Градове като Елена все още пазят завета на Възраждането и по страниците, оставени от книжовници, будители и историци, личат следите на несъкрушения устрем на местните, съумели не само да оцелеят, но и да се развият.
Освен легенди и предания за създаването на селището, до нас са достигнали и документи и паметници, които разказват историята на град Елена като пазител на българския дух.
Културният напредък по онова време бил свързан с църковната дейност. Именно храмът „Св. Никола“ поставил началото на създаването, съхранението и разпространението на книжнина в Елена. Въпреки че в резултат на кърджалийско нападение през 1800 г. бил опожарен, четири години по-късно храмът бил възстановен, при това само за 40 денонощия. Когато турската власт изпратила хора на проверка, проверяващите видели измазана с вар и въглища постройка, вбита в земята, ниска и неугледна. Но това, което останало скрито зад зида и днес ни кара да се замислим за силата и труда на изградилите на храма – хора, които знаели, че той може да бъде повторно разрушен, но въпреки това го издигнали.
Набезите на кърджалиите продължили. През селището минавал най-краткият път между Търново и Тракия, както и пътят, който свързвал Букурещ и Цариград. Поради разположението на Елена и постоянните нападения, през 1812 г. била построена Часовниковата кула, за да бъде използвана и като наблюдателница, и като бойна кула.
Към средата на XVIII в. заработили и дюкяни. Гюлханският хатишериф, чиято основна идея била равноправие между всички имперски поданици, не прекъснал подема на занаяти, търговия, земеделие и скотовъдство. Започнало да се развива копринарството. Въпреки установения контрол от турската власт върху пашкулите и налаганите допълнителни данъци, около средата на века вече работели 40 долапа за обработка на коприна. Преди Освобождението функционирали близо 25 грънчарници. На днешния площад „Хр. Ботев“ в Елена работели 12 златарски дюкяна и мястото се наричало Куюмджийската чаршия. Бояджийството, подковачеството, кюркчийството и кондуржийството имали дори собствени еснафски организации. Развити били и терзийството, дюлгерството, ножарството и др.
Еленчани не били загрижени само за прехраната си. Те били неуморни в опита си да се образоват. В килийното училище в Елена се учели до 20 младежи. Първият учител, поп Ненчо, пристигнал в Елена през 1740 г. Освен учител, той станал проповедник и певец в църквата. Дойно Станюв Робчето, чието дело са „Дойновият надпис“ в храма „Св. Никола“ и надписите при Хаджихристовата и Хаджикръстевата чешми, също бил учител в Елена и поел ролята и на водач срещу кърджалиите. Дойно Станюв и неговият учител преписват „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Техните преписи днес са познати като „Кованлъшки“ и „Еленски“.
Синът на Дойно, Андрей Робовски, станал учител едва 18-годишен. Той превърнал килийното училище във взаимно, за да обучава повече ученици. Това се случило през 1820 г. Към 1830 г. учениците били стотина, а в разцвета на училището в него учели 500.
На мястото на Робовски през 1839 г. започнал да преподава Манол Стателов, по-късно Димитър Самоводски, Юрдан Ненов. Всеки от тях направил нововъведения в програмата на училището.
През 1843 г. в България се завърнал Иван Н. Момчилов, учил в о. Андрос, в Атинската гимназия и в Херсонската семинария. Освен че създал класното училище, той приемал учителството като патриотичен дълг и като призвание. Това личи в неговите книги „Начален прочет, втора отделка“ и „Писменница на славянския език“.
Шест години по-късно Никола Михайловски, завършил Историко-филологически факултет на Московския университет, станал учител в Елена и подобрил училището на Момчилов. Михайловски обучавал видни възрожденци като Петко Р. Славейков, Добри Войников, Никола Козлев, Добри Чинтулов. Преминалите през училището започнали да преподават из цялата страна и затова П. Р. Славейков му дал името „Даскалоливница“.
Интелигенцията в Елена, оживеният стопански живот и сезонните работници, които пътували в чужбина и опознавали различни култури, спомогнали за появата на читалището в града. За начало на читалище „Напредък“ се смята събирането на последния ден от 1863 г. в родната къща на Иларион Макариополски. Мястото не било случайно. Макариополски по-късно спомогнал за извоюването на църковна независимост и станал митрополит на Търново.
Учителят Никифор Попконстантинов приел длъжността председател на читалището, което първоначално се помещавало в частна къща. Там била направена читалня и библиотека и през 1873 г. била изнесена пиесата „Геновева“.
Освен че били занаятчии и радетели на българската просвета, еленчани организирали и Завера, а по-късно и т.нар. „Дядово Николово въстание“. Хора от местността се включили в паметната „Велчова завера“ и в „Хаджиставревата буна“. В четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Панайот Хитов също имало еленчани.
С времето до Освобождението селището се превърнало в средище на занаяти, създали се преписи и книжнина, образованието се модернизирало и постепенно станало светско, учредило се читалище, вдигнали се въстания. Робството не успяло да заглуши желанието и усилията на еленчани да създават и да отбраняват създаденото. Този техен необорим дух, отлят в дела, ни показва, че не обстоятелствата определят живота, а онзи, който го живее.
Въпреки че занаятчийските дюкяни са изчезнали, часовниковата кула продължава да отмерва времето, а читалище „Напредък“ все така неотстъпно изпълнява просветително-културна роля в Елена. Гостите на града могат да посетят родната къща на Иларион Макариополски, превърната в музей, и архитектурно-историческия комплекс „Даскалоливница“. В двор на комплекса се намират запазената сграда на класното училище, храмът „Св. Никола“, „Камбуровият хан“ и църквата „Успение на Пресвета Богородица“.
Източници: Сираков, Ст. и др. Еленски сборник, С., 1968.
