От известно време в масовата общественост вече не е табу да се говори за духовност и мистични преживявания. Много от нас са чували вероятно вече и термина „вътрешен мир“ да се споменава в дискусии на подобни теми.

Какво точно обаче е „вътрешния мир“, всеки ли може да го постигне и най-вече „как“ и „защо“ са въпроси, на чийто отговор ще се опитам да отговоря в тази статия. За тези от нас, които сме го изпитали поне веднъж, нужда от обяснения няма, макар и това да е строго индивидуално преживяване, всеки веднъж докоснал се до него би кимнал с усмивка и разбиране, когато стане въпрос за тези безценни моменти.

Вътрешният мир е състояние на духа, също както страха и неговите производни: гняв, притеснения, завист. В този смисъл може да се каже, че вътрешния мир е емоция. Емоция, която съчетава в себе си усещането за сигурност, разположение, благодарност, съпричастност, единство, удовлетворение, лекота.

Защо е толкова важно да се стремим да намерим своя вътрешен мир?

Най-бързият отговор на този въпрос е: – За да се чувстваме добре, разбира се! За много от нас забързаният ритъм, тревогата за идващите сметки, неясното бъдеще и незабравимото минало, притеснението за близките ни и отекващите дрязги с този и онзи, все още представляват по-голямата част от емоциите в ежедневието ни.

Толкова сме свикнали с това ежедневие, че дори за момент не спираме да си починем, да се абстрахираме от него и да погледнем отстрани. Загубили сме детското си любопитство и сме се примирили, че това е животът. За да се справим с него ставаме цинични, нападателни, критични, неотстъпчиви, свити в черупката си, в която напрежението завърта колелото отново и ето го поредния понеделник, в който единственото хубаво нещо е, че все още пази спомена за късното ставане в неделя.

Падението

Предполагам като много други хора завихрени в „реалността“ на ежедневието и аз бях напълно потънала в мрачните дебри на материализма.

От малка представите ми за Бог и духовност се лашкаха в две крайности, растейки в семейство на баща виден атеист и езотерична майка.

С увлечение четях книгите и историите за задгробен живот, пророчества, гадания и какво ли още не, докато в същото време се срамувах от това, какво би казал баща ми като ме види да се моля.

В един момент езотериката и въобще духовността отстъпи място на цинизма и сарказма към идеята за всевиждащия Бог единствен създател и Исус неговият пророк и земен син. До голяма степен за това допринесе архаичното лице на църквата като единствен носител и пазител на духовното. Лице, което през вековете се е покривало с кръв, корупция и низки страсти многократно. От друга страна, собственото ми невежество караше рационалният ми ум все по-рядко и по-рядко да обръща внимание на духовността. Църковните празници и ритуали бяха просто „традиция“, а любимият ми аргумент беше: –  „Не може всички да сме братя и сестри, заради Адам и Ева.“

С всяка изминала година отдалечавах себе си от духовността все повече и повече, затъвайки в капана на възприятията за един суров, безсмислен и жесток свят.

Кога разбрах, че нещо трябва да се промени?

В един момент се оказах на ръба на пропаст. Скоро щях да завърша висшето си образование, а пред себе си нямах цел. Бях отвратена от идеята да поробя времето си в някоя корпоративна структура. Мисълта, че животът ми ще протече като „по книга“ – две деца, семейство, работа от 9 до 5 и непрестанни стремежи да консумирам „евтини“ продукти – беше също толкова противна. Не виждах изход. Търсех виновник. Бог беше просто нарицателно, за нещо, което не разбирах и нямах собствена дефиниция за него, но въпреки това го отричах.

След едно съдбовно пътуване, изпълнено с много екзистенциални въпроси, попаднах на една книга, която преобърна възприятията ми на 360 градуса. Реших да намеря своя вътрешен мир. През последните близо четири години имах възможността да се докосна до него неколкократно, някой път за кратко, друг път за по-дълго. Пътят към постоянството е дълъг и изпълнен с препятствия за мен, но веднъж изпитала спокойствието и безкрайната шир на вселената, душата ми няма да спре да ги търси отново и отново.

Как се случва при мен:

1. Започнах да медитирам и да дишам дълбоко и съзнателно, поне 10-на минути на ден.
2. Спрях да критикувам хората и да търся вина в другите за проблеми и ситуации, които не ми допадат.
3. Спрях да използвам негативни и обидни думи в изказа си.
4. Спрях да се опитвам да помагам на другите, когато не изискват помощта ми.
5. Започнах да обръщам внимание на природата и нейната красота.
6. Станах благодарна за миналото и започнах да се доверявам на бъдещето.
7. Осъзнах, че нещата, които ме дразнят и не харесвам в някой хора са нещата, които всъщност не харесвам в себе си.
8. Осъзнах, че каквото си мисля, че другите мислят за мен, е всъщност как самата аз виждам себе си в този момент.
9. Осъзнах, че мозъкът ми е пластичен и че лошите навици могат да бъдат препрограмирани.
10. Започнах да казвам истината на другите и най-вече на себе си.
11. Освободих се от изградените от мен очаквания за това, как трябва да протича живота ми, кое е правилно и кое не, кой е прав и кой е крив.

Разбира се в продължение на 4 години имах и все още имам много моменти, в които забравям за горепосочените изявления. Благодарна съм, че тези моменти са все по-редки и кратки.

За тези от вас, които биха искали да пробват или са в началото на своето приключение „вътрешен мир“, бих искала да споделя няколко ценни съвета от проф. Гейл Бренър, автор на книгата „Разцъфващ живот“. Не съм я чела, но с удоволствие очаквам коментари за нея от тези от вас, които са попадали на нея!

Ето и какво казва Гейл за трудните ситуации, които ни връщат към повторение на негативните ни емоции и реакции:

• Когато сте предизвикан/а, вместо да реагирате по обикновения за вас начин, било то с агресия, печал, или студенина, спрете за момент и дишайте, вдишайте и издишайте бавно и дълбоко поне три пъти.

Това е най-важният момент в процеса на постигане на вътрешен мир и може би най-трудния, защото толкова много сме свикнали с обичайните си реакции и коментари, че мозъкът ни оперира на автопилот. Той разпознава създалата се ситуация и ни предоставя с бърз достъп до вече запаметените реакции, които обикновено произвеждаме в даден случай. Невропластиката твърди, че тези създадени от нас „навици“ могат да бъдат променени, така че следващият път, когато сме изправени пред същата ситуация да реагираме съзнателно по различен начин. Как? С постоянство. Колкото по-често следваме първия съвет на Гейл, толкова по-лесно ще става, докато в нас се изгради нов навик. Най-важното тук е да не бъдем критични към себе си. Когато забравим или не успеем да се овладеем, не е краят на света. Ще се учим докато сме живи!

• Докато вдишвате дълбоко, просто обърнете внимание на мислите, които минават през главата ви в този момент. Не се увличайте в тях, защото така само ще засилите негативната си реакция, не ги осъждайте като добри или лоши. Просто ги отбележете една по една като в невидим бележник. След това усетете с цялото си тяло, как се чувствате в този момент? Къде усещате напрежението от тези мисли, в областта на сърцето, на стомаха, някъде другаде? Къде изпитвате болка и дискомфорт точно в този момент? Отговаряйки на тези въпроси ще забележите колко често отговорите се повтарят във видимо различни ситуации. Ще разберете как навиците ви работят.

• Намерете това кътче в сърцето ви, което произвежда безусловна любов! За някой това може да е състоянието, в което изпадаме, когато видим сладко малко кученце или когато погледнем малкото ни детенце. Вдишайте това усещане с цялото си същество и бавно издишайте като следите как въздуха преминава през местата, където усещате напрежение или болка.

• Отърсете се и повторете толкова пъти, колкото е необходимо.

• Продължете напред, с благодарност за създалата се ситуация, която ви е помогнала точно в този момент да изчистите късче негативна и напрегната енергия от системата си. Насочете това топло чувство към човека срещу вас, предизвикал случката и вижте в него – себе си.

Намасте: „Най-доброто в мен, поздравява най-доброто в теб!“