Днес сме свикнали да мислим за столицата на България, като за един истински модерен град от световна величина. Имаме пълното право на това. София е на 15 място по брой на населението в целия ЕС, по-голям е от Брюксел, Амстердам, Кьолн. В София се произвежда голяма част от брутния вътрешен продукт на България. Средната заплата на работниците в София е двойно по-висока от тази на хората от други областни градове.
Инвестиционната дейност на територията на София има много по-високи темпове от средните за страната. Високият стандарт на населението води сред себе си до високо потребление и до един все по-модерен облик на града.
Ще спра вниманието си върху близкото минало на София, когато градът има съвсем различни характеристики. Смятам, че това ще бъде много любопитно, защото на преден план ще излезе явният контраст между минало и настояще. Трудно е човек да си представи такава прогресивна трансформация, каквато преживява София само в рамките на няколко поколения, в период по-малък от век и половина. Наистина, София има и своето славно минало. В епизод от него, през IV в., сл. Хр. император Константин Велики казва: „Сердика, това е моят Рим!“ Неслучайно днес градът излезе с кандидатура за културна столица на Европа за 2019 г., много са нещата от миналото му, будещи интерес и гордост в съвременниците.
Сега нека разгледаме периода малко преди и непосредствено след като София става столица на България, време, в което градът е бледа сянка и на славното си минало, и на бляскавото си настояще.
Първото много подробно описание на развитието на София в исторически план е направено от Константин Иречек в книгата му „Пътувания по България“. Иречек е баща на модерната българска историография. Заслугата му за опазването, съхраняването и популяризирането на българското културно-историческо наследство е огромна. Той описва впечатленията си от следосвобожденска София така:
„Запустели джамии, полусъборени кервансараи, разните изгорели сгради, пространните турски гробища и лошият изглед на много преправяните или временни правителствени сгради правеха тъжно впечатление. Южната част на града беше съвършено опустяла. В дъждовно време каруците затъваха в бездънните улици, а нощем или в сухо време е опасно да се върви, поради множеството отворени кладенци, останали скрити сред тревата и храсталаците на някогашните дворове.
До Освобождението София е разделена на 20 махали с турски названия. Куру Чешме, Баш чешме, Баня баши, Драз махала, Кафене баши и т.н., само една има българско име, Жежки бунар. След Освобождението на всички улици се туриха имена, всички къщи се снабдиха с номера, на търговците се заповяда да окачат надпис с името си във форма на черни дъски с криви черковни букви от бяла боя.
Градът сега се разпада на две съвършено отделни части, на стара София и на нов европейски квартал.
Как е изглеждала старата част в подробности и как днес изглежда градът, читателят навярно си представя от горните бележки. В кален зимен ден първото впечатление за всекиго, който е дошъл в първите месеци от съществуването на княжество България, е било страшно. Къщичките повечето бяха вехти, не всякога варосани, с неправилни малки прозорчета и ниски врати, които те карат да се наведеш, когато влизаш в тях. Теренът на улиците беше или грапав калдъръм от твърди речни обли камъни, или само природна глина, която в дъждовно време омекваше, и в зимно време се обръщаше в бездънна кал с дълбоки гьолове. Известни краища с разляна вода по улиците напомняше почти на Венеция. За преминаване през калните улици на някои места се поставяха големи издигнати плоски камъни както в стария Помпей: който се прибираше нощем в къщи трябваше добре да запомни тяхното местоположение. В летните горещи дни в тези стари улици чужденецът всякога чувствува някаква си влажна глинена миризма из улиците, от стените около дворовете и от самите къщи. Голяма заслуга на първите български общински управления беше направата на улиците със засипване на блатистите места, както и осветление на най-отдалечените улици с газови лампи.
Много рано София се буди от скърцането на несмазаните биволски и волски каруци, които дохождат от съседните села на пазар. Викането на уличните продавачи трае, до среднощ. Те излагат своите стоки в кръгли големи кутии, които носят на главата или ги поставят на високи триножници.
Върлуваха в София големи пожари, които с ужасна бързина поглъщаха до 40 къщи: един път изгоря Върховният съд със своите архиви, всички по-стари гостилници, даже временната дървена сграда на Народното събрание. Сам аз живях три години в къща, чийто таван пропущаше водата. Между другите неприятности принадлежаха множеството мишки между пода, жабите в приземните стаи и различните буболечки, които вечер се разхождаха по стените.
Към декора на улиците на стара София принадлежаха и животните, които по турски обичаи изпълняваха ролята на санитарна полиция. Около минаретата се въртяха хиляди гарги, които с отвратителен крясък събираха каквото намереха. По улиците се скитаха стотици кучета, главно около касапниците и кръчмите. Нощем на купове — купове се гонеха по-пустите места между къщите, а в лунна нощ със своето жално виене не оставяха да се спи.
Каква промяна може да причини засипването на влажните места, видя се от бързото изчезване на две някогашни злини, т.е. мухите, които произлизаха от нечистотиите по улиците, и жабите, които в самия град под прозорците на къщите, в градините и във водите правеха оглушителни концерти, ала подир направата на улиците съвършено замлъкнаха. Зад града по ливадите обаче още се слуша лятно време жалното пяние на милиарди жаби. От близо този глас напомня на Аристофановата „бре кекс“, от далеч скърцането на железничен влак, който се спира.“
По не много по-различен и съвсем неласкателен начин описва впечатленията си от пребиваването в София и писателя Стоян Заимов. В книгата си със спомени „Миналото“, той отделя място за града такъв, какъвто го е видял през 1872 г., само няколко години преди да стане столица на княжество България. „При северните поли на Витоша планина клечи две хиляди годишна старина – римската Сердика, старо шопската столица, византийската София, цар Иван Шишмановия Средец, след падането на България – мръсна паланка, седалище на разни мазхарпашовци – мютесарифи, турски окръжни управители… На Софийско поле при Витошко доле клечи двехилядогодишен старец – град с мъченическо минало, със славно бъдеще – бъдеща столица на бъдеща свободна и целокупна България и бъдещи източник на бъдещи интриги по раздялата на турската империя!… На два перловски рида, по-шопски казано, клечи град София, с шопски опинци на крака, с турска чалма на глава!… Улиците са тесни, криви, мръсни, есенно, зимно и пролетно време са кални до уши. Навсякъде из града владее хигиенна мизерия.“
С началото на XX в., нещата радикално се изменят в посока на напредващо развитие и всестранна модернизация на града. Това е съвсем резонно, защото по това време страната изживява небивал до тогава културен и икономически подем. От една страна, София в най-пълна степен е българският отзвук от европейската Belle époque (Бел епок). Превръщането ѝ в културно средище на една европейска страна задължава да върви модернизацията и в стопански план. От друга страна, България в началото на века има свой икономически подем, характеризиран с термина „седемте тлъсти години“, когато урбанистичният облик на страната се изменя неузнаваемо в положителна посока.
Затова не е странна оценката на литературния критик Йордан Бадев, съдържаща се в негова книга, писана в 1938 г. „За десетина-петнадесет години София се разраства неимоверно много и в много посоки. Благоустройствено – с паркове, в които кипи живот от най-разнообразно естество: вълшебни цветя, чието благоухание се размесва с кръшен чурулик на стотици деца; гладки пясъчни алеи, които кръстосват обширна и свежа зеленина; борова гора с безкрайни сенчести пътечки и със слънчеви площадки. Социално – в столицата на България са създадени всички условия и отношения на големия европейски град. Имаме типичния център с надменното доволство и охолство, с лицемерния морал и с изтънчения потулен разврат, които се кискат от големите сгради и от елегантно изкусителните подземия на кабаретата; и низката прихлупена периферия с влага под леглата, с мухъл върху хляба, с открита безнравственост и със скърцаща злоба – богата жетва за опитни жетвари.“
Добре е, когато става дума за близкото минало на София, да се осмислят и положителните и отрицателните му страни, за да бъде картината в главите ни по-достоверна и представите ни по-реалистични. Последиците за град София след прокламацията му за българска столица са добър пример на съзидателното начало у българина. Общите усилия допринасят урбанизацията му да се състои в изключително кратък срок, което е от първостепенна важност за самочувствието на модернизиращите се български народ и държава.
