За всички по света България е известна с красивата си природа, с билките и розовото си масло, с археологическите паметници, стоящи редом до тези на Италия и Гърция, с храбрите мъже, оставили костите си на Шипка, в борбата за свобода на страната и народа ни. Но освен всичко това, България трябва да се гордее и с великите си жени, изиграли важна роля в обществения живот на страната и стоящи не по-ниско от имена като: Васил Левски, Иван Вазов, Христо Ботев, Петър Дънов, Борис Христов, Панчо Владигеров, Джон Атанасов и т.н.

 

В деня на жената, освен цветята и подаръците, нека да си спомним за онези български жени, допринесли за развитието на България и спомогнали страната ни да бъде такава, каквато я познаваме днес. А също и да си припомним какво значи да бъдеш велика жена и велика личност.

 

Райна Княгиня

Освен че е ушила българското знаме за Априлското въстание, когато е само на 20 години, Райна Княгиня или Райна Попгеоргиева Футекова – Дипчева е била учителка в девическото училище в родното Панагюрище и акушерка. В деня на обявяване на въстанието тя е държала знамето редом с Бенковски. След потушаването му е заловена от турците и подложена на зверски мъчения – държана е без хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. С помощта на европейски дипломати, Райна е освободена от затвора и пак благодарение на тях заминава да учи медицина в Москва. Когато се връща в България, става първата дипломирана акушерка у нас.

 

В Москва тя урежда, чрез жените от Дамския благотворителен комитет, възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият ѝ брат. Нейната „Автобиография“, която излиза първо на руски език и е преведена на български чак през 1934 година, става първата книга, разказваща за Априлското въстание.

 

Баба Тонка

 

Вероятно сте чували думите: „Четирима сина загубих – двамата не са живи, другите – полуживи. Но още четирима да имах, пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв“. Те са изречени от Тонка Обретенова – едно голямо име в българската история, което всеки трябва да знае. Баба Тонка е родена в Русе през 1812 г. и оказва огромна подкрепа в организацията и финансирането на Русенския революционен комитет, основан от сина ѝ Никола Обретенов, който е участвал в четата на Христо Ботев. Основната ѝ роля е била на куриер и редовно е пътувала между Букурещ, Русе, Гюргево и Търново. Била е доверено лице на Васил Левски, а домът ѝ – сигурно убежище и център на революционната дейност.

 

И четиримата ѝ сина, участвали в революционните чети, имат тежка съдба – двама от тях са убити, останалите са изпратени на дълго заточение. От там идват прословутите ѝ думи, пропити с болка и примирение. Дъщеря ѝ Анастасия се омъжва за Захари Стоянов, благодарение на чиито „Записки по българските въстания“ днес притежаваме доказателства за делото и личността на тази велика българка – Тонка Обретенова.

 

Елеонора Българска

Дъщеря на Хайнрих IV Ройс цу Кьостриц, втора съпруга на цар Фердинанд I и с близки роднински връзки с руското императорско семейство, Елеонора се оказва изключително интересна личност, допринесла много за България. Неслучайно е била така обичана от българите. През 1910 г. със заповед на Министерството на правосъдието инициира създаването на фонд за събиране на средства за създаването на институти за глухи и слепи деца, носещ нейното име „Царица Елеонора“.

 

Тя създава Детския санаториум за лечение на костна туберкулоза край Варна. Благодарение на нейната намеса е спасена от събаряне Боянската църква. Царицата организира курсове за милосърдни сестри по време на войната и самата тя участва като такава на фронта. Основава Българския червен кръст заедно с Клементина Бурбон-Орлеанска, както и подпомагащото го женско дружеството „Самарянка“.

 

#бюлетин

#история

Елисавета Карамихайлова

 

Елисавета Карамихайлова е родена във Виена през 1897 г. в семейството на Иван Карамихайлов и англичанката Мери Слейд. По-късно семейството се мести в София, където бащата става известен хирург. Елисавета завършва Първа софийска девическа гимназия, а през 1922 г. получава докторска степен по физика и математика във Виенския университет. Работи върху радиолуминисценцията в института за радиеви изследвания във Виена. През 1935 г. прави изследванията си в Кеймбриджкия университет.

 

След два неуспешни опита да стане доцент в Софийския университет, през 1939 г. успява да си извоюва място като преподавател и започва да чете лекции по експериментална атомна физика и радиоактивност. Тя е първата жена хабилитиран преподавател в университета. След 9-ти септември 1944 г. обаче е обявена за неблагонадеждна от комунистическата власт и получава забрана да участва в международни научни конференции. Лишена е от всякаква възможност за кореспонденция със Западния свят. Направен е опит за изключването ѝ от Софийския университет, но благодарение на група физици, които застават в нейна защита, тя запазва мястото си. Последните години от кариерата си прекарва във Физическия институт на БАН, на който завещава цялото си имущество.

Слава Севрюкова

 

За ясновидските способности на Слава Севрюкова България разбира чак след 1989 г. – малко преди нейната смърт (1991 г.). Талантът за предсказване на бъдещето явно се предава от майка на дъщеря. Майка ѝ и баба ѝ са се славели с точните си прогнози, освен с билкарството и лечението с народна медицина. Дълго време за личността на Слава и нейните предсказания не се говори нищо, тъй като комунистическият режим не позволява „тайните“ да излизат наяве. Говори се само за Ванга, за която много сведения сочат, че е съдействала на комунистическата власт, заради което, дори и да е имала умение да предсказва, го е загубила.

 

Слава Севрюкова прави изключителни тълкувания на Библията и провежда психотронни сеанси (изследвания със силата на мисълта) заедно с доц. Иво Лозенски – още една причина да е недолюбвана от властите. Записки от тези сеанси са публикувани в монографията „Психотронни изследвания на микросвета“. Едно от предсказанията ѝ гласи:

 

„Не бойте се, България никога няма да се изгуби от света, за разлика от други държави! Докато има живот на Земята, българите не ще изчезнем. Затова, казвам ви, богоизбрани сме. Други народи ще се заличат – ние не!“

 

„Хората ще заживеят обединено. Границите ще отпаднат, но отделните народи ще запазят самобитност. Едва тогаз България ще роди значими политици – обединители. Големи умове, помнете, предстои да излязат от нашето племе. Със световен принос в много области на човешкото знание – наука, философия, изкуство. Тогава страната ни ще е повече от Швейцария. Ще се превърне в малък примамлив световен оазис.“

 

Пак тя е тази, която казва, че Музикалният театър в София няма да загине, защото до него се намират костите на Левски, те го пазят.

Елена Николай

 

Великата Елена Николай (Стоянка Савова Николова) – най-голямата българска оперна певица, известна и обичана в цял свят. Родена е през 1905 г. в Церово, Панагюрско. Завършва Американския колеж в София и въпреки изключителния ѝ глас, не е приета да учи в Консерваторията. След това заминава за САЩ, където за кратко учи философия. След изключително авантюристичен път към Италия е приета в Академия „Джузепе Верди“ първа сред всички кандидати и получава държавна стипендия. Разбирайки колко напред са кандидатите за оперна кариера в музикално отношение, тя се записва в Музикалното училище в Милано (тъкмо тези училища дават реална музикална подготовка, академията е само за шлифоване на гласа).

 

Още щом я вижда на изпита за Академията, професор Винченцо Пинторино я кръщава „Лъвицата“. Елена живее в крайна бедност и понякога се случва да се храни веднъж на два дни, но никой не разбира за това. Още тогава тя притежава кралска гордост и достойнство. Голямата мечта на Стоянка е един ден да пее с „безсмъртния“ Пертиле, без да предполага, че само няколко години по-късно ще бъде неговата любима партньорка. Още докато учи, тя научава всички мецосопранови роли, които се пеят в италианските театри.

 

Псевдонимът си тя получава след провал на неин спектакъл в Малта. Когато се прибира в Милано, нейният импресарио и професор Пинторино ѝ предлагат да си смени името, защото и най-малкия провал за чужденка може да се отрази на кариерата ѝ. Тогава я кръщават Елена, защото прилича на Черногорската царица, а Николай идва от фамилията Николова. Новото име ѝ донася невероятен късмет. Кариерата ѝ тръгва стремглаво нагоре, белязана от две щастливи „случайности“. Замества звездата Пирацини в „Джоконда“ и тогава всички ценители и импресарии разбират, че се е появило новото вокално и артистично чудо. За кратко време изпява целия репертоар на „Ла Скала“, и то във време на изключителни оперни величия.

 

За изключителния ѝ български характер говори скандалът, разразил се във фоайето на „Ла Скала“. Там Елена забива шамар на най-големия музикален критик на Италия – Абиати пред стотици хора, защото си е позволил публично да обижда родната ѝ страна. За което я уволняват, но обществеността и публиката принуждават директорите на „Ла Скала“ да коленичат пред нея, само и само да се върне в театъра. На вратата на нейната гримьорна и до днес стои златна табела „Тук се обличаше за спектакъл в продължение на 17 сезона великата Николай.“ Тя е и единствената, пред която Мария Калас се е разтрепервала, само щом я види.

 

Яна Язова

 

Още едно име, недолюбвано от властта, носещо неоспорим талант. Яна Язова (Люба Ганчева) е родена през 1912 г. в Лом. Баща ѝ е доктор по философските науки, завършил в Цюрих, а майка ѝ е дъщеря на известен търговец от Цариград. Прадядо ѝ – Христо Стоев Дрянков е вуйчо на Христо Ботев. Яна завършва Първа девическа гимназия, а след това „Славянска филология“ в Софийския университет. Още тогава красотата и поетичният ѝ талант са забелязани от мнозина, един от които е известният професор Александър Балабанов. Той я насърчава да бъде още по-критична към себе си в писането и ѝ дава псевдонимът, описващ я дори по-добре, отколкото стиховете ѝ.

 

Поезията на Яна Язова разкрива най-тъмните краски на живота. Тя пише за хората, които са на дъното на обществото – просяците, проститутките. Героите в нейните романи („Анна Дюлгерова“, „Капитан“) са свободомислещи, с бунтарски дух. Тя винаги се стреми да изтъкне необикновената личност.

 

През 1944 г. пише историческия роман „Александър Македонски“, който е унищожен още в печатницата при бомбардировките над София. Заради нежеланието ѝ да приеме новия художествен похват – т.нар. „социалистически реализъм“, Яна е отлъчена от писателския кръг и обществения елит. Никой не желае да издава книгите ѝ. През 1960 г. се осмелява да представи ръкопис на романа си „Левски“ пред издателство „Народна култура“, което се съгласява да го издаде, но малко след това директорът на издателството Пелин Велков променя решението си – досещате се защо.

 

Яна пише романите „Бенковски“ и „Шипка“, които заедно с „Левски“ образуват забележителна трилогия, достойна да бъде включена в училищната програма. Следва „Соленият залив“, който смело обрисува събитията след 9-ти септември, Народния съд, престъпленията на комунистическата партия и беззаконието. За жалост, книгите ѝ не виждат бял свят приживе. Тя живее сама, в изолация и нищета дълги години, забравена от всички. Или почти всички. Половината от апартамента е продадена на Димитър Алтънков от УБО и личен фотограф на Тодор Живков. Появата на този нов съсед е меко казано съмнителна.

 

Яна Язова умира при неизвестни обстоятелства. Открита е мъртва в малкия апартамент на ул. „Раковски“, останал наследство от родителите ѝ в края на юли 1974 г. Апартаментът е преровен, има свидетелства, че поетесата е измъчвана, удушена с колана на халата си, а вещите ѝ са откраднати. Тъкмо тогава изчезват оригиналите на непубликуваните ѝ романи. Откраднати са от Николай Хайтов, за който подобно провинение не е първо и последно. Намерени са само чернови, благодарение на които са издадени години по-късно. Димитър Алтънков купува и другата, вече свободна половина от апартамента ѝ, с което само затвърждава съмнението кой може да е пожелал смъртта ѝ и защо.

 

За жалост, Яна Язова получава признание чак сега, много години след като нея вече я няма, както се е случвало с много български таланти. Романите ѝ обаче остават като наследство за българския народ и са повод за гордост за едни и срам на други.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This