Поезията на Костас Уранис (1890 – 1953 г.) е свързана с опростяване на формата, нарушаване на ритъма на определени места и създаване на своя собствена музика. В стиховете му личи едно целенасочено бягство от действителността, отвъд която се разкриват тъжните картини на мечтателни възпоменания и вечното очакване на нещо по-добро. Роден поет и пишещ от съвсем малък, той издава първата си стихосбирка („Като сън“), когато е 17 годишен.
Аз ви предлагам няколко по-късни негови стихотворения, в които прозира таланта му и майсторството на стиха.

#бюлетин

#кино

ЛЮБОВ

 

Излишно е пред пътната врата да чакаш ти,
да дебнеш с поглед уличките занемели.
Тя, трябва ли да дойде, изведнъж ще се вести,
без да усетиш стъпките ѝ прималели.

 

Тя ще закрие нежно с хубавите си ръце
очите ти загледани, неутолими.
“Коя съм?” – пита ли, по трепетното си сърце
познал я, ще прошепнеш скъпото ѝ име.

 

Излишно е да чакаш. Ако трябва, тя сама
ще те намери и заключен да си у дома,
ръце разкрила, първа тя ще те прегърне.

 

За нея може и да свети целият ти дом,
щом тя се появи, да я преследваш тичешком,
самата тя не ще ли, гръб ще ти обърне.

 

МОЛИТВА КЪМ БОГА ЗА ВСИЧКИ НЕЩАСТНИ

 

Боже мой, през тази нощ на траурната зима,
горе в рая, дето всякога е вечна пролет,
твойте ангели от пустите тераси гледат
как земята мълчаливо се върти в безкрая
и с цветчета бели я обсипват непрестанно;
Боже мой, във тази нощ, когато вият вихри
като грешници, които гробът не приема,
помисли за тез, които в дрипата постеля
спят, защото пак ще трябва да набират сили,
за да понесат и утре вчерашната мъка…

 

Боже мой, сложи в гърдите си сърце човешко,
помисли таз нощ за престарелите поети,
на чиито двери нивга Славата не чука,
помисли за тези, що с любов изграждат всичко,
но съдбата като вятър зъл им го събаря;
и за тези, що се умориха да очакват
тъй желано Утре, дето няма да настъпи;
помисли и за налудничавите добряци,
и за всички хора, подиграни от живота,
болните с години, дето всеки ден умират,
грозните моми, които за любов линеят,
без да се намери някой да ги заобича;
тез, които работят, за да блаженстват други,
кротките, добрите и преследваните хора,
чиито сълзи са пресъхнали от плач отдавна,
помисли, о Боже, за обречените хора,
дето вечно трябва в твойте черкви да се влачат,
за да просят милост, утешение от тебе,
и е толкова пресипнал бедният им глас,
че едва го чуваш от небето си високо…

 

Боже, виж и всичките нещастни без причина,
не им пращай вече щастието – за отплата,
то страданието им не може да откупи!
Но когато тази вечер те заспят дълбоко,
изпрати смъртта да влезе в бедните им къщи,
ала бавно, ала нежно – да не ги събуди,
сведена като сестра над тях, не като майка,
че прегръща майката отчаяно и силно –
нека по затворените устни ги целуне
и с целувката си нека отнесе дъха им.

 

Боже мой, през тази нощ на траурната зима,
в рая, дето само вечна пролет съществува,
твойте ангели от пустите тераси гледат
към земята и я сипят със цветчета бели,
в рая, в който твоите избраници пристигат,
Боже, ти нещастниците мъртви не приемай,
нареди да ги погребат във пръстта дълбоко,
там да спят забравени от всичко и от тебе!

 

КОГА ЩЕ РАЗТВОРИМ ПЛАТНАТА

 

Кога ще дойде време да разтворим платната?
Напред, на Амазонка по насрещните вълни!
Две-три пристанища ли само ще запомним
и все тъй застояли ли ще бъдат наште дни?

 

Вълната като в пясъка следите изличава –
тъй устрем нов сърцата уморени да залей.
Лъжа е, че във свойто време ний сме закъснели.
Душата като знаме нека всеки да развей.

 

Един живот по-хубав можем ние да започнем,
наместо да увяхваме като откъснат цвят.
Да тръгнем след онез мореплаватели, които,
загубвайки родината, намериха цял свят.

 

ЖИВОТ

 

Когато свечеряваше, във стаята ми бавно
ти идваше, притискаше лицето си до мен.
Със втренчен поглед питаше ме: “Мили мой, кажи ми,
кога умра, ще идваш ли на моя гроб студен?”

 

И аз притисках в нервна треска слабото ти тяло.
Не ти отвръщах. Своя плач не можех да сдържа.
С прегръдка исках сякаш да те задържа в живота
или в смъртта ти, ако мога, да те придружа.

 

Че беше ти за мен живот и смисъл, и утеха…
И както да се взирах в миналото си назад,
друг образ не намирах толкоз близък и познат.

 

И струваше ми се, без тебе няма да живея…
Сега, когато те изгубих, виждам с ужас тих,
че много бързо мила, с твойта смърт се примирих.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This