Една седмица ми беше необходима, за да осъзная какво ми предложиха създателите на най-новия исторически филм „Воевода“ – каква беше идеята на режисьора Зорница София („Мила от Марс“, „Прогноза“), как и дали се пренесох в онази епоха на гнет и жестокост, каква емоция предизвика в мен първата българска премиера за годината.
Всяко произведение на изкуството трябва да доведе до катарзис – да отприщи емоции, от които, в крайна сметка, зрителят да се освободи, да се пречисти, да пречисти душата си, съзнанието си. Катарзисът е задължителен елемент за драматическото изкуство още от времето на Аристотел (извинете ме за вметката). Такъв трябва да е „ефекта“ от изкуството въобще – да разтърси душата, да си поиграе на „тънките струни“ на емоциите, да предизвика мисли отвъд битието. За мен един филм, театрална постановка или една книга заслужават съществуването си, ако дни наред не мога да се отърся от посланията, внушенията или интерпретацията на режисьора и актьорите…
Да, и „Воевода“ успя да разклати емоционалната ми стабилност… и то как!
Обичам българското кино! Обичам го с върховете и слабостите му! Обичам го, защото имаме талантливи творци, имаме „докоснати“ актьори! Те заслужават да се развиват, заслужават да работят, заслужават да бъдат част от „случването“ на културата на нацията ни! Но филмът „Воевода“, изглеждаше като недобре направена шега!
В главната роля на „Воеводата“ Румена е Зорница София, която беше несигурна в ролята си и не остави такива впечатления у мен, които Хайтов описва за Румена – като „планинска царица“ с невероятно мощен глас, с огнени черни очи под сключени вежди, страшната хала с развети коси, която смразявала костите на народните насилници?… За мое съжаление нищо друго не видях, освен сърдит поглед и стиснати устни. Ако не бях прочела у Хайтов за Румена войвода, определено бих се нуждала от изреченията, които прекъсваха действието, за да прочетем ние, зрителите, характеристиките на героинята. Поради тази причина не успях да разбера за „волята и силата на българката“, принудена да изостави детето си и да „хване гората“, за да „даде на турците да разберат“? Останалите участници в този филм също са оставили най-добрата си форма в кошчето за форми. Въобще не са подходили към историческите събития и показаха по-скоро посредствена работа, отколкото историческа атмосфера.
За да подкрепи второстепенното си изпълнение, Зорница София се е заобиколила с изпълнители, които се опитваха да говорят на… какво… някакъв диалект – родопски? Ами нито чух, нито разбрах. Защото освен слабата игра, характерни за „нашего млада актьора“ са липсата на ясна дикция и неспособността да артикулира. Не е ли това в основата на обучението в НАТФИЗ? Когато пък се появят наченки на актьорски талант, с просто зрителско око се вижда неразграничаването на играта пред камера от играта на театралната сцена. Визирам млад актьор в ролята на свещеник (простете немарливостта, която проявявам по отношение на името на актьора), на когото речта ясно се разбираше, но погледът му така се беше ококорил, като че сам той се чудеше – за „Икар“ ли е ролята му или към наградите на Българската филмова академия да се стреми.
Като средностатистически зрител, очаквах ясно разграничение между доброто (хайдутите) и злото (турските заптиета). Нито едните ми „разтупкаха гърдите“ от гордост, не се навлажниха издайнически ъгълчетата на очите ми, нито другите предизвикаха гняв и ярост срещу поробителя. Еднакво безхарактерни и двата отбора безцелно търчаха на екрана. Нито един пълнокръвен, търпящ развитие герой. А без героите я няма емоцията, няма го и филма.
Нека не поставям под общ знаменател всички, взели участие във филма „Воевода“. Ако имах възможност, бих попитала Валери Йорданов, Валентин Танев и Димитър Селенски какво ги е принудило да играят във „Воевода“. За жалост единици са българските актьори, които могат да си позволят да избират ролите си. Въпреки светлото участие на гореспоменатите, нищо не може да спаси необоснованото съществуване на родния касов кинохит.
За техническата част? Не съм специалист, не разбирам от операторско майсторство, но казват, че Крум Родригес е един от най-добрите оператори по нашите ширини. Не знам какво трябва да ми внуши непрестанно клатещата се камера, но определено имах нужда да извърна глава или да затворя очи, от притеснение, че ми прилошава. Похватът на „клатещата се камера“ е подходящ за мистерията, за трилъра, но не и за исторически филм, за какъвто претендира да е „Воевода“. Освен това останах с впечатление, че филмът е сглобяван от отделни клипчета, „съшити“ с онези изречения, за които споменах по-горе.
Вижте, за музиката няма две мнения! „Кайно йесно слонце“ са космически! Те черпят от автентичния родопски фолклор, а името им е цитат от родопска песен и означава „като ясно слънце“. Тяхната музика беше една от причините да очаквам „Воевода“ с вълнение и нетърпение. Но „една птичка пролет не прави“ и тази магическа етно-формация не успя да спаси като цяло филма на Зорница София и компания.
Постарали са се, спор няма! Пищна премиера с автентични костюми, чипровски килим и гайди – впечатляваща реклама за този „продукт“. Още едно доказателство, че прехвалената работа не е много читава, особено, когато сам определяш труда си като грандиозен принос за българската култура.
И за финал – един въпрос терзае душата ми. Защо заглавието е изписано „Воевода“, а не „Войвода“ както е правилната форма на думата… поне според официалния правописен речник? Дали имаше някаква семантична натовареност, която не открих или не разбрах? Далеч съм от мисълта, че няма поне един грамотен човек от екипа.
Сега можете да ме обявите за „хейтър“, който не цени труда на хората и си позволява да изрази личното си, критично мнение. Върнете се в спомените си и с ръка на сърце кажете: Наистина ли си позволявате да сравнявате „Воевода“ с „Време разделно“ (1988 г.) на реж. Людмил Стайков и „Козият рог“ (1972 г.) на реж. Методи Андонов?
