„Възвишение“, режисиран от Виктор Божинов, излиза на кинолента през 2017 год. и мигновено се превръща в един от най-успешните български филми за последните години, като само през премиерния си уикенд поставя рекорд по брой зрители. Филмът е адаптация по едноименната книга на Милен Русков, който получава Наградата за литература на Европейския съюз през 2014 год. точно с този си роман. Носител е и на още няколко национални отличия преди това.

 

Връщаме се в 1872 год. и смутните времена на българското Възраждане. Там сюжетът е развит около Арабаконашкия обир, извършен от сподвижниците на Димитър Общи (Филип Аврамов), който обаче се оказва не толкова централен персонаж, колкото са двамата фикционални герои Гичо (Александър Алексиев) и Асенчо (Стоян Дойчев). Нагърбени с нелеката задача да предадат на Левски писмото от Димитър Общи, те се щурат из шубраци и баири, ходят по села и общини да дирят Апостола. Често изпадат в немилост, а комичните ситуации, в които все се забъркват, им придават твърде негероичен вид. Трудно им е да стигнат Левски, той все ги преварва с крачка напред, но пък за сметка на това двамата утоляват жаждата си за приключения, борят се за промяната, отстояват идеология, вървят срещу установеното русло на днешния ден. Стремежи, така типични за всеки млад човек, защото неслучайно именно немирният дух на младите е този, който винаги е правил революциите.

„Възвишение“ разбулва героичния образ на възрожденците, често представяни иначе като личности, изтъкани само от добродетели. Сега те заедно с доблестта си съчетават и реалните човешки качества, присъщи на обикновените люде. Това прави персонажите сложни, автентични и много интересни. Именно заради изконността на човешката природа, която въплъщават, те ни вълнуват вече не само в историческия контекст, но и като едни органични психологически образци на българина и човека като цяло.

#бюлетин

#здрави и красиви

„Възвишение“ е написан на езика на Възраждането, който поради отдалечеността си от съвременния български език, звучи някак нелепо и комично, наситен със същата стилистика, която придава забавен тон и на някои от сегашните диалектни форми, осъдени от гледище на книжовния изказ. Смисълът на думите остава обаче достатъчно ясен, че да разберем как добре описва непреходните персонажи, архетипите на българската народопсихология. Гичо и Асенчо са универсални. Не по-малко успешно бихме ги видели и като наши съвременници. Те са българските Дон Кихот и Санчо Панса. С дръгливия си кон и вечните си трагикомични неволи, те допълват двете начала на човешкия нрав – благородното и примитивното.

Гичо е одухотворен млад интелигент, чете „Рибния буквар“ и не пропуска възможност да демонстрира висшите си идеали. Мечтае да възвиси българите. Вярва, че революцията трябва да е нравствена, да се случи и отвътре, и отвън, защото без просвещение, дори и да извоюва независимостта си от турците, народът ни не би бил истински свободен.

 

#човек и природа

Асенчо е далеч по-простоват и глупав, но точно заради това и не крие слабостите си. Той е искрен във всяко свое намерение. Изрича на глас неща, които мнозина биха си помислили, но не биха дръзнали да споделят. Разсъждава например че парите, откраднати от турската хазна, с които би трябвало да финансират въстанието, могат да ги приберат за себе си и така да си живеят своя живот. Усещаме в моменти като този една леко прокрадваща се между редовете критика към българския манталитет. У героите са отразени много от вечните качества на българина, като тарикатщината, раболепието, парвенющината. Но макар нищо човешко да не им е чуждо, Гичо и Асенчо накрая сякаш са стигнали по-близо до възвишението, точно защото въпреки слабостите си, са се опитали да бъдат герои, опитали са се да извървят пътя и отчасти са успели.

още за четене

Pin It on Pinterest

Share This