Като човек, който прекарва твърде много време в миналото, сякаш любител археолог, не особено сполучливо опитващ се да събере и сглоби „миналата“ (има ли „миналото“ множествено число?) си, това е тема, която винаги ме е вълнувала пряко. „Времеубежище“, новият роман на Георги Господинов, се появи тъкмо след като добавих още една година от живота си към миналото. Като малък пътеводител, обхващащ този феномен от микро миналото на отделния индивид до макро миналото на цял един континент.
„Времеубежище“ е история за времето, гледано не като безкрайна права, а като различните отсечки на тази права, пазещи това, което вече се е случило. Тези отсечки, закърпени късове време, съставят историята такава, каквато я познаваме. Но историята е твърде всеобхватна, а миналото е винаги лично: „Историята може да си позволи да прецака 50-60 от своите години, тя има с хиляди, за нея това е секунда, но какво да прави тази муха – човекът, за когото същата тази историческа секунда е целият му живот.“
Личното минало
„Всеки е преследван от миналото си“, се казва във филма „Красив ум“. То е винаги там, като една алтернатива на реалността… или като нейните основи. Защото какво сме ние, ако не продукт на миналото си? Какво се случва обаче с тези, чиято памет започва да изневерява, които губят миналото си, и то бавно, сякаш част по част губят себе си? Те започват да преследват миналото и да търсят ужежище в него, в закътаните дълбоко детски споемни или годините на младостта или просто някъде назад, докъдето погледът на забравата още не е достигнал.
#бюлетин
#литература и книги

Първото илюстрирано издание на „Великият Гетсби“ вече и в България
Българските читатели имат възможността да се докоснат до луксозното издание и да го четат на български
За тях авторът и (?) Гаустин отварят „клиника за минало“, която да връща, пресъздавайки определен отрязък време, някъде назад, когато помниш, когато наистина си бил ти. Ще помогне ли това да се понесе по-леко едно настояще, на което „пациентите“ вече не принадлежат?
Човек изгражда и пази идеята за себе си чрез непрестанно търсене и спомняне на представата му за самия него в миналото. Кой бях аз пред 95-та? Бях ли тогава щастлива? Помня ли още аромата на морето от последния път, когато седях на брега му? Наистина ли можех да карам колело без ръце? Проспах ли следобедите на живота си? Но ние никога не сме си самодостатъчни, в живота ни идват хора, после рано или късно стават част от миналото ни, както и ние от тяхното.
Междуличностно минало
„Ако не сме в нечия памет, има ли ни изобщо?“ Този обмен на минало с всички хора, били някога част от живота ни, заплита още повече мрежата, с която личната ни диря назад във времето здраво ни държи. „Миналата“ (има ли такава дума?) на хората се преплитат, омотават и понякога връзват на толкова здрав възел, че сигурно би стягал и в други животи. Тези, които помним, винаги ще съществуват. Който помни нас, ни държи живи отвъд ограниченията на понятието за време и пространство.
Но какво се случва, ако загубили идеята кои сме, направим опит да се изградим отново чрез чуждо минало? „Дали човек може да се събира по този начин, на части, през спомените на другите и какво би се получило накрая (…) нещо, слепено от абсолютно несъвместими спомени и представи на толкова много хора.“
Романът поставя въпроси, които всеки често си задава и без да търси конкретика в отговорите, предполага в какво би се превърнал светът, а и ние, хората, като неотменна негова част, ако играта на минало излезе извън нужните рамки и се превърне в самия живот.
Колективно минало
Дотук с миналото, касаещо отделния човек. По-нататък страниците ни повеждат през линейна градация на необятното минало. Помня, че в един друг роман, героят, учител по история, се пита дали историята може да се преподава отпред назад и какъв ефект би имало това върху представата ни за време?
А Георги Господинов пита: Какво се случва, ако цял народ, държава, континент пожелае да се върне в миналото? Ще има ли консенсус относно годината, която да се избере? Какви ще са мотивите? Конфликтът вътрешен ли ще е или външен? Възможно ли е изобщо да се случи и как процедират отделните страни? За да засиля интереса, вмъквам една мисъл, открадната от текста, касаеща именно нашата страна: „Не можеш да направиш музей на нещо, дето не си е отишло!“
Времеубежище е едновременно ода и елегия на миналото, убежище и бягство, непрестанно откриване и изгубване. Малко напомнящ на Милан Кундера с идеята за кича, малко на Жозе Сарамаго с липсата на обусловена пряка реч, но с типичния си фасетъчен стил на писане, с познатата лекота, Господинов представя темата за паметта, която вярвам е заседнала като буца в гърдите на всеки. „Времеубежище“ придава някаква форма на миналото, прибира го в рамки, после го разпилява, пуска го и проследява светкавичното му разпространение по хора, народи и държави. И най-вече носи посланието, че „миналото, както и огънят, не може да се гледа право в очите“, затова „помня, за да държа миналото в миналото.“
Миналото е извор за историята и за нейния носител – отделният човек. То не е възможност да преживееш нещо отново, да го съживиш и пресъздадеш, защото миналото е неподправимо, като самия живот.
още за четене

На Никулден WWF разказа за изчезващите господари на Дунав – есетрите
Въпреки забраните за улов, натискът върху последните диви популации на есетри в Европа нараства. В долното течение на река Дунав, на границата между България и Румъния, са се запазили последните в Европа, размножаващи се в естествена среда, популации на диви...

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов
За шеста поредна година ще се състои фестивалът „Срещи на младото европейско кино“, организиран от сдружение „Арте Урбана Колектив“. От 21-ви до 23-ти юни в зала „Славейков“ на Френския институт в България Специалистите изказват противоречиви мнения за събитията от...

ALI с премиера на видеото на „Don’t Hate Me“
В своя пети сингъл алтернативната рок банда реди сурови истини с перфектно полирани детайли и емоционален мащаб отвъд музиката.

Константин Фотинов – основател на българския периодичен печат
Сега ще разкажем повече за родоначалника на нашия периодичен печат – големия просветител Константин Фотинов. Той е личността, която полага основите на народното ограмотяване с помощта на средства за масова информация.снимка: Исторически музей, СамоковПортрет на...

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“
Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е...

Опакованата Триумфална Арка – мечтата на Кристо
Едно от местата, за което бленувах беше Франция и дори през тези трудни за пътуване времена имах късмета да посетя Париж през октомври.

„Панелките“ – завръщане през призмата на модата
Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен фотограф: Тина Бояджиева Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен, защото политическата...

Съветите на Страхил: Защо авокадото е толкова полезно?
Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Повечето плодове са богати основно на въглехидрати, докато авокадото съдържа голямо количество полезни мазнини. Благодарение на своята висока хранителна стойност,...
къде и кога да отидем
предстоящи събития