Обикновено родителите се делят на два типа по отношение на децата си – или са страшно амбициозни и задължително искат да направят от тях гении, или нехаят за тях, забелязвайки големия талант, който са създали и по този начин пропиляват една чудесна бъдеща кариера. Особено клиширано това се случва при творческите личности. Страшно много родители карат децата си да свирят на пиано или цигулка, заради амбицията им да станат големи музиканти – пианисти, цигулари, диригенти, композитори и да наредят имената си до тези на Моцарт, Бетовен, Тосканини, Караян, Рубинщайн, Падеревски, Ливайн, Баренбойм, Бърнстайн и т.н. Те дори и не предполагат на каква „каторга“ и на какъв тежък труд обричат децата си. Защото талантът е само 10-тина процента и идва свише. Останалото е работа. Много малко са родителите, които могат да прозрат таланта за музика у децата си. И в повечето случаи децата биват измъчвани, намразват инструмента, но не могат да се откажат, защото авторитета на родителите и любовта на децата към тях, ги кара да продължават.

Разбира се, тази амбиция е важна, иначе не би имало оркестри, виртуози и велики имена. Защо? Един инструмент, като пианото или цигулката (която предполага задължително и уроци по пиано, също както виолончелото), изисква хиляди часове свирене. На 4 години, когато едно дете иска само да тича и да играе, е много трудно е да съзреш в него големия талант. А за жалост в по-късна възраст, на детето ще му бъде невъзможно да съчетава училищните уроци с музиката. На инструмента трябва да се свири по 8 часа на ден, за да може детето да си служи с него, когато стане на 18-20 години. Не говорим да бъде виртуоз или професионалист, в музиката не може да има професионализъм, а само големи артисти.

Какво би станало, ако бащата на Франц Лист – Адам, сам цигулар и много добър пианист, не бе забелязал в сина си – 5 годишния Франц (по унгарски Ференц) изключителна музикална дарба да запаметява и да учи с малките си пръстчета веднага показаната му мелодия? Нямаше да съществува може би най-големият пианист на всички времена.

Когато Лист е на 11 г. и свири феноменално, баща му разбира, че синът му има нужда от допълнително обучение, за да стане „диаманта Кохинор“. Но той иска синът му да получи възможно най-доброто образование. Затова през 1821 г. семейството му се премества във Виена с малко мебели и малко спестени пари. Бащата напуска именията на княз Естерхази, на които е управител и поема трудния и много рискован път – да направи детето си звезда. Във Виена те намират приятели и покровители и най-важното: педагози, професори, сред които Карл Черни – най-видния професор по пиано, голям пианист, композитор и несравним педагог.

Преди да чуе детето, Черни педантично заявява: „Родителите с големи жертви подготвят кариерата на децата си. С готовност признавам това и искам искрено да пожелая вашият труд да бъде увенчан с достойни плодове!“ И докато Лист слуша безинтересния разговор на възрастните, без никой да го забележи се приближава до пианото. Докато Черни продължава да ниже дълги изречения, с които любезно да откаже новия си ученик, малкото момче тихо отваря капака на инструмента, покачва се на стола, още висок за него, и започва да свири. Чувайки Лист, великият педагог се вцепенява. Когато Франц приключва, той пита бащата:
– При кого е учило детето?
– Аз го обучавах, господин професоре.
Карл Черни повдига очилата си и с широка усмивка произнася „присъдата“:
– Наемам се да уча момченцето без пари.
Но казва и нещо много важно за бъдещите виртуози – момченцето обещава много, но засега знае твърде малко. Така започва жестокото обучение на детето при професора.

Мълвата за детето чудо се разнася и стига до двореца. Негови почитателки стават звездите на виенската опера – Хенриета Зонтаг, Каролина Унгер и Вилхелмина Шрьодер – трите красиви грации. Те поемат малкото дете и го водят навсякъде със себе си. Младият виртуоз се запознава със златната страна на музикалната кариера, която се очертава да бъде блестяща. Той свири пред всички висши аристократи, графове, князе и принцове във Виена. Княз Метерних – един от победителите на Наполеон го чува, въздъхва и казва: „Чака те велика кариера!“ Но голяма звезда се става трудно. Бащата – Адам разбира, че обучението по пиано е недостатъчно и синът му има нужда от вокална подготовка. Затова го отвежда при прочутия италиански маестро Антонио Салиери, обичащ да казва за себе си: „Аз бях враг на Божествения Моцарт“. Но това, разбира се, крие голямата му любов към „Божествения Амадеус“.

Така, в рамките на месеци детето научава това, което останалите учат с десетки години. След подготовката на Черни и Салиери, Лист вече е на ниво да изнесе голям концерт. Стига се дотам, че адвокатът Шиндлер – голям приятел и представител на Бетовен пред обществеността, се появява в дома на семейство Лист, за да чуе гениалното дете. Когато трите грации разказват на Бетовен за детето чудо, той казва: „Мразя измъчените обучени кучета, цирковите фокусници, нещастните деца чудо! Оставете ме намира!“ Въпреки това, няколко дни по-късно разпитва вечно облечения в черно Шиндлер, какво знае за детето чудо. Така се стига до големия концерт, разбира се, не без помощта на князете Естерхази, граф Палфи и самият Росини – великият маестро. Когато Лист е поканен да свири на бал в дома на Росини, като бисер на вечерта е оставен накрая на концерта. Когато идва неговия ред, Франц сяда зад пианото. Силно впечатлен от чутия преди него виртуозен цигански оркестър, той решава да импровизира върху техни мелодии, с което предизвиква невероятните ръкопляскания на публиката.

Какво значи един баща да вярва в детето си? Адам Лист жертва всяка секунда от живота си за бъдещето на сина си. Той свири навсякъде, където би могло. И ето, че по съвета на „трите грации“, го води при най-големия импресарио на Виена – Диабели. При него е господин Гировец – световноизвестният диригент на Хофопера, дирижирал по цял свят. Той гледа с известно пренебрежение на детето чудо. Но когато Лист привършва етюда, Гировец пристъпва към масата, грабва новия безумно труден концерт за пиано на Хумел и го слага пред детето. Часът е 11 преди обед. Франц прелиства бавно нотите, след което започва да свири направо „страшно“ – това е думата и „в истинското темпо“. Гировец се покланя пред детето и казва: „Ще дойда на концерта!“ Идва 1-ви декември 1822 г. В залата на Ландщата детето прави самостоятелен концерт. Всички места за заети. Програмата е: Клементи, Хумел, Роден, Росини и свободна импровизация на пиано. Успехът е меко казано грандиозен.

На концерта на 13-ти април 1823 г. – определен като победоносната битка на импресариото Диабели, присъства цялото висше общество на Виена. Салонът кипи от аплодисменти. И ето, че се стига до очакваната импровизация. Импресариото иска концертът да приключи, защото се страхува, че убийственият ефект може да се превърне в дефект. Но Лист свири, свири, а публиката плаче от възторг. Настъпва истински ураган от ръкопляскания. Детето продължава да свири. Накрая на мелодията настъпва убийствено мълчание. Театърът е притихнал. Тогава по стълбата за сцената се чуват тежки стъпки. Лист усеща, че някой застава зад него, навежда се, притиска го силно към себе си и го целува по дясната, по лявата буза и после по челото. Детето се изправя, а сърцето му бие ускорено. И тогава избухват ръкоплясканията – като „небесна буря“. Един до друг на сцената стоят Бетовен и Франц Лист. След това великият гост с бързи крачки се отправя към изхода, промъква се през тълпата и изчезва. От тогава тръгва поверието, че когато те целуне велик майстор музикант, ще станеш също велик, а и тези, които се докоснат до теб с вяра в провидението.

Години по-късно, Лист е вече двадесет и няколко годишен. След един феноменален концерт в Париж (пианистът вече е обявен за „звезда с най-голям карат“), в компанията на всички изявени млади музиканти по това време присъства и Хектор Берлиоз, за който музикалната критика след време казва, че е продължителят на Бетовен. Лист разказва изключителните си преживявания по сцените, за концерта във Виена и за целувката на Бетовен, който го благославя, когато е бил на 11 г. Тогава Берлиоз става, коленичи и разплакан моли Лист да му позволи да целуне ръката му, за да премине частклаица от гения на Бетовен и в неговата душа. Тогава Лист целува по челото Берлиоз и поверието се сбъдва.

Разказвало се е, че Лист притежава магнетофонна памет, че веднъж чул една мелодия, (безразлично колко сложна е тя, за оркестър или за пиано) може да я възпроизведе от първия до последния тон, точно както Моцарт. На концерт в замъка на графиня д’Агу (любовница на Лист и майка на трите му деца) присъства и елита на парижкото общество. Естествено, сред тях е херцогиня Белджойозо, която организира най-грандиозните концерти за времето си и винаги се старае да съпоставя най-големите звезди. На последния й концерт тя кани всички големи пианисти, (с надеждата, че Лист – „звездата на звездите“, ще изгуби малко от блясъка си), Черни, Талберг, Шопен, Херц, Пиксис… Лист е оставен за накрая. Когато сяда зад пианото (естествено без ноти), той прави огромна парафраза на всеки един, свирил преди него, като завършва с огромна част своя музика. Публиката е сразена – такова чудо никой никога не е чувал.

Франц Лист

На прословутия бал, за който всички присъствали до края на живота си разказват само хвалебствия, след като официалната част е привършила, графиня д’Агу (голяма майсторка на ефектите) слага два свещника на рояла и моли Шопен – скъп гост на вечерта, да изсвири последното си „ноктюрно“, което все още не е излязло в издателствата. Шопен, който не е обичал много да се афишира, отначало се замисля, а после сяда зад пианото. От другата страна, облегнат на ръката си стои Лист, (който бил влюбен в творчеството на Шопен и е обожавал нежната душа на полския композитор). Ноктюрното е невероятно красиво и страшно трудно. Публиката избухва в ръкопляскания, но тя все още не знае какво предстои. Когато Шопен не може да издържа повече ръкопляскания, вдига ръце и публиката млъква. Той хваща за ръката своя приятел Франц и му казва:

Франц Лист– А сега, приятелю, седни и изсвири същото!
Настъпва мълчание. Подобно предизвикателство никой никога не е очаквал. Шопен свири за първи път пред публика това ноктюрно и никой не би могъл да го познава. Графиня д’Агу се усмихва тънко, очакваща мъжа на мечтите й най-после да се провали, защото всички го обожествяват. Лист се усмихва замечтано, замълчава за една минута, сяда зад пианото и тогава… публиката чува за втори път в една вечер едно и също ноктюрно, изсвирено по един и същи начин от двама души.

Питам се, какво ли би се случило, ако бащата – нежният изстрадал Адам Лист, не бе пожертвал живота си за своето дете? Отговорът оставям на вас.

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This