Описания на Търново от периода XVI – XIX в., могат да се намерят в многобройни пътеписи, статии и спомени, информацията, от които е систематизирана и подредена в хронологичен ред в обобщаваща статия на Павлина Владева по темата. Владева коментира, че засиленият интерес на чужденци и българи към Търново издига града до национален символ на България. Посочени са тридесет и деветима души, които в подробен писмен вид предават впечатленията си от Търново в рамките на въпросните три века (XVI – XIX). Сред тях са шестима българи и шестима испанци, петима чехи и петима французи, четирима унгарци и четирима руснаци, трима англичани, двама немци и двама арменци, един османлия и един румънец. Необходимо е по-сериозно внимание към трудовете, посветени на Търново, от годините непосредствено преди и след Освобождението.
През октомври 1907 г. списание „National Geographic“ публикува за първи път материал, посветен на Търново – пътеписа на Феликс Кох „Търново – градът на висящите градини“. Творбата прави голяма чест на старата българска столица, защото е едва втората подобна в списание „National Geographic“, свързана с Княжество България. Авторът описва непосредствените си впечатления от града. „Далеч напред имаше други скали и на тях беше кацнал градът – прелестното Търново – всяка къща е окъпана в цвят: покривите с червени печени керемиди, стените боядисани в излинели розови и кафяви цветове, стрехите и корнизите подсилени с тежки, почернели от времето греди. (…) Големият чар на Търново обаче се крие в неговите балкони. Всеки дом има в средата на фасадата на втория етаж врата, в по-голямата си част от прозоречно стъкло, която се отваря към малък балкон, където през цялото лято цъфтят олеандрови храсти в тежки зелени качета. Там госпожата сяда да шие, да наглежда малките или да се надвеси и да побъбри с минаващите съседи.“
Феликс Кох съумява да обиколи търговската част на Търново от началото на XX в., като оставя на читателите си ценни описания за нея. „Улицата става неравна, тъй като плочите са се разхлабили. Тук има дюкяни за шапки и обувки и кафенета, където турското кафе се сервира в чашки без дръжки. Има и други дюкяни, които гледат към улиците не с прозорец, ами с две врати. На праговете им цъфти „еврейско мушкато“, тъй като тези хора изпитват неумерена любов към цветята. Над нас балконите стават все по-богати – прътите с нанизите лук са заменени от изящни, ковани, железни орнаменти, но все още сме сред занаятчиите на Търново. Ето я пекарната, с една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия. Следващият дюкян е на сарафина – изключително необходим фактор в живота на Балканите, където в обръщение се намират монетите на толкова много страни.“
Сведенията на подполковника от английската армия Джеймс Бейкър представляват сериозен интерес. През 1874 г. той посещава българските земи с цел покупка на собствено имение. През 1877 г. излиза книгата му „Европейска Турция“, която е продукт на впечатленията му от пътешествието. Когато посещава Търново, Бейкър е приет лично от управителя на Търновския санджак, Хюсеин паша. Относно града англичанинът посочва: „Търново заема едно много силно стратегическо местоположение, но предимствата на естественото му укрепление въобще не се използват. По-рано е бил столица на българските царе, след като те били изтласкани северно от Балкана, и от военна гледна точка сигурно е представлявал много силна позиция. Близките околности са осеяни с красиви лозя, градини и вили, които му придават европейски вид. Център е на санджак или лива. (…) Хановете в Търново са грамадни и претенциозни, но толкова лоши, че трябваше да наема една къща сред лозята, за да прекарам втората нощ“.
Друг важен източник от същото време е Луи Клодион, френски журналист, кореспондент на „Илюстрасион“, който отразява събитията около Априлското въстание (1876 г.) и Руско-турската освободителна война (1877 – 1878 г.). За Търново пише, че е „разположен на река Янтра, недалеч от Балкана, в него живеят около 30 000 души. Строен методично, той е в подножието на един пресечен конус, който обгръща реката и на чийто връх се намира крепостта“.
Описание на Търново по време на Руско-турската освободителна война се намира и в репортажите от България на Михаил Фьодоров, военен кореспондент на вестник „Русские ведомости“ и кореспондент на „Всемирная иллюстрация“. Фьодоров влиза в Търново с предния отряд на генерал Гурко. Той пише с голямо вдъхновение: „Търново – това е българският Цариград, майка на българските градове, с който е свързана цялата светла епоха от историята на българската държава и всички спомени за хубавите и щастливи дни на народа – мъченик“.
Посрещане на руските войски в Търново, 25-ти юни 1877 г. [1]
Разказът продължава с наблюдения върху градоустройството. „Къщите са подредени така, че вторият ред виси над първия и така продължава до самия гребен. Улиците са толкова тесни, че от балконите и трегерите едва прозира небето, а при среща на две малки каручки те едва се разминават. Градът се състои от християнски и мюсюлмански квартали и още един, където населението е смесено. Християнският квартал се издига на левия бряг на Янтра, в западните покрайнини на града. Къщите са малки, ниски, улиците тесни, църквите почти не се забелязват. На изток все по левия бряг на Янтра се е разпространил всред прекрасни овощни градини мюсюлманският квартал…“
Търново има важна роля по време на военните действия през Руско-турската освободителна война. С постановление №132 от 9-ти август 1877 г. на Главнокомандващия действащата руска армия великия княз Николай Никалаевич, Търново и Свищов стават седалища на Полевия военен съд за България. За председателстващ на съда в Търново е назначен полковник Багавут. Полевите съдилища са подчинени лично на Главнокомандващия.
Изключително ценни са сведенията за Търново, добити от очерците на известния руски писател, автор на романа „Петербургските потайности по време на войната“, кореспондент на „Правителствен вестник“ Всеволод Крестовски. На датата 6-ти юли 1877 г., той пише: „Главната квартира на действуващата армия понастоящем се намира в сърцето на България — град Търново (Търновград) — древна столица на българите. Местата, които някога са били украсявани от техните дворци и крепости, и досега се знаят от местните жители — българи, съхранили най-светли чувства за своите стари царе и миналата независимост. (…) В тази долина сред градини и лозя е разположено търновското предградие Марино поле, където, отчасти в къщите, отчасти на бивак се настани щабът на действуващата армия. Палатката на великия княз — главнокомандуващия, бе опъната в една от градините под стари орехови дървета. Общият брой на жителите в Търново е около 40 хиляди, в това число повече от две трети, българи и гърци. Напоследък Търново е служил за местопребиваване на турския валия на България. Независимо от отдалечеността си от Дунава, градът е един от най-големите търговски и икономически центрове в областта и заедно с това е пазарище за продажба на произведенията от балканските долини, разнасяни от търновските търговци по всички съседни градове.“
През 1885 г. издаваното от М. М. Стасюлевич списание „Вестник Европы“ публикува спомените на доброволеца от войната 1877 – 1878 г. Александър Верещагин. Те също съдържат любопитни описания на Търново. „Какво удивително странно разположение има този град. Също като огромен скален казан, по краищата, на който са наредени бели къщи с разнообразна форма и с червени керемидени покриви.“
До края на XIX в., се появяват описания на Търново от още няколко значими източници. Сред тях са дневникът на полковник Михаил Греков, издаден в „Русский вестник“ (1880 г.), съдържащ емоционалните описания на града от участника в Освобождението. Фееричната градска картина, предадена от пратеника на пражкия вестник „Народни листи“ д-р Сервац Хелер, гравюрите на испанския художник, кореспондент на списание „Илустрасион Еспаньола и Американа“ по време на войната, Хосе Луис Пелисер. Щрихите от градоустройствения план, оставени от редактора на мадридското списание „Л’Академия“, Сатурнино Хименес, сведенията за работата на Учредителното събрание в Търново от испанския журналист Еусебио Мартинес де Веласко, съобщението за дейността на Учредителното събрание от кореспондента на вестник „Вашарни Уй“ д-р Бейла Ерьоди, ползващите се с голяма популярност пътеписи на Константин Иречек, пътеписът „В Търново“ на чешкия журналист от вестник „Народни листи“ Йозеф Якуб Тоужимски, отпечатан през 1885 г., описанията на търновки от чешкия пътешественик Йозеф Антонин Ворачек, наблюденията върху градските архитектурни забележителности на румънския архиепископ Мелхиседек от 1885 г.
През 1893 г. излиза първият туристически пътеводител за Търново – „Упътване за града В. Търново и околността му“ под съставителството на Христо П. Константинов. Непосредственият повод за отпечатването му е провеждането на IV ВНС (3-ти май 1893 г. – 17-ти май 1893 г.) в Търново. Константинов пише: „Този град не бе честит да стане столица на подновената българска държава, ако и да е едничка по старините в цяла България, а по местоположението си в цяла Европа! Всеки българин би трябвало да съжалява за това, защото ако Търново бе определено за столица, сега щеше да прилича на Божий рай.“ Акцентът в туристическото ръководство пада върху старините на града, новопостроената Градска градина, Света гора и др. Разказва се за дейността на двете Привременни комисии, създадени в Търново: едната, ангажирана с изграждането на царска резиденция, а другата – с подготовката за временни квартири на депутатите от Великото народно събрание.
През новото двадесето столетие Търново продължава да е вдъхновение на значителен брой художествени текстове. „Живописна България“ (Пътеписи) на Иван Вазов изобилства от интересни сведения за града. Пътеписът „Велико Търново“ (Поклонение на Асеневската столица) е писан с неприкрито възхищение към старопрестолния град: „Картината прилича на блян, на феерия вълшебна и неописуема. Боже мой, каква хубост има това Търново, което сега се разстила в по-голямата си част с една чудна живописност, разлазило се по склонове, закатерило се по върхове, накацало над шеметни пропасти, плъзнало се до вълните на Янтра! А тя, като една колосална, блестяща на слънчевите зари змия, вие се игриво от запад към изток, от изток към запад, от юг към север, тук под настръхнали скали, там под прозорците на къщята, залепени една въз друга по склона, там край зелената поляна на Светата гора. Знаел ли е Асен I, че като е избирал, по стратегическото му положение, Търново за столица, той си е избирал за столица и една от най-оригиналните местности на света?“
В пътеписа „Новото Търново“, Вазов се спира малко по-подробно на вида на града през 1900 г., когато той прави своята визита. „Разположено на запад от двата запустели акропола, по склоновете на урвите, по брега на Янтра, по скалите, които са надвиснали над нея, разкатерило се по западната стръмнина на върлия Орлов връх, то представлява панорама възхитителна, единствена по живописност и оригиналност. (…) Градът, който в турско време се е трупал само по тия урви, след Освобождението се разстила на югозапад, към равнината на Марно поле.“
През 1907 г., е публикувано ново ценно издание с туристически напътствия – „Пътеводител на гр. В. Търново и околността му“, благодарение на усилията на туристическо дружество „Трапезица“ и финансовото спомоществувателство в размер от 1000 лева на Търновския градски общински народен съвет. Изданието съдържа много важни данни от стопански характер. Числото на сградите в града към 1907 г., е 3120. Броят на населението бележи постоянен прираст между 1880 до 1900 г., след това между 1900 и 1905 г. е регистриран малък спад, дължащ се на излезлите по време на преброяването в отпуск войници от местния гарнизон.
От печатните издания, предназначени да запознаят чужденците с красотите на България и в частност на Търново, и да предложат интересна информация от практическо естество, интерес представлява и издадената през 1931 г., от Главна дирекция на железниците и пристанищата книга „Bulgarie“. В нея се пояснява се, че Търново е втората спирка след Горна Оряховица на Презбалканската железопътна линия на пътя Русе – Стара Загора. Железопътната линия е тържествено открита от цар Фердинанд I и министър Антон Франгя на 29-ти януари 1912 г. С цел да се привлекат чуждестранни туристи, се съобщава, че Търново има несъмнено най-интересното и живописно разположение от всичките европейски градове. В същото време градският хълм Царевец разполага с къща за гости с достатъчно на брой легла и с ресторант, пригодена за наемане на разумна цена.
Големият интерес към старопрестолния град го издигат на висотата на национален символ на страната ни.
[1] Русско-турецкая война. 1877 – 1878. Встреча русских войск в г. Тырново. 25 июня 1877. Гравюра Б. Брауна с наброска корреспондента «Иллюстрированной хроники» и по рисунку А. Бальдингера. 1877.
