Гватемала – страната на вечната пролет

– Адрес на престой …??? – „Хостел Базов Лагер“ – лъжа, написах го по спомен. Един от няколкото в Антигуа, които бях проверил два дни по-рано, просто за ориентация. Няколко часа по-рано си „играехме на викторина“ с подобни въпроси и отговори с имиграционните власти в Мексико. Някак неусетно, в порядъка на 5 минути, официално влязох и излязох от мексиканската столица, получавайки печати и за двете събития. Дали пък да не си отбележа в тефтерчето, че съм бил и тук! С малък престой между полетите тези административни „ненужности“ биха изнервили преминаващия турист, но при цели 5 часа за „убиване“, дори ми се сториха забавни.

– „Хостел Базов Лагер!” – повторих на шофьора на маршрутката, просто за да е доволен, че има цел на пътуването. – „Хостел Тераса!“ – подхвърли качилия се в последната минута финландец и заедно с Илиян и две „узита“ (австралийки), микробусът пое към старата столица на Гватемала. Липсата на какъвто и да е план за пътуването гъделичкаше приятно. Да оставиш всичко ей така да ти се случва, първо е предизвикателно, второ разтяга времето и пространството и те кара да усетиш десет дневна ваканция, като месечна авантюра (нещо, като първия ден в казармата, който ти се струва безкраен… Лошо сравнение!). Вулкани, пирамиди и развалини (от времето на маите), гражданска война, кафе, банани… Всичко ми се въртеше неподредено в главата, опитвайки се да „попия“ първите впечатления. На път за Антигуа сме стъпили за малко на Панамериканската магистрала.

Изненадващо пътят е четирилентов, добре асфалтиран, а наоколо зеленина и вулканични куполи изникващи зад всеки завой. Неслучайно я наричат „земята на вечната пролет“. Името Гватемала буквално значи – „Много дървета“, от езика на маите Киче. Съчетанието от палми и иглолистни дървета действително поразява. Намираме се в района на така наречения Лос Алтос (Височините). Пъстрият пейзаж от вулканичен ландшафт заема по-голямата част от гватемалския запад и е пръснат от столицата чак до тихоокеанското крайбрежие, „преливайки“ на север в мексиканските ширини. На тези височини в Европа сега се карат ски, а тук се шляпа по джапанки. Хванали сме и сухия сезон. Дъждът ще се дойде след месец – два.

Малко са градовете, които са ме карали да се чувствам като „хлапак влюбил се от пръв поглед“, но Антигуа успя да сложи точно този вид „идиотска“ усмивка на лицето ми. Името й значи стара, но тук цари онази старост, като при старото вино, което с времето става само по-хубаво. Градът обаче има изненадващо млад дух от свежата кръв на туристопотока, събрал предимно млади „бакпекъри“ (от backpack – раница) от три, четири континента. Не беше трудно да намерим хостел, с приятна тераса „раздаваща гледки“ към вулкана Агуа (Вода), за 8 – 9 долара на вечер.

Градът можеш да пресечеш пеша за не повече от час. Зад всеки ъгъл изникват пейзажи от типична испанска архитектура, обагрена в резки и контрастни цветове, прави калдъръмени улици, прозорци и огради натежали от цветя и керемиди, и всичко това, с фон от вулкани и зеленина. Модерни сгради липсват, улиците дори и през уикенда не страдат от пренаселеност. Такива едни места те изпълват бързо с „чувство за безвремие“ и не ти дават много причини за бърза раздяла. Столицата се установила тук през 1543-та година след Христа, след като предишно избраното място от испанските конкистадори, само на 7 – 8 километра на югозапад, било отнесено от вулкана Агуа. През следващите двеста години испанците създавали, а земетресения и вулкани затривали всичко до основи, докато на Испанската корона не й писнало и официално столицата не била преместена на уж по-безопасно място – днешния Гватемала Сити. Населението, в ранните години на 18-ти век, останало под 10 000 души, почти четири пъти по-малко от днешното.

фотограф: Владислав Скрежев

Дузина църкви и катедрали, „отнесли отмъщението“ на няколко века архитектурни течения, са пръснати из града, привличайки погледите и камерите. Ресторантите, кафенетата, хостелите и сергиите за сувенири, са заели своето неотлъчно място, но не така грозно и натрапчиво, както в други подобни туристически дестинации. Двата дена прекарани тук бяха достатъчни за „запечатване на изгреви и залези“, наслада от студени бири на приятната тераска на хостела, сутрешни „дълги“ кафета, както и за разходка до сравнително близкия вулкан Пакая, с идеята да видим течаща лава. 

За наше леко разочарование до лавата не стигнахме, но компанията и залеза бяха на ниво. За тези, с липса на сили и с желание, местните хорица предлагат превоз с коне и въпреки любезните ни откази съвсем не се отказаха да ни следват почти през половината път, подхвърляйки: – „Такси! Планинско такси!“ – вдигайки безумни количества прах. Най-упорита бе седемдесетгодишна пъргава баба, чиито запаси от кислород в дробовете й със сигурност конкурираха нашите. Тича го „бабето“ баира по два пъти на ден и подпитва на всеки 5 минути: – „Изморили се?“ – „Не!“ – казвам, а тя: – „Има време!“. В крайната точка на разходката, за атракция на туриста се пекат „Маршмелоус“ (което „Гугъл“ речника превежда като „Бонбон от Бяла Ружа“) на горещо „дишащите“ камъни. Да затвърдим и формулата „Колко е малък света!“ насред вулкана срещнах един калифорниец – Андрю, с който се бях запознал няколко месеца по-рано, на поредния ни гроздобер в Санта Инес. На връщане изгубихме и един от французите ни, но за щастие си го намерихме на паркинга.

фотограф: Владислав Скрежев

Антигуа приютява, особено през уикендите, и много столичани, прииждащи от Гватемала Сити. Бъдещият ни домакин от „каучсърфинг“ Аксел ни бе поканил на среща с други сърфъри (б.р. couch – кушетка, диван; surfing – сърфиране). Вечерта завърши в ирландски пъб с приятна градина, озвучаван от крайно разнообразни жанрове, покриващи всичко от Елвис до Рамщайн, естествено със сериозна „гарнитура“ от салса и меренге. За наша изненада законите в Гватемала се оказаха по-строги и от Америка по отношение на нощния живот и в един часа сутринта ни изгониха.

Както го бяхме „подкарали“ на столици, решихме да отметнем още цели две, на път за езерото Атитлан. Такпан, понастоящем малко градче, е официално първата столица на испанските владетели, просъществувала само 2 – 3 години. На броени километри от нея са разхвърляни и руините на Ишимче – последната столица на маите Качикел, властвали по тези места преди испанското нашествие. Преди обаче да се наслади човек на историята, е необходима „среща“ с гватемалския транспорт. Това не е просто изживяване, а спорт, за който трябва да си трениран и подготвен – един вид цяла наука, която си има и теоремите, и лекциите, и изпитите. 

Почти всички междуградски автобуси тук са от типа „Чикън Бъс“ („пилешки“ автобуси) – американските училищни автобуси, които, след навъртането на 250 000 километра, изживяват „втория си живот“ по централно американските ширини. Названието „пилешки“ е малко иронично и произлиза от факта, че дребните гватемалци се наблъскват по трима, четирима на седалка на принципа: „Винаги има място за още един!“ Формулата е почти винаги една съща. Луд шофьор и помощник „акробат“, който е в състояние за около две минути да мине през целия автобус, да събере парите от всички и да се качи на покрива… И всичко това в движение. От пътника се изискват силни ръце и бързи крака (слизането и качването често става също в движение). 

Друго развлечение е постоянната силна музика, с преобладаващи „деветдесетарски“ шлагери от евро-американските класации, прилежно преработени на испански, в доста по-добър вариант от нашенските адаптации на гръцки и сръбски чалги. За разлика от подобни автобуси в Колумбия и Перу, поне климатици няма, заради което не е нужно да се разхождаш постоянно с одеяло дори и в най-голямата жега. До Ишимче се добрахме само с два автобуса и един „тук-тук“ (триколка). Градът на пръв поглед бледнее, пред далеч по-известните руини на Тикал, Кобан или Чиченица, вероятно заради по-късното си съществуване. Туристи обаче почти липсват и обиколката е приятна.

Час преди залез, отметнали за деня пет автобуса, два „тук-тук“-а и една маршрутка (и като едни вече затвърдени в занаята пътници, с болки в ръцете), пред нас се разкрива новата ми любов – езерото Атитлан. „Най-хубавото езеро на света!“ – въздъхнал преди два века и половина някакъв немски изследовател и „по дяволите!“ с право. Пътят от градчето Солола към езерото открива спираща дъха панорама, особено „хваната“ по залез. Панахачел, или накратко Пана, е спирката ни за следващите два дни. Градът е най-популярната дестинация, заради стратегическото си място в близост до Панамериканската магистрала, и съществува почти само заради туризма. Близо десетина градчета са пръснати по бреговете на цялото езерото, до които се стига бързо и евтино с лодка.

фотограф: Владислав Скрежев

– „Булгария? – Стойков?“– тази асоциация се оказа печеливша и тук при опитите на местните да произнесат името на „Камата“. Велик е Ицо, щом и след двадесет години всява респект, дори и в държави, които не усетиха отмъщението на футболните ни „лъвове“ на световното в САЩ. Иронично обаче, нито България, нито Гватемала ще имат шанс за подвизи на идното световно в Бразилия, до което, колкото и да ми се иска, май няма да успея да отида (Ама знае ли се?). „Стойков“ го знаеше и „амигото“ от поредния хостел, в който се „квартирувахме“ за следващите два дни. 

Два дни с нови изгреви и залези, и много кулинарни дегустации на езерния бряг, предлагащ толкова различни картини сътворени от „играта на светлината“ по склоновете на вулканите Атитлан, Сан Педро и Толиман. Отделихме няколко заслужени часа и на градчето Сантяго Атитлан с цветния му делничен пазар, обсипан с по-малко туристи и повече битова атмосфера, с подчертано присъствие на местните маи издокарани в ежедневните си цветни носии. В очите на новодошлия турист определено изпъква мъжката мода, изградена от каубойски сомбреро, сандали и цветни къси гащи. Изненадващо различно тук звучи и оцелелия през поколенията местен език, напомнящ някак арабския, заради наситеността му с гърлени съгласни.

От пренаселения с туристи Панахачел се пренесохме в „бакпекърския“ (бохемски) рай на езерото – Сан Педро де ла Лагуна. Места като това не могат да бъдат описани. Просто трябва да ги изживееш! Комбинацията от малки закътани хостели, ресторантчета, кафенета, центрове за масаж и училища по испански, свързани само с пешеходни алеи, в хармоничен синхрон със заобикалящата зеленина и пролетно-летни температури, те хвърлят в една друга реалност. Неслучайно много от хората, които срещнахме тук, бяха дошли „уж” за няколко дни и останали след това с месеци, дори години. 

Така се беше случило и с Надя – поредната българска изненада на неочаквано място. За нея научих от моя позната. Живее в селцето Сан Маркос („на хвърлей“ с лодка) и притежава терапевтичния център „Къщата на Цветята“. Сан Маркос е другият „хипарски рай“ на Атитлан, с доста по-спокоен и релаксиращ дух, събрал ценители на йогата, масажите или просто търсещите поне за миг откъсване от цивилизацията. Къщата на Надя е извън града, на самото езеро, а тя самата преподава алтернативна медицина и физиотерапия. Има две ученички и живее с приятеля си – англичанин. В Гватемала е от 15 години, пристигнала от Франция, влюбила се в това райско място и създала своя дом. Изненадахме я в ранния следобед, по средата на един от уроците й, а после пихме домашно отгледано и приготвено кафе, в размисли за живота, вселената и всичко останало.

фотограф: Владислав Скрежев

В Сан Педро избрахме хостел „Фе“ – шумно и купонджийско място. Мелето от безгрижни „бакпекъри“ бе събрало шумен контингент от Англия чак до Нова Зеландия, а комбинацията от време, място и евтин алкохол държеше купона почти нонстоп. На такива места и да искаш е трудно да скучаеш. Офертата да посрещнем изгрева от скалите на така наречения „Индиански Нос“ спечели пред съня, но ставането в 4 сутринта бе богато възнаградено. 

Споделихме го с група немци (с които се сприятелихме), а връщането предложи и поредната възможност за алтернативен (доста популярен сред местните) транспорт, в каросерията на пикап приспособен за возене в изправено състояние. Включихме се и в партито, с огромна понтонна лодка по езерото, с отбелязани в статистиката 70-на присъстващи, един огорчен (чието „GoPro“ – дигитална камера, остана някъде на дъното на езерото), една пострадала германка (Хара, на чиито врат „кацна“ нетрезвен гмуркач, с нарушен от алкохола баланс, преди опита си за тройно салто), както и десетки литри пресушен евтин алкохол. С Илиян наблегнахме на „коктейлстване“ със „Куба Либре“, с удоволствието, че в Щатите подобно име би било забранено със закон. Коктейлите продължиха и на терасата на хостела (приятно разположена над самата вода). 

Вечерта бе весела, а сутринта тежка… Тежка, най-вече за вземане на решението: „А сега накъде?“. В листа с желания стояха неотметнати все още и руините на Тикал (заедно с китното градче Флорес), и водопадите, и пещерите на Самук Чампей (препоръчани от всички, с които се срещнахме), и вулкана Тахумулко със своите 4200 метра (с идеята поне веднъж да използваме палатка, която носим), както и бреговете на Атлантика или по-близкия Пасифик. 

Не искахме да прекараме оставащите „цели“ три дни предимно в мазохистично безсънни автобусни нощи и въпреки предизвикателния, макар и кратък път на юг, се отправихме към Монтерико – едно от най-популярните сред местните тихоокеански градчета. Предизвикателството бе смесица от градски легенди, черна статистика и много предупреждения, че по тези пътища автобусите ставали честа жертва на местни въоръжени похищения, с често срещан нещастен край най-вече за шофьора. Поетият риск обаче не ни добави в жълтите хроники, а напротив предложи приятно пътуване, с китен пейзаж и нови гимнастики по товаро-разтоварване, включващи две лодки, два „тук-тук“-а и два автобуса (където вече бяхме специалисти).

фотограф: Владислав Скрежев

Монтерико се оказа „печеливша карта“. Сравнително лесният му достъп от столицата го е направило популярна дестинация, особено през уикендите. И въпреки че очаквахме някаква „бетонна гора“, в нео-българо-черноморски стил, градчето се оказа малко, спокойно, едвам прохождаща туристическа дестинация, с много чар, влага и комари. Идвайки директно от север, единствения път за достигане на брега е с лодка, през блатата с мангрови гори и определено едно от последните неща, които очакваш да видиш отивайки към океанския бряг. 

Настанихме се на самия плаж в покоите на препоръчаното ни хотелче „Jonny’s Place“. Комбинацията от влага, големи вълни и черен горещ пясък, в никакъв случай не заличи удоволствието от топлата океанска вода, „релаксиращата атмосфера“, както и уникалните залези, в съчетание със студена бира от бара на плажа. Този малък „рай“ бе още по-приятен в компанията на две канадки, една германка и един американец – Майкъл, който „доброволстваше“ в близката ферма за спасяване на костенурки. Всяка вечер малките „костенурковци“ биват пускани, за да вкусят за пръв в живота си солената океанска вода на естествения си бъдещ дом, както за тяхно лично щастие, така и за лека атракция на събралите се туристи. Яйцата на костенурките биват прибирани от плажа, преди да бъдат изядени от кучета или други животни, а някой от тях дори биват директно изкупувани от местните люде, за които всички яйца в тигана са равни. Хара и Мири (двете германки от Атитлан) се присъединиха към нас втората вечер, а на сутринта заедно „запечатахме“ поредната игра на изгревните лъчи на слънцето, отразени във върховете на далечните вулкани и тихите води на блатата.