Всеки продължителен период от българското минало е съпроводен с възходи и падения, чиято степен е трудна за измерване. Кое събитие е по-величаво от друго, или измежду безчестията кое е по-голямото? Това са въпроси за интерпретация, които вълнуват историците. И все пак, историята не е само на/за историците. Как любителите да направят своя градация на събитията по значимост?
Моето мнение е, че значимите събития от българската история са толкова по-големи, колкото международният им отзвук е по-голям. Това, от една страна. А от друга – колкото събитията и личностите от българската история са оставили по-солиден отпечатък върху историята на другите народи. Иначе казано – има едни неща от българското минало, които вълнуват хората далеч извън кръга на говорещите български и други неща, които са повече за „местна“ употреба, събуждащи родните вълнения.
За чужденците, например, няма защо да са толкова важни проблемите около нееднородния произход на славянските или прабългарските племена. Нито разгромът на византийците от Крум при Върбишкия проход или строежите на Омуртаг. Или други различни военни победи в по-ново време…
Кои тогава са събитията от родната история, които ни сближават и сродяват с другите народи и към които е насочено по-голямо внимание?
На първо място – това е Покръстването. На второ – приемането на славянобългарската азбука. На трето – първият връх в развитието на старобългарската култура и литература от времето на „Златния век“ на Симеон Велики. И на четвърто – вторият връх в развитието на българската култура и литература, „предренесансовите“ тенденции от XIV – XV в. Разбира се, всички тези събития са свързани с конкретни личности. Стана ясно, че тези личности имат наднационално значение – делата им са важни както за нас, така и за другите народи. Те привързват българското и родното към европейското. Изиграли са обединяваща роля в историята на Европа. Затова може да бъдат условно назовани като „най-европейските“ личности на България.
Такава една личност е Григорий Цамблак. Да кажем, че той е „забравен“ и „пренебрегван“ у нас на този фон изглежда много неправилно. Как личност от такъв ранг и с такива заслуги би могла да се забрави? Нека се обърне по-сериозно внимание върху тях и днес.
Без да съм голям почитател на осъвременяването, сега ще си позволя да направя няколко паралела между „тогава“ и „сега“. Във времена, когато не са раздавали Нобелова награда за литература, българинът Григорий Цамблак е направил всичко, за да заслужи такава. Няма и никога не е имало български писател с такова „влияние“ и „връзки в чужбина“. Никой български писател не е бил толкова уважаван зад граница, колкото Цамблак. Нито някой се е ползвал с неговия престиж и възможност да определя тенденциите в развитието на цялата славяноезична литература въобще.
Цамблак е авторът на една от най-трайните метафори в българската литература. Всички днес реагираме, когато до нас достигне изразът „пиянството на един народ“, знаейки, че става дума за приготовленията около Априлското въстание, описани в „Под игото“ на Вазов. Но пък и всички знаем за защитника на Търновград от турците – патриарх Евтимий. Ръката на палача, опитал се да съсече българския патриарх, се вкаменила. На почти всекиго е известна тази история. Трябва да се знае, че тази „история“ на Евтимий е из „Похвално слово на св. Евтимий“, а неин автор е именно Григорий Цамблак. Какво значи метафората на Цамблак за вкаменилата се ръка на палача? Днес може да я разбираме така: българският народ винаги е имал и ще има своите закрилници от средите на духовенството, какъвто е Евтимий, а в по-ново време – Иларион Макариополски, екзарх Антим I, екзарх Йосиф I и т.н. А „палачите“ на българските народни будители не ще могат да ги убият (ръката им ще се вкамени), защото българският народ никога няма да бъде лишен от водачите си. Това заключение придава на метафората на Цамблак непреходно значение. Ето го и коментираният откъс от житието:
„Това говореше великомъдрият (патриарх Евтимий) и призоваваше палача и главата скланяше, като протягаше с готовност шия. И оня дойде и беше вече готов да нанесе смъртоносния удар. Но Този, Който някога порази и направи неподвижна ръката на оня беззаконен цар, простряла се да улови пророка, и тази убийствена десница по същия начин превърна в неподвижна и неспособна за действие, сякаш беше някаква ръка на мъртвец, прилепена към живо и движещо се тяло. (…)
Видяхте ли — което и по-напред казах, — че лукавият бяс бива побеждаван и повалян чрез това, с което смята да победи великите мъже. Ето прочее, отново нашият отец сломи въображаемата му сила и го посрами пред смъртния си час.“
Сега няколко думи за личността, способностите и дейността в чужбина на Григорий Цамблак. Григорий Цамблак е писател едновременно на българската, румънската, сръбската и руската литератури. Това значи, че творчеството му се изучава и преподава от учени във всяка една от тези четири православни страни. Между литературата на тези страни тогава (XIV – XV в.) съществува една особена взаимност, нехарактерна за днешните литератури. И все пак, за подчертаване е, че именно нашата страна, България, става центърът, от който започва да се разпростира образованост и в другите славяноезични страни.
За да стане България такъв център (какъвто вече е била, но по времето на Симеоновия „Златен век“) са допринесли най-вече четирима души – патриарх Евтимий, Теодосий Търновски, Константин Костенечки и Григорий Цамблак. Тези хора, причислени към Търновската книжовна школа, задават литературните стандарти на епохата в целия православен славяноезичен свят. Те „учат“ другите как се пише, внасят обнова в преводната литература, стремят се към изящност в стилистиката (под влиянието на исихазма) и имат лидерската роля в развитието на славяноезичната книжовност.
Тези факти, изразяващи първостепенното значение на българската литература, карат академик Дмитрий Лихачов да напише, че през XIV в. България става основният център, от който византийското културно влияние прониква в Сърбия и Русия, за да облагороди и тези страни и народите им. Всичко това би било невъзможно без делото на големия Григорий Цамблак.
Цамблак е родом българин, израснал е в Търново, във видно болярско семейство. Роден е около 1365 г., ученик е на патриарх Евтимий, на когото по-късно посвещава похвалното слово. Най-вероятно не е в Търново по време на превземането му от турците (1393 г.). В началото на 90-те се замонашва и приема името Григорий. По това време се подвизава за кратко в манастирите на Света гора. После е след приближените на цариградския патриарх. С литературната традиция на Сърбия се обвързва благодарение на пребиваването си в Дечанския манастир, където е игумен. Пише „Разказ за пренасяне на мощите на Петка Търновска от Видин и Сърбия“ и „Пространно житие на Стефан Дечански“ (по-късно произведение, вдъхновено от престоя му в Сърбия). Тук за първи път изпъква огромния му литературен талант. По-късно, изпълнявайки длъжността на митрополитски проповедник в катедралата „Св. Йоан Кръстител“ в Сучава, е изпратен от цариградския патриарх в молдовската столица. На това място пише „Мъчение на Йоан Нови Сучавски (Белиградски)“ – първи светец мъченик на румънската църква, с което Цамблак остава завинаги в румънската книжовна традиция.
Около 1406 г. киевският митрополит Киприан, който най-вероятно е негов роднина, също от рода Цамблак, го извиква при себе си, за да му окаже помощ в назрял църковен спор. Григорий Цамблак вече е прочуто и уважавано име в целия православен свят. Около 1409 г. той пише „Похвално слово за Киприан“, с което се приобщава и към руската литературна традиция.
Благодарение на Григорий Цамблак в края на XIV и през XV век славата българска се разпростира по широкия свят. Специалистите определят за основа на творчеството му родолюбие, любовта към поробена България, наред с изящния и ярък стил на писателския му изказ. Затова с право може да се каже, че Григорий Цамблак е последното българско „сияние преди залеза“ в последвалата робска тъмa.
