„Пиета“ (2016 г., изд. „Знаци“) е втората стихосбирка на Георги Гаврилов, след „Корабен дневник на книжната лодка“ (2015 г., изд. „Знаци“) – дебютната, получила признания от национални конкурси. През последните четири години Гаврилов не само сътворява две книги, публикува в различни издания, печели награди, но и работи в Института по ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН.
По този път се ражда и „Пиета“, за да заяви: „винаги е път“.
Разгръщането на книгата напомня за надникване през пролука в стените на Вавилон: през разноезичието на заглавията, стихотворенията свързват тематичните точки в отсечки, отсечките – в пътища. Истинското пътуване в „Пиета“ е пътуването към познание и себепознание, през стремежа за разбиране на ближния, стремежа за приближаване до осезаемото и неосезаемото. Познал света и неговите закони, да ги заобичаш, да познаеш и себе си, и другия в теб – и да понесеш наказанието за това познание.
Оpus 11
„мога да разсмея дете жена бог
мога да ги разплача
мога да ги заобичам
и да понеса наказанието
за това
мога да ги намеря в себе си
или да ги укрия там
когато неразсмени
неразплакани
необичани
преминават
границите ми
нелегално“
В хода на стихосбирката мисловните граници се преодоляват, прахта се връща при прахта, пътят към началото си, под овалния камък се открива оформената статуя, от разлагащата се плът изплува животворният дух, от многогодишното пътуване „в природата на нещата“ остава необходимостта от единение и осмисляне.
„Хвани ръката ми Пиета
за да са празни ръцете ни
когато смисълът
ни се представи“
В „Пиета“ изкуството приема едновременно формата на равноправен спътник, с когото се събеседва, който има своето време и място, и тялото на поток, който се влива в думите. Някои от изворите, от които черпи пълноводието си стихосбирката, са посочени, други се крият в междуредията и могат да бъдат припознати. През текстовете например преминават напоителните води на библейското и неговите многозначни интерпретации – от метафорите и образите, през „Пиета“ на Микеланджело или по-скоро темата за умиращия в ръцете на Мария Иисус, до фазите на приближаване към източника, към първия акт на създаване.
„пиши така
сякаш това ще е
първата книга
така го пиши
така създай човека“
Човекът е отново създаден, повторя митичния си цикъл, изминава личната си „Via Dolorosa“ през сушата на бита, с „боготърсаческите“ си интенции, с молитва, с любов, но триединството носи знака на неповторимостта, на живота като изключителен, „пръв, последен и единствен“. Така и „Пиета“ е „изговорена“ като единствена, като първа книга и може да бъде прочетена през „изговарянето“ като непрекъснато обръщане към първото: първата дума като първообраз на същностното. Ако „винаги е път“, тогава пътят е кръг и в кръга човекът живее в многобройните си завръщания, в мита на вечното си завръщане.
Стихосбирката започва с „проговаряне“ и завършва с „плащаница“. Между първото и последното стихотворение бродят другите като кръстоносци, трасират различни смислови и емоционални траектории, въпреки че често се срещат и пресичат, за да се съберат пак в началото на пътя – при Словото.
Животът на „Пиета“ не приключва след покриването с плащаница. Той продължава без окончателен край с обещанието: „Ще бъдеш!“. Стихосбирката се състои от два цикъла, които раздвояват словесната ѝ окончателност. Първият цикъл е намерил своя език и своето осъществяване, без които вторият не би могъл да бъде. Вторият цикъл е обозначен, но не съдържа текстове – той е провокативен призив, бяла страница, за да бъде обърната като огледало последната граница на стихотворенията към читателя.
„Пиета“ е вече написана и може да бъде дописвана – не само защото вторият цикъл връчва писалката на другия да продължи, но и заради вътрешните ориентири, насочени към следващата обиколка на кръга, към следващата стъпка, към следващото стихотворение, към следващото „проговаряне“.
„а ти
потънал в съзерцание на пурпурните песъчинки
как да проходиш отново
как да проговориш наново
когато на предишния си прощъпулник
си прегърнал човек“
