Трявна се прочува преди Освобождението благодарение на своите майстори – дюлгери, резбари и зографи. В града, през XVII – XVIII в., се развива най-старата възрожденска художествена школа по българските земи – Тревненската. Това става възможно с предаване на занаята (усталъка), от баща на син. В града през Възраждането се изграждат стотици обекти: мостове, училища, къщи, църкви. Градът е притегателен център на прочути майстори – занаятчии.
Феликс Каниц свидетелства, че през 1871 г. в Трявна и околните махали има 100 ковачи, 40 брадвари, 12 ножари, 30 бъчвари и др. Пътешественикът споделя: „Намирам се в българския Нюрнберг, в града на отлични дърворезбари и художници на портрети, чиито творби са прочути на длъж и на шир и се търсят с предпочитание отсам и отвъд Стара планина за обзавеждане на по-знатни домове и черкви.“ Още: „В добре снабдените тревненски дюкяни намерих много хубави произведения от по-висока степен на занаятчийското изкуство, чиято оригиналност възбуди сензация дори и във Виена, където в 1873 г. изложих няколко такива в Музея на изкуството и промишлеността.“
В издаваното на френски туристическо ръководство „Bulgarie“, отпечатано в 1931 г. и предназначено за чужденци – гости на България, се изтъква, че Трявна е прочут из целия Балкански полуостров с творенията на своите майстори – строители, дърворезбари и иконописци.
Много характерен за Трявна занаят е и мутафчийството. Свидетелства за мутафчии в града има още от XVIII и първата половина на XIX в. – Колю Стоянов Мутафчията (1798 г.), Кольо Мутафчи (1814 г.), Цаню Колю Мотафъ (1835 г.). Освобождението заварва града с 25 мутафчийски работилници при около 4000 души население. Тъй като годишно необходимата суровина за занаята е 1500 – 2000 кг, а местното животновъдство не може да я осигури, мутафчиите си я доставят от търговци – кърджии. Главните пазари за произведенията (чували, торби, чулове, торби, дисаги, покривала, пътеки) са Ямбол и Елхово. Зависимостта на занаята от далечни суровинни доставки е една от причините, след 90-те години на XIX в., той да загуби стопанското си значение за града. Правят се някои подобрения в мутафчийските тъкачни станове, които усъвършенстват продукцията, но и те не носят кой знае какъв резултат.
Димо Казасов в спомените за родния си град пише, че мутафчийските изделия вече са изместени изцяло от фабричните. „А някога ударите на тежките и ритмично слагани върху тъканта чукове от десетките мутафчийски работилници ехтяха и огласяха улицата от тъмни зори до свечеряване.“
Художественият занаят казаслък е един от тези, способствали за славата на Трявна. Донесен е в Трявна от Одрин през XVII в. от тревненския род Кросневци. Суровина за казаслъка е меката бяла добруджанска или карнобатска вълна, както и ленени, памучни и копринени прежди. Изработват се ръчно или върху малки станчета такъми за коне, пискюли за фесове, пискюли за коне, колани и акселбанти за офицерски и стражарски униформи, гайтани за мъжки дрехи, женски колани, подвръзки, кордони за револвери и часовници. Преди Освобождението произведенията на тревненските казаси достигат до пазарите на Бурса, Смирна, Истанбул, Виена и др. Към 1860 г. цели 60 семейства в Трявна се занимават с казаслък. През 1886 г. местния майстор Ангел Д. Пандурски има поръчка от Варненското окръжие да се направят 122 пояса, 122 екселбанта и 32 шнура за револвер за стражарите там. Много скоро след това последва упадъка. „Цветущ преди Освобождението, казаслъкът още през 90-те години на миналия век бързо западна и занаятчиите – казаси изпаднаха в тежко бедствие“ (Д. Казасов)
От края на XVII и началото на XVIII век води началото си зографството в Трявна. Има версии, че първите майстори учат занаята в Самоков, Тетевен, Охрид или на Атон. Зографството се предава изключително и само от баща на син. Известните тревненски иконописни фамилии са шест: Витановска, Захариевска, на поп Димитър Кънчов, Венковска, Минчевска и Миневска. В средата на XIX в., в Трявна работят 40 иконописни ателиета. Казасов пише, че през 1852 г. в Трявна има 50 зографа, а последната издънка на иконографска фамилия Митю Цанев почива през 1930 г.
Началото на резбаро – дюлгерския еснаф в Трявна навярно също е в XVII в. На каменна плоча от 1804 г., съхранявана в Даскаловата къща – музей, записва името си „уста“ (майстор-строител) Нейко от „иснафъ (рез)дюлгерски“. Феликс Каниц прави посещение в къщата на майстора – резбар поп Константин, когото нарича „Българският Файт Щос“, по името на прочут немски резбар и скулптор от XVI век. След Освобождението последва сериозен упадък и на този занаят. За отбелязване е най-вече делото на Генчо Марангозов, ръководил украсата на църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в София и създал колекция с образите на българските ханове и царе, на възрожденци и революционери по поръчка на Аврам Чальовски. Д. Казасов пише: „Две столетия цъфти и носи славата на българското национално изкуство резбарската школа в Трявна. Стотици са прочутите тревненски резбари…“
Тревненските дюлгери с оригиналния си стил също стават известни не само в България, но и в чужбина. Известни са имената на 516 местни майстори, които строят в 406 различни селища на България, Турция и Румъния. Истина е, че делото на най-големите тревненски строители, Димитър Сергюв и Генчо Кънев, се отнася към периода на Възраждането. След Освобождението ученика на уста Генчо Кънев, Генчо Новаков, построява черквите „Св. Троица“ в Габрово (1889 г.), „Св. Димитър“ в Мъглиж (1891 г.), камбанарията на „Св. Троица“ в Свищов и др.
В Трявна, освен изброените, се развиват още някои други занаяти. Трявна е единственият град в Северна България, където се култивира маслодайна роза, отглеждат се копринени буби. Д. Казасов си спомня: „огромните тави, разположени около вадата, в които се точеше коприната“ през 1894 г. и 1895 г. Изобщо в спомените му, „под всяко жилище имаше търговски или занаятчийски дюкян“.
Вдъхновен от картините, разкрили се пред очите му при обиколката из тревненските улици, Феликс Каниц стига до интересни обобщения за българските жени: „Българката е най-добрата и сръчна помощничка на мъжа в повечето занаяти; още от най-ранна възраст българското момиче започва да помага на родителите си, а по-късно на мъжа си в борбата за съществуване. Знаменитите тревненски аленочервени покривки с релефни арабески на плоска основа се изработват изключително от местните жени. (…) Те дори предат и боядисват меката памучна прежда с кармъз“.
Град Трявна през Възраждането е един от символите на България, от името, на които е създадена влиятелната Тревненска художествена школа на майстори зографи, дърворезбари и дюлгери, затова винаги ще й е гарантирано място в българската национална и родова памет.
