Струва ми се, че присъствието на подобни теми в изкуството е по-скоро здравословно, тъй като запознава обществото с чувствата на „различните“, а не ги настройва срещу тях.

Нека не забравяме, че приказки като „Малката русалка“ са едно своеобразно продължение на митовете и легендите, дали огромен принос в разбирането на човешката психика, психоанализата и психотерапията. Карл Густав Юнг е бил страшно благодарен на съществуването им, защото те са му помогнали да разбере произхода на психичните отклонения.

 

Когато някой ни налага да избягваме „неудобни“ факти от действителността и да цензурираме творчеството си, той ни поставя в скафандър, в който може да сме защитени и всичко да е розово, но със сигурност ни отдалечава от истината и реалните проблеми. Когато някой налага ограничения върху автора, кастрира не само литературата, киното, но и човешката мисъл. Литературата винаги е осъществявала връзката с миналото, показвала ни е, дори и леко украсено, как са живели хората на определени места в определено време. „На Западния фронт нищо ново“ ни запозна с една реална картина. Значи да се води война е позволено, но да се пише за нея не?

 

Време е да спрем с тази дребнавост и да търсим повод за конфликт там, където го няма! Да спрем да диктуваме на творците как да творят и да изключваме от изкуството теми от ежедневието! Време е да спрем някой да променя ценностната ни система, налагайки ни нови стереотипи на мислене!

 

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This