~ Винаги си задавам един въпрос: Какво е човек? Какво означава да си човек? Може би хората отново ще смятат новите ми филми за брутални. Но това насилие е просто отражение на това, което всъщност са те, на това, което е във всеки един от нас до известна степен. ~

 

В края на миналата година светът изгуби един от гениите на филмовото изкуство – Ким Ки-Дук. Неговото идиосинкратично артхаус кино, наелектризираните със страст истории, изключителните визуални композиции, чувствените, почти безмълвни, но пълнокръвни герои и техните бушуващи емоции – всичко това издига автора до степен на един от най-важните и характерни съвременни режисьори. Противоречив и отричан от мнозина, талантливият кореец ни напомня, че истинската цел на изкуството е да размества слоевете в нас, да ни обърква и пренарежда. Че някои филми не са за всеки, че киното невинаги е вход към непознат идеален свят. Че понякога режисьорските решения са опитът на нечий разум да проумее най-неразбираемото.

 

Ким Ки-Дук е роден през 1960 година в малко провинциално градче в Южна Корея. Още в ранните му години семейството се премества в Сеул, където той учи в селскостопанско училище. Крайната бедност, обаче, го принуждава да започне работа в местен завод. За известен период се увлича от духовенството и е доброволец в приют за слепи, където помага при оформянето на стенописите в местен храм. От 1990 до 1992 година учи живопис в Академията за изящни изкуства в Париж.

 

През 1993 г. печели приз на Института за сценаристи за текста си към филма „Художник и престъпник, осъден на смърт“. С паричната награда реализира своя режисьорски дебют „Крокодил“ („Ag-o“, 1996 г.), посрещнат с голямо любопитство и въодушевление от местната критика.

#бюлетин

#кино

Международният пробив на Ки-Дук е с филма „Островът“ („Seom“, 2000 г.), определян като „налудничав и брилянтен едновременно“. Смущаващи сцени на насилие върху животни прекъсват прожекцията по време на фестивала във Венеция, заради припаднали зрители. Лентата е разпространена в цензуриран вариант в Обединеното кралство и Америка.

Филмът поражда смесени чувства, които или приемаш или ако не успееш, напълно те разбираме…

 

Да, притеснява ме този факт. Но с храната, която ядем всеки ден, е същото, а хората, които консумират животни, сякаш не се интересуват, че те са били убити. Животните са част от консуматорския цикъл. Изглежда доста по-жестоко на екрана, но всъщност няма разлика. И да, има културни различия и може би американците ще имат проблем с това, но ако могат да бъдат малко по-чувствителни към това, което е приемливо в различните държави и култури, се надявам, че няма да са толкова крайни към показаното на екрана.“

Роджър Еберт определя протагониста в този филм – живота, а антагониста – времето и промяната

 

„Пролет, лято, есен, зима… и пак пролет“ („Spring, summer, fall, winter… and spring“, 2003 г.) е може би едно от най-известните произведения на Ки-Дук. Мощна и загадъчна притча в духа на корейската религиозно-философска традиция, която внася спокойствие, но и те хваща за гърлото. Филмът е феноменална, интровертна мантра за душата, със зашеметяващи, визуално брилянтни сцени. Героите са почти безмълвни, а за техните чувства и емоции разбираме от действията им. Тази липса на реплики и диалози е характерна за цялото творчество на корейския майстор, тъй като според него „думите често са измамни и безсмислени“. Любопитен факт е, че филмът е сниман без предварително написан сценарий.

 

През 2004 г. Ки-Дук печели награда „Сребърен лъв“ за най-добър режисьор на Фестивала във Венеция за шедьовъра „Стик Nо 3“ („3-Iron“, 2004 г.). Лентата е безсловесна и мълчалива любовна история, която сблъсква суровата реалност с вълшебната, почти приказна визуална картина, наситена с чувственост и страст. Минималистичен и нежен, филмът разчита повече на жестове, изражения, усещания и внушения, за да достигне до всяка клетка на зрителя.

По време на снимките на „Сън“ („Bi-Mong“, 2008 г.) една от актрисите едва не загива при инцидент на снимачната площадка, като самият Ки-Дук я спасява от сигурна смърт. „В красивия и въпреки това жесток, омагьосващ и въпреки това напрегнат, тъжен и въпреки това сладък въображаем киносвят, който създавах, въобще не изпитвах страх от смъртта. Докато разказвах бурните истории по още по-интензивен, болезнен, безсърдечен и сърцераздирателен начин, всички емоции ме инфектираха като вирус. Станах най-нещастният човек, заблуждавайки се, че манипулирам света. В този момент не можех да направя нищо. Комплексът ми за малоценност създаваше моите филми.“ – споделя творецът.

 

Дълбоко шокиран от случката, режисьорът прекратява своята работа и заживява далеко от цивилизацията в самотна дървена колиба на час път от Сеул. „В последните 2 – 3 години не откривах смисъл в живота си, затова не правех филми. Известно време не бях на себе си и плачех постоянно. Мразех всичко. Но тогава се замислих, че животът е прекалено дълъг“.

“Ариранг” разглежда лична криза, през която преминава Ким, предизвикана от инцидент по време на снимките на предишния му филм „Мечта“

 

Така на 52 години, след дълга изолация и тежка депресия, Ким Ки-Дук се завръща на сцената с документалния „Ариранг“ („Arirang“, 2011 г.). Филмът е своеобразна автобиография на автора, лутане из лабиринтите на душата, отчаяно търсене на утеха, свръхинтимна изповед и психологически катарзис. „Беше много трудно и мъчително време за мен, не бях в състояние да снимам. Това че през този период успях да направя „Ариранг“, ми даде шанс да осмисля всичко сам. Сега съм безкрайно щастлив, че отново имам сили да снимам игрални филми.“

 

Проектът донася на Ки-Дук награда „Особен поглед“ на фестивала в Кан, а режисьорът е повече от емоционален: „Нека се понеса над хълмовете – нагоре-надолу… Тъжен, извън себе си от радост… Наранен, щастлив… Зает с това или онова… Всички емоции, които изпитваме през живота си. Безброй многото хора, които срещнах, докато снимах филмите си. Отношенията, които създаваме, наглед вечни, а могат да се скъсат лесно като тънка хартия… Жестоките рани, които съм нанесъл (и получил) на тези, които са ме изоставили… Всички ние, омагьосани от любовта, страстта, омразата и импулса да убиваме – за мен всичко това е събрано в „Ариранг“. Не съжалявам, че прекарах живота си във филмите, но все още не мога да живея без филми. Искам да вървя напред, редом до филмите си.“

 

Филмът му „Пиета“ („Pieta“, 2012 г.) получава награда „Златен лъв“ на фестивала във Венеция през 2012 г., където е определен от критиците като „напрегнат и емоционален“. Ки-Дук развива и разгръща любимата си, характерна за цялото му творчество, тема за вината и опрощението. Изследва неразрушимата връзка майка – син (оттук е и препратката към творбата на Микеланджело), като дълбоката идея на автора е, че човек може да се роди отново единствено чрез любовта.

 

Социална и безмилостна, лентата на корееца е тъжна алегория за обърканите ценности в съвременното общество, където красотата вече се приема за грозна, а грозотата е възвишен идеал. Свят, в който единствена движеща сила са парите. „Днес хората са обсебени от идеята, че парите решават всички проблеми. А парите сами по себе си са в основата на повечето злини. „Пиета“ е фикционален филм с драматични ефекти. Сблъсъкът пари срещу болка само малко заостря проблема.“ – казва режисьорът. А по повод поредните обвинения в краен натурализъм и бруталност на някои сцени, допълва: „Насилието е част от тази история, не, не може да се представи по-меко! Ние снимахме в града, в който съм израснал. Не ходех на училище, в детството си работех точно в такива фабрики. Онзи живот формира мирогледа ми. Наложи се да изуча механизмите на техническите уреди и разбирах колко много приличат на механизмите, с които хората моделират живота си. След военната служба трябваше да се върна във фабриките и открих, че не мога да живея така. Приех предизвикателството да следвам изкуство в Париж. Целият този опит се превърна в източник за моите филми.“

 

#изкуство

На следващата година се появява „Мьобиус“ („Moebius“, 2013 г.) – филм за сексуалната трансгресия, насилието, гневът, мазохизма, убийството и агонията. Мненията за кинолентата отново са в двете крайности – от „съвременна басня“ до „поетическо безумие“. Критиката сравнява историята с кошмар, а описаното семейство като „най-взривоопасното“ от всички досегашни герои на Ки-Дук. „Мьобиус“ е поредният упрек на режисьора към южнокорейската висша класа. „Критикувам страната си, защото я обичам! Любовта ми към нея не означава, че трябва да спра да задавам въпроси или да си затварям очите за това, което се случва!“

 

През 2017 г. актриса обвинява Ким Ки-Дук в насилие на снимачната площадка на „Мьобиус“. През следващата година още две жени завеждат дела срещу режисьора за сексуално посегателство. Кореецът е признат за невинен по всички обвинения, но огорчението и скандалите повлияват върху неговото желание за работа. Разочарован, той прекарва все повече време извън родината си, която вече определя като „мащеха“.

В края на 2020 година, в Латвия, дни преди да навърши 60 години, Ким Ки-Дук умира след усложнения от коронавирус. Алексей Герман, известен руски сценарист, продуцент и актьор, един от най-близките приятели на гениалния кореец, е съкрушен: „Последната година той прекарваше дълго време в Москва. Посещаваше не модните и богатите, а обикновените режисьори. Беше приятел със студенти. Живееше странно. Или се криеше, или търсеше себе си, беше напълно изгубен. Беше му тежко на душата. Депресия, обвиненията в Корея. Самота… Изглежда, че е бил обречен да умре сам, в малка ветровита страна като Латвия. Тъжно! Той беше истински. А историята ще прецени къде е балансът между доброто и злото. Той ще остане във филмовата история!… Този талантлив кореец със странно лице на тъжна източна маска, който умря на ръба на нищото…“

още за четене

Pin It on Pinterest

Share This