„Времеубежище“ – голямата приливна вълна на миналото

Като човек, който прекарва твърде много време в миналото, сякаш любител археолог, не особено сполучливо опитващ се да събере и сглоби „миналата“ (има ли „миналото“ множествено число?) си, това е тема, която винаги ме е вълнувала пряко. „Времеубежище“, новият роман на Георги Господинов, се появи тъкмо след като добавих още една година от живота си към миналото. Като малък пътеводител, обхващащ този феномен от микро миналото на отделния индивид до макро миналото на цял един континент.

„Времеубежище“ е история за времето, гледано не като безкрайна права, а като различните отсечки на тази права, пазещи това, което вече се е случило. Тези отсечки, закърпени късове време, съставят историята такава, каквато я познаваме. Но историята е твърде всеобхватна, а миналото е винаги лично: „Историята може да си позволи да прецака 50-60 от своите години, тя има с хиляди, за нея това е секунда, но какво да прави тази муха – човекът, за когото същата тази историческа секунда е целият му живот.“

Личното минало

„Всеки е преследван от миналото си“, се казва във филма „Красив ум“. То е винаги там, като една алтернатива на реалността… или като нейните основи. Защото какво сме ние, ако не продукт на миналото си? Какво се случва обаче с тези, чиято памет започва да изневерява, които губят миналото си, и то бавно, сякаш част по част губят себе си? Те започват да преследват миналото и да търсят ужежище в него, в закътаните дълбоко детски споемни или годините на младостта или просто някъде назад, докъдето погледът на забравата още не е достигнал.

Но какво се случва, ако загубили идеята кои сме, направим опит да се изградим отново чрез чуждо минало? „Дали човек може да се събира по този начин, на части, през спомените на другите и какво би се получило накрая (…) нещо, слепено от абсолютно несъвместими спомени и представи на толкова много хора.“

Романът поставя въпроси, които всеки често си задава и без да търси конкретика в отговорите, предполага в какво би се превърнал светът, а и ние, хората, като неотменна негова част, ако играта на минало излезе извън нужните рамки и се превърне в самия живот.

Колективно минало

Дотук с миналото, касаещо отделния човек. По-нататък страниците ни повеждат през линейна градация на необятното минало. Помня, че в един друг роман, героят, учител по история, се пита дали историята може да се преподава отпред назад и какъв ефект би имало това върху представата ни за време?

А Георги Господинов пита: Какво се случва, ако цял народ, държава, континент пожелае да се върне в миналото? Ще има ли консенсус относно годината, която да се избере? Какви ще са мотивите? Конфликтът вътрешен ли ще е или външен? Възможно ли е изобщо да се случи и как процедират отделните страни? За да засиля интереса, вмъквам една мисъл, открадната от текста, касаеща именно нашата страна: „Не можеш да направиш музей на нещо, дето не си е отишло!“

Времеубежище е едновременно ода и елегия на миналото, убежище и бягство, непрестанно откриване и изгубване. Малко напомнящ на Милан Кундера с идеята за кича, малко на Жозе Сарамаго с липсата на обусловена пряка реч, но с типичния си фасетъчен стил на писане, с познатата лекота, Господинов представя темата за паметта, която вярвам е заседнала като буца в гърдите на всеки. „Времеубежище“ придава някаква форма на миналото, прибира го в рамки, после го разпилява, пуска го и проследява светкавичното му разпространение по хора, народи и държави. И най-вече носи посланието, че „миналото, както и огънят, не може да се гледа право в очите“, затова „помня, за да държа миналото в миналото.“

Миналото е извор за историята и за нейния носител – отделният човек. То не е възможност да преживееш нещо отново, да го съживиш и пресъздадеш, защото миналото е неподправимо, като самия живот.