„Виждам нещо, което не разбирам, и след това правя филм, за да изясня това“ – трибют към Ким Ки-Дук

~ Винаги си задавам един въпрос: Какво е човек? Какво означава да си човек? Може би хората отново ще смятат новите ми филми за брутални. Но това насилие е просто отражение на това, което всъщност са те, на това, което е във всеки един от нас до известна степен. ~

В края на миналата година светът изгуби един от гениите на филмовото изкуство – Ким Ки-Дук. Неговото идиосинкратично артхаус кино, наелектризираните със страст истории, изключителните визуални композиции, чувствените, почти безмълвни, но пълнокръвни герои и техните бушуващи емоции – всичко това издига автора до степен на един от най-важните и характерни съвременни режисьори. Противоречив и отричан от мнозина, талантливият кореец ни напомня, че истинската цел на изкуството е да размества слоевете в нас, да ни обърква и пренарежда. Че някои филми не са за всеки, че киното невинаги е вход към непознат идеален свят. Че понякога режисьорските решения са опитът на нечий разум да проумее най-неразбираемото.

Ким Ки-Дук е роден през 1960 година в малко провинциално градче в Южна Корея. Още в ранните му години семейството се премества в Сеул, където той учи в селскостопанско училище. Крайната бедност, обаче, го принуждава да започне работа в местен завод. За известен период се увлича от духовенството и е доброволец в приют за слепи, където помага при оформянето на стенописите в местен храм. От 1990 до 1992 година учи живопис в Академията за изящни изкуства в Париж.

През 1993 г. печели приз на Института за сценаристи за текста си към филма „Художник и престъпник, осъден на смърт“. С паричната награда реализира своя режисьорски дебют „Крокодил“ („Ag-o“, 1996 г.), посрещнат с голямо любопитство и въодушевление от местната критика.

„Да, притеснява ме този факт. Но с храната, която ядем всеки ден, е същото, а хората, които консумират животни, сякаш не се интересуват, че те са били убити. Животните са част от консуматорския цикъл. Изглежда доста по-жестоко на екрана, но всъщност няма разлика. И да, има културни различия и може би американците ще имат проблем с това, но ако могат да бъдат малко по-чувствителни към това, което е приемливо в различните държави и култури, се надявам, че няма да са толкова крайни към показаното на екрана.“

Роджър Еберт определя протагониста в този филм – живота, а антагониста – времето и промяната

„Пролет, лято, есен, зима… и пак пролет“ („Spring, summer, fall, winter… and spring“, 2003 г.) е може би едно от най-известните произведения на Ки-Дук. Мощна и загадъчна притча в духа на корейската религиозно-философска традиция, която внася спокойствие, но и те хваща за гърлото. Филмът е феноменална, интровертна мантра за душата, със зашеметяващи, визуално брилянтни сцени. Героите са почти безмълвни, а за техните чувства и емоции разбираме от действията им. Тази липса на реплики и диалози е характерна за цялото творчество на корейския майстор, тъй като според него „думите често са измамни и безсмислени“. Любопитен факт е, че филмът е сниман без предварително написан сценарий.

През 2004 г. Ки-Дук печели награда „Сребърен лъв“ за най-добър режисьор на Фестивала във Венеция за шедьовъра „Стик Nо 3“ („3-Iron“, 2004 г.). Лентата е безсловесна и мълчалива любовна история, която сблъсква суровата реалност с вълшебната, почти приказна визуална картина, наситена с чувственост и страст. Минималистичен и нежен, филмът разчита повече на жестове, изражения, усещания и внушения, за да достигне до всяка клетка на зрителя.

По време на снимките на „Сън“ („Bi-Mong“, 2008 г.) една от актрисите едва не загива при инцидент на снимачната площадка, като самият Ки-Дук я спасява от сигурна смърт. „В красивия и въпреки това жесток, омагьосващ и въпреки това напрегнат, тъжен и въпреки това сладък въображаем киносвят, който създавах, въобще не изпитвах страх от смъртта. Докато разказвах бурните истории по още по-интензивен, болезнен, безсърдечен и сърцераздирателен начин, всички емоции ме инфектираха като вирус. Станах най-нещастният човек, заблуждавайки се, че манипулирам света. В този момент не можех да направя нищо. Комплексът ми за малоценност създаваше моите филми.“ – споделя творецът.

Дълбоко шокиран от случката, режисьорът прекратява своята работа и заживява далеко от цивилизацията в самотна дървена колиба на час път от Сеул. „В последните 2 – 3 години не откривах смисъл в живота си, затова не правех филми. Известно време не бях на себе си и плачех постоянно. Мразех всичко. Но тогава се замислих, че животът е прекалено дълъг“.