снимка: blagoevgrad.utre.bg

Ще ви разкажем днес за гения Биньо Иванов, който е почти наш съвременник, пък е същевременно толкова слабо познат извън средите на професионалните литератори.

 

„Българската поезия има двама гении. Единият е Биньо Иванов.“ – заявява изтъкнатият литературен критик Енчо Мутафов.

 

Скуката от комунизма генерира голяма творческа енергия. Това най-много личи, през 70-те и 80-те години на миналия век, в творчеството на същия този прекрасен наш „сладкодумец“ Биньо Иванов. Приседнал до „лакомия край на тишината“, където му е най-хубаво, Биньо разстила в стихове такива фантастични картини, в които няма и помен от скучната и сива социалистическа действителност…

#бюлетин

#литература и книги

„Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.“ („До другата трева“)

 

Колко е оригинална поетиката на Биньо Иванов може да се отсъди по това, че когато излиза наяве дебютната му стихосбирка, уважаваният писател Георги Караславов обещава награда на онзи, който разясни смисъла на безподобните стихотворения. „Такъв род поезия ние не познавахме.“ – спомня си Енчо Мутафов. Четейки Биньо Иванов, несъзнателно се сещаме за безсмъртната мисъл на Николас Гомес-Давила: „Великото изкуство на литературата е основано на пластичното изображение на неизразимото.“ Така твори този поет – извежда правилните думи, но не за да възпроизведе за кой ли път посредствената реалност наоколо, както правят редовите комунистически поети. Вместо това Б. Иванов стига до максимална пластичност при изобразяване на вечното, създавайки така свой собствен Космос и канейки ни да свидетелстваме за него. Ето такава е истинската литература.

В стиховете на Б. Иванов личи нещо тайно, за което праволинейните умове нямат сетива. Става дума за модерна поезия, обърната към езика и залагаща на своя собствен дискурс. Поезия за „чувстване“, а не за „разчепкване“. Тя няма как да бъде анализирана чрез „раздробяване“ на категории. Поетът пресътворява нещата, надарявайки ги със собствен, нов смисъл. Светът на Биньо е едновременно омагьосан и истинен.

 

„Аз пък какво ли да кажа,
както от теб съм прободен,
корен дълбоко в небето,
тръгнал да ходиш на запад…
Дрехи, защо потъмняхте?
Цигли, греди, стъпки,
смаяни ръкомахания?
Жаби-пелтечки в ливадите,
аз съм оставил над всичко
пръстите си нелечими,
ще се завърна след малко
със щъркелите разкаяни!“ („Утрин и после“)

 

Над всичко в поетичния свят доминира настроението. Биньо пише стихотворения-метафори. Щъркелите са разкаяни неслучайно. При други обстоятелства и друго поетично настроение щъркелите биха били определени като войнствени, унили или замислени. Биньо Иванов е нестандартен не само като поет, но и като личност.

 

Животът му е трагичен, какъвто е и на повечето гении. Той е роден на 16-ти януари 1939 г. в село Бараково, община Кочериново. Майка му е от влашки произход. „Самият Биньо запазва този специфичен акцент в говора си“ – спомня си критикът Владимир Трендафилов. Биньо Иванов не е типичен поет. В модерната епоха все повече литератори имат литературно образование, докато той учи икономика във ВИИ „Карл Маркс“. Работи като икономист в завод за хартия. Междувременно публикува в специализирани издания за литература: списание „Родна реч“, вестник „Народна младеж“ и др.

 

Първата му стихосбирка излиза едва през 1973 г. Посрещната е с противоречиви отзиви. Още повече, че близо пет години никое издателство не се наема да пусне в оборот книга с толкова „странни“ стихотворение. Не че стиховете на Биньо са лишени от реализъм, просто техният реализъм е много по-различен от социалистическия и в някакъв смисъл му съперничи. Зоркото око на охраняващите „правата линия“ на литературата в НР България веднага установява, че става дума за предизвикателство, и то отправено в дебютна книга със стихотворения на 34-годишен икономист в завод.

#литература и книги

„Яде ме остра влашка черга
и дълга песен на кобила,
луната чуква на подкова –
играчка-щастие открила.
А скъсан лъч гризе шишарка
под овлажнелите дървета,

коне, забравили тревата,
с едно жребче и две звънчета.“ („Светлуша“)

Биньо Иванов в поезията е това, което е Йордан Радичков за прозата на социалистическа България. И двамата са оригинални и предизвикателни, а силата на произведенията им се корени в скрития им смисъл. Интересно е да се направи паралел между заглавието на сборника с разкази „Обърнато небе“ на Радичков и „обърнатото небе“ на Биньо, в което присъства „корен“ наместо „слънце“:

 

„Корен дълбоко в небето, тръгнал да ходиш на запад…“

„Никой не те е посаждал,
ти затова си за вярване,
никой не те е поливал,
ти затова си за вярване,
корен дълбоко в небето.“

 

С времето Биньо Иванов се утвърждава в литературната гилдия на България. Става близък с влиятелни личности от ранга на Любомир Левчев, Михаил Неделчев, Едвин Сугарев и Енчо Мутафов. Издава няколко стихосбирки. Става известен и с обществените си прояви. Превеждан на различни езици, добива слава и признание, но това сякаш не му е достатъчно, за да бъде щастлив. Измъчван от проблеми с алкохола, Биньо напуска семейството си и заживява сам. Умира през 1998 г. на 59-годишна възраст.

 

От 2007-ма година започва провеждането на Национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“. В град Кюстендил има издигнат паметник на поета, а улица в град Кочериново носи неговото име. Биньо Иванов ни завещава прекрасните си стихове, които толкова неусетно се наизустяват, за да очертаят пътя към една поетична вселена.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This