МДТ „Константин Кисимов“ представи мюзикъл по „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников. След премиерата в старата столица, представлението се игра в страната през изминалия сезон, за да бъде поставено и в рамките на фестивала „Сцена на вековете“ на 27-ми юли – със специалното участие на Албена Михова (в ролята на Злата). Публиката във Велико Търново посрещна с овации възраждането на комедията.
Поставянето на „Криворазбраната цивилизация“ е предизвикателство. На първо място като специфичен драматургичен текст произведението предполага чрез диалога, чрез езиковите игри и речевите акценти, чрез функционалната натовареност на думата и на фразата да се прояви актьорското майсторство, да се съвместят посланията с хумористичното им олекотяване, с комедийните ефекти, със сатиричното изобличение, да се постигне катарзис след поредиците от взаимообвързани комуникативни несъответствия.
Несъответствията предизвикват реакция у възприемателя. Изказванията на Злата например се сблъскват с поучителните остри реплики на хаджи Коста. В сблъсъка прозират разминаванията между идеята за модерно и неспособността тя да бъде изцяло осмислена, огласена, изречена, между възприемането на чуждото и съхраняването на родното, познатото. Разминавания като посоченото откриват не само възможност за низ от смехотворни сцени, когато външното, повърхностното виждане измества истинското усвояване, но предполагат и задаването на важни въпроси, за които липсва еднозначен отговор. Може ли традицията, колкото и консервативна да е като природа, да остане затворена за промени и влияния? Може ли слово, поведение, облекло да се привнесат, без да видоизменят присъщото, изконното? Може ли принадлежността на човека към дадена общност да бъде преобърната срещу него? Съществува ли плуралистичен строй или социален ред, чрез които да не се провокира индивидуалната представа за значимо? Проблематиката се отнася до отношенията между хората и средата и още повече, до общуването и до начина, по който светът се възприема и тълкува.
Превръщането на пиесата в мюзикъл предполага изключителни режисьорски умения и превеждането на „недоразбраното“, „изкривеното“ в пълноценна, издържана, синкретична форма. Телевизионната версия от 1974 г. на Хачо Бояджиев, с музиката на Дечо Таралежков, е показателна. Мюзикълът „Криворазбраната цивилизация“, предназначен за малкия екран, е сред постиженията, които доказват, че творбата може да проговори на различни езици, да се препрочита, стига да се познават дилемите на „цивилизацията“.
Сценарист и режисьор на новия спектакъл е Борис Дюлгеров. Афишните статии, сякаш извън уговорката, че митът за преоткриването работи и днес, съобщават, че комедията на Добри Войников се поставя за пръв път като мюзикъл на театрална сцена. Адаптацията всъщност, както бегло се упоменава, е силно задължена на Хачо-Бояджиевата версия – но не само защото и двете разчитат на композициите на Таралежков.
Ако оставим влиянието настрани, в постановката на Дюлгеров сполучливите моменти се дължат на музиката, на хора, оркестъра и балета. (Диригент е Васил Вълчев; хореография – Катя Богданова, хормайстор – Яница Брънзелова, корепетитор – Росица Тарапанова.) Великолепните им изпълнения и прецизната сценография (дело на Лидия Къркеланова) доказват, че в театъра има място за мюзикъли, за стойностно многоаспектно изкуство. Колкото до декорите – особено практични, но и типични – те не се отличават с нищо от други, десетилетия наред използвани като фон в множество представления. Счупеното огледало, в което Анка (Полина Петкова) се оглежда, с внушението, че не вижда действителния си образ, не вниква в себе си, а съзира изкривено лице, обвивката на „европейското“, е сред малкото детайли, които се открояват и придават допълнителен, втори план на мюзикъла.
Докато нововъведенията в сценария – навлезлите от английски език думи, изрази, както и късовете от съвременната родна разговорна реч – въпреки че предизвикаха смях, развеселиха зрителите, доведоха и до „пропуквания“ в сюжета. Осъвременяването може да спомогне, да приближи пиесата до настоящето и до публиката, но в същото време може и да „раздроби“ композицията, да провали последователността и целостта на сюжета. Без идейната завършеност на творбата се губи и експресивният тон, общото, трайно въздействие. Смесването на криворазбраното „френско“ с тенденцията да боравим все повече с английски съчетания е несъвместимост, при която следва предварително да се реши: дали се работи с авторовия текст, дали се връщаме в художественото време и пространство на Добри Войников, или модернизираме комедията. Вариант, при който едновременно се модернизира и възрожденското се запазва, в случая „накъсва“ епизодите на сцени, между които единствената връзка са арката от музикални теми и персонажи, част от които стъпват на пръсти ту в миналото, ту в съвременността. Сходна несъвместимост нерядко се забелязва в новите постановки, които боравят с произведения от отворената съкровищница на българската драматургия.
Великотърновското възраждане на „Криворазбраната цивилизация“ обаче се стреми да разкрие потенциалната сила на Войниковата творба, като синтезира различни изкуства. Опитът всеки от героите да се охарактеризира чрез музика, слово, присъствие (дрехи, аксесоари, маниери, привички, навици) обогатява персонажите, открива ново поле за идеите, които въплътяват. Но общото въздействие губи от заряда си тогава, когато персонажите се отнасят към отдалечени една спрямо друга епохи, вследствие от нарочните препратки, от стремежа за осъвременяване. Не става дума нито за репликите, чрез които възприемателят научава повече за вътрешния свят на Анка, чрез изговаряне на отделни нейни мисли, нито за песента, която би следвало да я изрази. „Престореният“, типичният „апостол на мнимата цивилизация“ Маргариди (чудесно изигран от Милен Иванов) сякаш понякога принадлежи на илюзорно настояще, ако се съди по думите му, докато наследникът на традиционните порядки, носителят на родното, „отмъстителят“ на ограбената чест Митьо (Георги Гърланов) идва от преди Освобождението на България като реч, поведение и облекло. Колкото и добра да е актьорската игра, колкото и да желае да достигне или дори да надмине стореното през 70-те години на миналия век, пиесата остава в сянката на телевизионната продукция, тъй като е силно подчинена на колажното, на амалгама от преходи: от напевите, нормата за бракосъчетание, през модерните преди столетие френски танци, подведената Анка, до изречения от днешния език на улицата.
Така мюзикълът напомня по-скоро на спектакъл, при който се извежда на преден план зрелищната страна на комедийното, в частност конфликтът се формализира, с лекотата на неусетното натрупване на идеи за модерност и тяхното нагледно бързо изобличаване, преобличането им в хумор, с манифестираната изкуственост, която блести феерично от ярките цветове и разнородните речеви пози, с грубоватите фрази и приравнена с тях, неподправена архаика. Карнавал на нрави, характери, образи, звуци. Като пищен спектакъл, при който сякаш се разчита на моментната реакция, на краткотрайния ефект, на фрагментарната конструкция и асоциативните връзки, „Криворазбраната цивилизация“ разполага с арсенал от анекдотични сцени, включени в цялото, колкото да се извърши вървеж през текстовете на комедията, на музиката, на танца, на играта, за да надделее българското, родната „цивилизация“.
Въпреки че тук все пак се изтъкнаха прекомерно слабостите на мюзикъла, тъй като на тях не би се обърнало никакво внимание при други случаи, несъмнено представлението има и редица силни страни, част от които бяха упоменати мимоходом. Овациите на публиката, като отговор на задоволена потребност, са заслужени.
В крайна сметка, възраждането на Добри-Войниковата пиеса вдига завесата за нови и различни адаптации, които разчитат и на предходни постижения. Бъдещите спектакли, да се надяваме, ще преодолеят сюжетните несъвместимости, не заради правдоподобността, а по-скоро заради и поради прецизност спрямо посланията и въпросите, които сами по себе си надделяват над временните изрази, над привидната мода, над тенденциозното.
