Като несъмнен ключ за творчеството на Кафка функционира известното писмо към баща му. Най-тривиалната реализация на сблъсъка между поколенията може да се открие толкова изчерпателно, мащабно, че дори задоволяващо педантизма на изследователя, именно в отношенията бащи-синове. Твърдението обаче, че подобен прочит на писмото, в което Кафка излива истерията на „нищожното“ си съществуване, е с прекалено изместен фокус, е доста основателно. Очакванията на незапознатия с биографичните данни около известния автор на кратки разкази, че основният конфликт между двамата произтича от някакъв тип разногласие на нивото на идеите, на метафизичното, екзистенциалното, остават неоправдани.

 

Прочитът на тези мемоарни страници шокира, буди съжаление, отвращава. Някои откъси звучат като дело на тийнейджър с извънреден дар слово, който напада в опитите си да се защитава при липса на  реален опонент. Други откъси ярко разкриват безпомощността и пустотата, непоправимите последствия от системния психически тормоз, довел почти до духовния разпад на личността. Наивността, която често се долавя, всъщност е не друго, а плод на опитите на Кафка да се придържа възможно най-близо до истинността на преживяното, като същевременно не омаловажава почувстваното.

 

Това е последният път, в който разкрива последователно, описателно и аргументирано щетите, нанесени му от тази титанична, тиранична, присмехулна, продължаваща да всява ужас и срам, дори у 36-годишния писател фигура, фигурата на бащата. И въпреки всичките му усилия да звучи като безпристрастен съдник на съдбата си, все пак може да се долови още живото и неподлежащо на контрол желание на сина да опровергае бащата. Желание да го накара да почувства онази вина, с която той е пораснал и която, впила нокти в силите му, така и не го напуска. Въпреки това самият Кафка отрича възможността писмото да повлияе по какъвто и да е начин на баща му, а какво остава – да го промени.

 

Най-трагичната нотка, в тази и без това трагичната изповед, е свързана с невъзможността на Кафка да се отърси от представата за свят, в който съществува само той, слабият, хилавият, недоразвитият, ленивият, колебливият, неблагодарният. От друга страна баща му – същинският гръмогласен, самоуверен, кипящ от здраве и енергия мъжкар, и всички останали, свободните и щастливите, незасегнатите от корелацията подчинител-подчинен, които живеят в съзнанието на Кафка като висша форма на абстракция. На 36 години той продължава да се чувства като момчето, което се срамува да застане редом до баща си в басейна, за да не е толкова явен контрастът между тях, бил той и чисто физически.

 

За да превъзмогнеш кумирите и враговете си, често в телата на едни и същи хора, трябва да ги убиеш символично, по думите на светилата в традиционната психология. Слабият Кафка се оказва непосилен за тази задача. Образът на бащата остава неразделна част от представата му за него самия, заживява призрачен живот като вътрешно криво огледало. В него Кафка не спира да се оглежда, обърнато мерило за достойнства, но и назидателен глас, който единствен е способен да улови всички негови несигурности, да се прицели най-точно в слабите му места.

 

Започвайки с формалното обръщение „Драги татко“, Кафка очертава предмета на писмото си. „Преди известно време ти ме попита защо твърдя, че се страхувам от тебе. Както винаги не знаех какво да ти отговоря – донякъде именно защото се страхувам от тебе, донякъде поради това, че за да обясня този страх, са ми нужни твърде много подробности, които не бих могъл да подредя задоволително в устния си отговор. А сега, когато се опитвам писмено да сторя същото, съзнавам, че  и този отговор ще бъде доста непълен, защото страхът и неговите последици пак ми пречат и защото обхватът на темата далеч надхвърля способностите на паметта и разсъдъка ми.“

 

Несигурността, съчетана със силното желание, непреклонната решителност, не толкова за себедоказване, от което Кафка отдавна се е отказал, колкото за себеоправдаване, продължават да бъдат чувства – двигатели за разгръщането на повествованието, съсредоточено около няколко основни момента.

 

Преди да започне изложението си обаче, писателят потвърждава невинността на баща си за отчуждението между двамата, твърдейки, че бащата „има вина“ „невинно“ и че вероятно дори без неговото въздействие би се превърнал в човек „не по вкуса“ му. След това пише: „Ти ми въздействаше така, както трябваше да ми въздействаш, само трябва да престанеш да считаш за някаква особено лоша проява от моя страна факта, че не съм устоял на такова въздействие.“ Вътрешната необходимост да оправдае едновременно и себе си, и тираничната фигура, отнела от него възможността за пълноценно съществуване, води до болезнено раздвояване на вътрешния му свят. Това раздвоение намира връхната си точка в края на писмото, когато Кафка превръща монолога си в диалог, пресъздавайки най-прецизно студената ответна реакция на бащата, ни най-малко трогнат от сърдечните излияния на сина.

 

В първата част на писмото Кафка изгражда образа на бащата през детския си поглед. Очертава неговата строгост, която признава, че впоследствие сам е развил, посочва и факта, че пред чужди хора баща му е успявал да надене съвсем различна социална маска. Когато говори за отношенията между двамата той често вижда себе си като нещо малко, уродливо, безсилно, което очаква да бъде „смазано“ под натиска на онзи, за когото споделя, че вижда, прострял тялото си върху цялото земно кълбо. Спомня си как една нощ е хленчил, не без доза детски инат, за чаша вода, а баща му го е изнесъл навън и е заключил вратата след него. Този спомен продължава яркия си живот в нездравата психика на Кафка. Години по-късно той си представя как баща му, с великански размери, нахлува в стаята му и го изнася от леглото му съвсем безпричинно.

 

За да обобщи важността, която родителят му възлага единствено на собственото си мнение, Кафка пише: „За мене ти придоби онази загадъчност, която притежават всички тирани, чието право се основава на личността, а не на мисленето им.“ С течение на времето авторът на писмото развива непоносимост към редица храни. Причината за това се открива отново в маниера на хранене у бащата, видян гротесково като бледо човешко подобие в процеса на хранене, превръщащ се за него в празненство на телесното. След един настъпателен ход, Кафка прави стъпка назад. В следващия поток на мисли той отново обвинява себе си, защото, твърди той, не възпитателните методи на „главата на семейството“ са го превърнали в това, което е, а именно неговото покорство.

Ако трябва да се изброят чувствата, от които е изплетен Кафка, вината несъмнено оглавява класацията. Вината е следствие от средствата на възпитателя – самосъжаление и ирония, по-силно въздействащи от най-заплашителната ругатня. Признава си, че той от малък „колекционира“ всички онези уязвяващи черти на баща си, които го карат да изглежда смешен и простоват. В същността си тази колекция не е нищо повече, освен проява на инстинкта му за самосъхранение.

#от живота

#бюлетин

Стереотипната реализация на проблема „бащи – деца“ все пак намира място и в този конфликт. Успешен търговец, изкатерил се сам по социалната стълбица, бащата не спира да уверява Кафка, че той тъне в незаслужен разкош, което само засилва изостреното му чувство за вина. Когато става достатъчно голям, за да се мотае в магазина на търговеца, той го вижда в нова светлина – тази на несправедливостта, насочена не само към децата му, но и към подчинените.

 

Приобщавайки се към еврейството, Кафка очаква, че ще открие допирна точка с бащата в лоното на религията, но той отново съумява да демонстрира пренебрежението си. Неприязънта на баща му Херман към писателските му занимания („Сложи я на нощното шкафче!“) дори успява да го зареди с творческа енергия, защото за него се превръща в символ на собствената му свобода. Но веднага след това признание авторът на „Метаморфозата“ илюстрира тази свобода с алегория – червей, настъпан от нечий крак, който се откъсва и се повлича настрани. Сравнения от такъв род не са чужди на Кафка – преобразяването на човека в нещо малко през погледа му се свързва не само с нищожността, но и със защитеността, своеобразната свобода.

 

Канети изследва мотивировката зад този тип преобразяване, характерно само за китайската култура. В едно от писмата си той претърпява преобразяване в къртица, удивен и умилен от нея главно поради факта, че за нея той самият не съществува. В сетивата ѝ той добива приблизително онова значение, което има богът за хората – онази висша инстанция, която не може да бъде докрай асимилирана от немощния човешки ум, не може да бъде докрай въобразена. Именно това го кара да се трогне от нея и да види света през нейните очи.

 

Интересна е и тенденцията при Кафка да уголемява малките твари, подобно на насекомото, в което се превръща Грегор Замза в „Метаморфозата“. Чрез този акт се увеличава не само способността на читателя да изследва по-подробно същността на животното, но се увеличава и неговото значение, неговата роля, както и правдоподобността на метаморфозата в една преобърната действителност, напомняща света на Алиса.

Последно място в изложението му заема темата за брака, може би най-болното място на повествователя. Донякъде изненадващо за читателя, Кафка пише, че бракът и създаването на семейство за него е „най-великото нещо, което изобщо може да се удаде на човек“. Тук ще направя отклонение от писмото, за да разкрия предисторията, заради която Кафка смята неосъществения си брак за най-големия си личен провал.

Елиас Канети посвещава на тази тема изследването „Другият процес“, което би било изключително полезно за всеки, желаещ напълно да се потопи в света на писателя. Под формата на обзор на писмата, разменяни между Кафка и Фелице, Канети анализира характера на противоречивите отношения между двамата. Не без доза ирония в самото начало той отбелязва, че тези писма всъщност Фелице е продала на издателя на Кафка пет години преди смъртта си, което свидетелствало за търговския ѝ нюх, високо оценяван от самия ѝ любим. Двамата се запознават в жилището на Макс Брод през 1912 година, а два дена по-късно Кафка пише в дневника си, че мисли за нея. Пише ѝ след като са минали 5 седмици от срещата им и се представя като човека, с когото тя е обещала да сподели пътуване до Палестина. Впоследствие писмата, които ежедневно пише до Фелице (по 2 или 3 пъти дневно), изместват функциите на дневника му. Той черпи сили от нейната енергичност за писането си.

 

Скоро след като започва кореспонденцията си с нея, създава „Присъдата“, Огнярят“, „Америка“ и най-популярното си произведение, „Метаморфозата“. Удобно му е разстоянието между двамата, защото по този начин я държи далеч от семейството си. „Фелице е била обикновено момиче“, пише Канети, но въпреки това Кафка получава изблици на ревност, когато тя пише, че чете други автори. Същевременно, той самият не се стреми да се представи в нереалистично добра светлина и не ѝ спестява разсъжденията за собствената си „мършавост“, която го тормози може би наравно с хипохондрията му. Затворен в стаята си, той прекарвал дори и студените зимни нощи на отворен прозорец. Кафка смятал, че отоплението замърсява въздуха, отвращавал се от пушенето и дълго бил вегетарианец, като заедно с това не вярвал на официалната медицина.

 

Всичките си сили насочва към писането, което често му изглежда непосилно. А Фелице, от друга страна, със своята дейност и прагматичност се различава от него толкова, че ѝ признава, че тя би могла да го превърне в човек, „способен да върши най-естествени неща“. Понякога, раздразнен от отношението или липсата от отношение на Фелице, Кафка се опитва да я отблъсне от себе си, като я разочарова или наскърби. Подобен е случаят със становището му, че не би имал дете никога. Във връзка с това Канети отново изследва влечението на Кафка към малките мащаби. Пише, че вследствие от страха си от нечие надмощие, той иска да стане толкова малък, че да не го забелязват, като по този начин елиминира опасността. Според него Кафка изпитва негативни емоции спрямо децата. Именно те заемат онези малки пространства, които биха били защитени, и в противоречие с тенденцията да стават все по-малки и незабележими, те претърпяват точно обратната промяна.

 

От друга страна, нуждата от самоналагане, вече добре известна от проявите на баща му, не остава чужда и на него самия, като по думите му утоляването ѝ дори носи елемент на физическо удоволствие. Когато коментира едно от четенията си пред публика, Кафка пише: „Знаеш ли, няма по-голяма отрада за тялото от тази, да командваш хора или най-малкото да мислиш, че ги командваш.“ Желанието за власт, което сам ненавижда, по-късно намира място и в отношенията му с Фелице, но преди това предстои първият им годеж. Не е трудно да се проследи връзката между арестуването на К. в „Процесът“ и това личностно и социално обвързване, както и паралелът между екзекуцията в последната глава и разтрогването на годежа шест седмици по-късно. След официализирането на намеренията на двамата млади Кафка започва да се измъчва от усещане за приклещеност и безвъзвратност. За отменянето на годежа има значение и особеният му интерес към Грете Блох, приятелка на Фелице. Най-важна роля изиграва непоносимостта му към семейството му, семейството на Фелице и изобщо намесата на трети лица, от какъвто и да е род, в личните отношения на двамата годеници.

 

Канети пише: „Кафка винаги застава на страната на унижените“. След това продължава с думите, че борбата с баща му не е нищо повече от онази борба с властта, която пронизва цялото му творчество. Въпреки тези на пръв поглед необорими съждения, в кореспонденцията между Кафка и Фелице, след провала на първия им годеж (по негова вина, разбира се,) е невъзможно да не бъде забелязан натискът, който Кафка се опитва да приложи върху търпеливата си приятелка. Бавно, но настоятелно той се опитва да я моделира в идеала си за жена, въпреки че между него и нея има цяла пропаст в нравствено отношение. Спонтанното ѝ желание да стане доброволка в Еврейския народен дом в Берлин се превръща в негова фикс идея, което отразява и собственото му желание за дейно участие в обществото. Неспособността му на такава ангажираност го подтиква да накара Фелице да осъществява това, което той самият не може. Служейки си с оръдия на манипулацията, като разочарованието и упреците, методи, наследени от баща му, той успява да я подтикне към участие в доброволчеството въпреки нейните съображения. С това се стреми не само да компенсира собствената социална инертност, но и да изтръгне Фелице от социалната ѝ класа, да преподреди ценностната ѝ система, за да я превърне в образец на смиреност и послушание.

 

След като се сгодява за Фелице за втори път, Кафка е решен да скъса с нея окончателно. Скоро след това идват първите симптоми на туберкулозата, която ще доведе до смъртта му. Очевидността на тяхната несъвместимост остава неизвестна може би единствено за тях двамата и може да се обобщи като низ от несполучливи опити за създаване на близост, рухваща при най-лекия повей. Цялата история между Кафка и Фелице изглежда не толкова трагично, колкото абсурдно.

 

За раздвоения свят на Кафка обаче този провал е бил равнозначен на немалка доза срам и вина. В писмото до баща си той пише, че женитбата му би означавала онази равностойност с бащата, която е направо утопична в представите му. Той я вижда като най-накрая постигнатата свобода, но едновременно с това – и като онзи способ за бягство от властта, който би го сближил в най-голяма степен със собствения му палач. Неспособността си да създаде семейство Кафка аргументира с думите „женитбата ми се оказа невъзможна поради това, че точно тя е най-същинската ти територия.“

 

Майката на Кафка така и не предава писмото на баща му. Пет години по-късно авторът му умира, оставайки в историята като една от най-важните литературни фигури на 20-ти век.

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This