снимка: Марина Чамуркова

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Учил е английски, френски и унгарски. През 2014 г. защитава степен „Бакалавър“ по „Физика“ в „Св. Климент Охридски“. От 2012 г.  работи в Института по ядрени изследвания и ядрена енергетика. Автор е на публикации в периодичния печат – „Литературен вестник“, вестник „24 часа“, вестник „К“, сп. „Кула“, сп. „Страница“, сп. „Море“ и др.

 

През 2014 г. печели първо място в Националния конкурс за поезия „Море“ (Бургас) и конкурса „Ирелевант“ на Фондация „Буквите“ (София), както и второ място на конкурса „Веселин Ханчев“ (Стара Загора). Има номинация в конкурса „Магията Любов“ (Казанлък). Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ (Шумен), 2015 г. – второ място. Национален литературен конкурс за студентско творчество „Георги Черняков“, 2015 г. – второ място. Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“, 2016 г. – второ място.

 

Дебютната му книга „Корабен дневник на книжната лодка“ получава през 2016 година извънредна награда на Сдружението на българските писатели за успешно участие на млад автор в Националния литературен конкурс на името на Христо Фотев. Месец след това „Корабен дневник на книжната лодка“ печели голямата награда за дебютна поетична книга – бронзов „Пегас“ на конкурса „Южна пролет“ в Хасково.

 

През 2016 г. в ИК „Знаци“ излиза и втората му книга – „Пиета“. През 2017 г. излиза „Екфразис“ (изд. „Scribens“) – в съавторство с Валентин Дишев.

 

Предстои да излезе новата му книга с поезия – „Сините часове“ (ИК „Знаци“, 2019 г.).

 

Георги Гаврилов е редактор на книгите „inclavo“ (изд. „Scribens“, 2018 г.) от Мария Куманова, „Процедурата по забравяне на човек“ (изд. „Scribens“, 2018 г.) от Антония Атанасова, „Свръхизискване“ (изд. „Scribens“, 2018 г.) от Крис Енчев, „Шепоти“ (ИК „Знаци“, 2018 г.) от Полина-Десислава Батешкова, „Смъртта не се чака“ (изд. „Scribens“, 2018 г.) от Стефан Гончаров.

 

Съосновател на пространството за литература и култура „Хралупата“ (София, ул. „Стефан Караджа“ 22).

 

Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски (от Ахмет Емин Атасой за сп. „Bahar Berfin“, юли, 2016 г.), на испански (от Наталия Иванова) за двуезичния електронен сборник с 12 български автори под 35-годишна възраст „Hamás Olvidados“ („Никога забравени“, „Vallejo&Co“, 2017 г.). Подготвят се преводи на немски и арабски.

 

Заглавията, които давате на книгите си, освен с конкретния смисъл, са силно натоварени с редица конотативни значения. „Сините часове“ също е такова. Разкажете малко повече за избора, за процеса на измисляне и за смислите, с които сте натоварили „синия час“?

 

„Синият час“ се случва два пъти дневно – след залез и преди изгрев – тогава единствено сините нюанси на светлината достигат атмосферата и земята и всичко се обагря в синкави тонове. Това е времето на преход от мрак към ден и обратното. Най-интимният момент, промяната, подготовката за новото, в което трябва да живееш. Спокойно страшен момент.

 


Къде в екзистенциален план виждате „златния час“?

 

„Златният час“ е празникът, опиянението, красотата, която не носи друго освен себе си. Малък момент на триумф, издигане, хълм с гледка, мит, много митичен час, като че античният облик на света оживява. Така и античните за всеки човек устреми и надежди – знаеш, че е измислено, но му се отдаваш. Времето, в което си слагаме перуки на богове.

снимка: Марина Чамуркова

Структурата на книгата също е интересна и различна. Нямате заглавия, което създава усещане за един непрекъснат ритъм на цялостно осмисляне и изговаряне. В края вместо типичното „Съдържание“ виждаме „Часослов“, знаем и какво буквално значи „Часословът“. Кажете повече за структурно-композиционните решения и защо избрахте подобен облик?

 

Структурата следва появата на тези сини часове през деня. Циклите са три – „Привечер“, „В междините“, „Призори“. За първия и последния е ясно. „В междините“ пък се явява вътрешно преходен цикъл за самата книга – син час между противоположните сини часове – преход между преходите, особено е. Изборът за замяна на „Съдържание“ с „Часослов“ дойде спонтанно, леко на шега, но ми хареса. Завършва концепцията, такива неща дават кръв на книжното тяло. То е като да избереш правилната вратовръзка, не е без значение, когато си хвърлил усилия за костюма.

#интервю

#бюлетин

В преходните книги, „Корабния дневник на книжната лодка“ и „Пиета“, лирическият Аз е постоянно на „пътя на познанието и себепознанието“, стреми се да изговаря и обговаря битийните въпроси,  чиито отговори носят тревожност и страх. Последната книга сякаш поставя Аз-а в други екзистенциални граници, макар да е по-прилежаща към преки външни маркери. Поезията тук сякаш е по-себеизричаща, отколкото изричаща света извън човека?

 

Това е и моят път, моето познание. „Сините часове“ са изстрадани и преживени. Книгата е мавзолей на влюбените помпейски двойки и диктаторите в живота, който съм имал, докато я пиша. Има движение спрямо предишните книги. „Пиета“ е по-съзерцателна, там всичко е един момент, времето спира в него. В „Корабния дневник…“ започва търсенето, което в „Сините часове“ вече се отрича. Това не значи, че аз се отричам от нещо предишно, но фазата е друга, не е търсене на път, повече ме интересуват изходите.

 

Първото стихотворение, жанрово може да се определи и като поема, е показателно за движението на поезията в книгата, задава един прочит. С какво е по-различен битийният ритъм на живеене на лирическия персонаж в „Сините часове“?

 

Мисля, че предишният отговор ще се повтори донякъде и тук. Изход от себе си, от затворите, но и от желанието за свобода и нея самата, от неизбежното битие. Санитарен минимум надежда, да прескочиш трапа с последни сили и по средата да те застигне мисълта, че не знаеш защо го правиш. Има и лек абсурдизъм в героите, самоунищожение в името на самосъзидание.

снимка: Марина Чамуркова

Целостта е една абстракция, която е предимно движение към нещо, отколкото реално постигане или цел, по-скоро е мислене и представа за нещата. Чувствате ли се оцелостен в „Сините часове“?

 

Чувствам се свързан с много неща, не бих казал оцелостен. Ако някога е имало цялост, а ние сме парчетата от нея, не бихме могли да се върнем там, иначе времето щеше да обърне ход. Да си свързан е дори по-красиво, виждаш невъзможната цялост да блести по нишките, които тръгват от думите, жестовете, присъствието и стигат до нечие чуждо. Нека пазим нещата неуловими, иначе най-вероятно ще изчезнат или ще бъдат ползвани за опитни мишки. В „Сините часове“ се чувствам оцелял – тази дума също съдържа цялост – оцелял на парчета.

 

„Съществуването е рана в липсата, процеп в стената на нищото, до който допираме ухо и подслушваме“. Нищото, липсата, тъмната материя са образи на страха, но тук сякаш са врата към едно примирено светоусещане, което води към свободата. В изчезването ли е свободата като метафизична категория?

 

Отвън всичко изглежда страшно. Когато си в неговите територии пък външното придобива също неприветлив вид. Докоснеш ли, обичаш. Докоснеш ли мрака, също. Нищото, липсата, самотата, те са кучетата на човека. Винаги до него, когато се прибираш вкъщи, ти скачат на гърдите. Предани са. И са много по-страшни, когато са чужди.

снимка: Иван Шишиев

Ваши редактори са поетите Валентин Дишев и Катерина Стойкова. Те имат доста различна поетика. Поезията на Дишев е философски осмисляща света, затворена в себе си и човека, докато при Катерина Стойкова наблюдаваме един екстравертен подход и поглед към заобикалящото. Къде сте Вие между тези две светогледни призми? Разкажете повече за работата си с редакторите и какво получихте от тях?

 

Имам двама страхотни редактори. Различни по стил и светоусещане, но много добре пасващи на тази книга. Дадоха ми своите погледи, бележки, помогнаха ми да видя пролуките. Много съм им благодарен! Не беше трудно да работим заедно, напротив – изключително приятна работа!

 

Софийската премиера на книгата ще е съпроводена и с музика. Споделете повече за събитието и за участниците?

 

Карел Маринович – китара и вокали, Крис Енчев – клавири, Петър Търпоманов – кахон. Аз самият ще се включа с китара също. Имаме няколко авторски парчета, имаме и няколко кавъра. Премиерата беше на 28-ми март. Иван С. Вълев се включи също. Той каза няколко думи за книгата. Много съм му благодарен! С него представихме „Сините часове“ в Пловдив няколко седмици по-рано.

 

А как поезията Ви се превъплъщава в музика?

 

Не се превъплъщава. Двете неща са съвсем различни. Не тръгват едно от друго, по-скоро тръгват от едно и също място. Но изискват тотално различна нагласа и настройка. Поне при мен е така.

снимка: Иван Шишиев

Сега ще Ви изведа от обсега на „Сините часове“, за да разкажете повече за дейността на „Хралупата“, пространство за литература и култура. Вие сте един от съоснователите й. Как виждате съществуването на такова място в съвременните социални контексти?

 

Виждам го като важно – това не е само мое мнение. Мястото си зае „мястото“ в социалния контекст, имаше нужда от него. По-различно е от другите подобни по предназначение, не е голямо, но вече има история, която може да бъде усетена, когато си между стените. Над 120 автори ни гостуваха за малко повече от година. Хората се отбиват и ей така без нищо, просто за да разменим някоя дума, да се откъснат от улицата, да видят какво ново е заредено, какво ще се случва скоро. Беше отразено и от няколко медии. Надявам се да продължава да има своята функция за хората, иначе би било самоцелно.

 


Част сте от издателство „Scribens“. Разкажете за движенията в съвременната българска литература? Каква е дейността на издателството, организирате и конкурс? Може да изброите имена на автори и заглавия, излезли или такива, които да очакваме?

 

Издателство „Scribens“ продължава и допълва дейността на издателство „АРС“ с главната мисия да издава дебютни книги на съвременни български автори, да открива нови поетики и имена. Провеждаме и годишен конкурс за ръкописи. От тази година регламентът за дебют е разширен до това авторът да няма книга в съответната категория – Поезия, Проза или Хуманитаристика – в която кандидатства. Дебютите не са единственото все пак, наскоро издадохме втората поетична книга на Крис Енчев „Свръхизискване“ например. Буквално преди дни от печатницата излезе дебютът на Денис Нуф „Коридори“ – отново с поезия. Предстои да издадем поезия и на Нинко Кирилов, който засега има две книги с разкази и една с пиеси. Една любопитна серия, която стартира съвсем скоро като проект, е серията „Scribens Acoustic“, посветена на съвременни български групи и музикални изпълнители, задържали се на сцената през последните десетилетия. През лятото или есента на 2019 г. очаквайте биографичната книга за „Остава“ – в момента работим по нея. Към края на годината се надявам да сме готови и с тази за „П.И.Ф.“

 

Организатор и водещ сте на редица културни събития в София, разкажете нещо и за тях, за спецификата на протичането, за идеите, които са заложени в случването им?

 

Да, водя доста събития, най-различни. Всеки път е спрямо ситуацията, хората, мястото, тези неща трябва да се съобразяват. Всичко има значение, може да бъде използвано и публиката да се въвлече в случващото се. Хубаво е да се подхожда индивидуално, така наистина се получава по-плътно, създава се атмосфера. Въпросът не е да мине, а да се запомни. Както и с всичко друго, смятам.

Още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This