„Ковънт Гардън“ – Лондон, декември 1946 г. Предстои премиерата на „Саломе“ на Рихард Щраус. В кралската опера са събрани, за това уникално събитие на века, гениални творци: Салвадор Дали – художник и сценограф, диригент – самият композитор Рихард Щраус и Люба Велич – Саломе. Тази премиера е съдбоносен жребий за Люба и повод за страх, след всичко, което се знае около случките с пиесата на всеки неин спектакъл. Тя се пита с основание: Как ще възприемат англичаните нейната игра и най-вече „Танца на седемте воала“, който може да бъде окачествен като сексуален и порнографски, екстаз на плътта, полет на ниски страсти?
Преди 42 години вестник „Таймс“ срива гения Оскар Уайлд, който, заедно с Шекспир, Съмърсет Моъм и Бърнард Шоу, е най-поставяния и до днес автор. Сега „Таймс“ пише: „Люба Велич е едно явление в оперния театър, магьосница, огън от страсти, игра на устни, очи и тяло. „Саломе“ се превръща в загадка, а „Танца на седемте воала“ в победа на женствеността. Невероятен глас, който не знае умора – нито от игра, нито от танц, нито от пеене… Да имаш в репертоара си „Саломе“ на Рихард Щраус е възможно само при наличието на изключително надарени гласово и артистично певци. Трябва да се каже, че българката е най-експлозивната певица на нашето време, много повече от Калас, защото тя създаде една „Саломе“ като глас и образ, сравним единствено с нея самата, която ни замая от красота и страст…“
Свършва танцът, в който Люба Велич танцува по-добре и от най-изявените балерини. Публиката е притихнала, не смееща да помръдне, за да не прекъсне този уникален сладостен миг, а Люба Велич взема в ръце главата на Св. Йоан Кръстител, по дланите ѝ тече кръв и казва: „Тайната на любовта е по-велика от тайната на смъртта!“ След което целува кървавите устни на пророка, треперейки от страст. Зрителите са в ледени тръпки от ужас, а тук-там хора припадат и ги изнасят навън. Пред „Ковънт Гардън“ са строени линейки и отнасят припадналите хора. Сега „боят“ за билети за „Саломе“ се е прехвърлил от Виена в Лондон. Всички искат да чуят и да видят българката Велич – това невероятно гласово чудо, да се омагьосат от нейния танц (с бинокли, разбира се), като се насладят на това тяло и лице, нямащи нищо общо с останалите дебели и тромави певици по света. Какво единство на физика, глас, игра и танц!? Люба Велич събаря бариери и създава нови усещания, зрителите забравят за мъртвите си и за гробищата, забравят войната, бомбите и глада. Чувстват се отново млади и жизнени, заради Рихард Щраус и „Саломе“ – Велич.
Накрая на премиерния спектакъл Люба е извикана 30 пъти сама пред завесата. „Таймс“, „Гардиън“ и „Нюзуик“ са единодушни: „Един славей от Борисово завладя „Ковънт Гардън“ и Лондон – предстои света.“ Следва най-точното определение – думите на композитора Щраус: „Ако Орфей е бил гениален певец – магьосник, вие сте негова дъщеря.“
След „Ковънт Гардън“ следва „Диамантената корона“ – „Метрополитен опера“. Люба Велич е първата българка, пяла в Ню Йорк и „Метрополитен опера“, и може би най-голямата примадона на „Диамантената корона“ и до днес, сравнима по успех според американската преса, единствено с великия Карузо.
В ролята на Розалинда в оперетата „Прилепът“ от Й. Щраус.
Коя е Люба Велич? Всъщност Велич е псевдоним на Люба Величкова – родена на 10-ти юли 1913 г. в село Борисово, сега Славяново. Завършва Шуменската гимназия с отличен успех, като прави впечатление на всички присъствали на концертите на гимназията, с изключителните си гласови данни, съвършената си фигура и красиво лице. Нейният път към „оперния Олимп“ започва така… На финалния концерт, след дипломирането на випуска, на който Люба изпълнява арията на Лучия от „Лучия ди Ламермур“ на Доницети, сред зрителите е големият български композитор, пианист и професор Георги Златев Черкин, който е смаян от това, което вижда и чува. След края на концерта той ѝ казва: „Предстои ви голямо, не, велико бъдеще, но трябва да се учи и да се учи!“ После ѝ дава визитката си и я кани да кандидатства в Музикалната академия в София, като негова ученичка.
След тази вечер нещата тръгват по шеметно бърз път за Люба. Още същата вечер тя заминава за София. След няколко месеца, без почти никаква подготовка, тя кандидатства в Софийската опера, която изнася спектаклите си в Народния театър, заедно с театъра. Назначават я за хористка, която пее и малки партии. След Софийската опера Люба е приета и в хора на „Св. Александър Невски“ като солист, където пее заедно с Борис Христов и Тодор Мазаров – двете бъдещи световни суперзвезди. На следващата година съдбата я отнася във Виена, където професор Черкин представя в Музикалната академия на Виена най-добрите си ученици. Естествено Люба Величкова е приета, получава стипендия и завършва само за две години (вместо 6) едно от най-прочутите учебни заведения в света с пълно отличие и магистърска степен.
След като завършва, по съвета на професора си Лирхамер, става солист на операта в Грац, въпреки че от „Щатсопера“ – Виена ѝ предлагат договор на примадона. Защо ли? Един млад певец без необходимия сценичен опит, вокална и нервна издръжливост, много лесно би могъл да се провали, качвайки се направо на световно известната сцена на „Щатсопера“. Само за три години в Грац, Люба Велич изработва 30 партии в 29 опери и работи с двама световно известни диригенти – Карл Бьом и Рудолф Моралд.
Войната започва, но театрите в Германия и Австрия работят на пълни обороти и българският славей, вече преименуван на Велич (Величкова се произнася трудно на немски), завоюва всички големи театри в Райха. Голямото признание за Люба Велич идва със „Саломе“, която предстои да представят на 2-ри март 1944 г. в „Щатсопера“ – Виена. С премиерата на „Саломе“ ще бъде честван Рихард Щраус – по случай 80 годишнината му. Щраус до този момент не е гледал Велич на сцена и след като я вижда в „Ариадна“, решава, че тя ще бъде неговата Саломе. На премиерата дирижира Ловро фон Мататич – един от най-големите световни диригенти, а Щраус и жена му тръпнат в ложата. В салона са всички ценители на музиката, изявени музиканти и оцелелия европейски елит.
По време на спектакъла англо-американската авиация бомбардира Виена и бомбите падат близо до „Щатсопера“, но никой в салона не помръдва. Публиката е омагьосана от Люба Велич и от нейния невероятен „Танц на седемте воала“. Люба танцува, воалите падат един по един и блестящата българка остава на финала на танца пред публиката по изрязани бели бикини и доста постен сутиен – огромна смелост и новаторство за онова време. В резултат публиката, забравила виенските правила за аплауз накрая на действието, става на крака и вика „бис“ с гръмки ръкопляскания. А Рихард Щраус, забравил жена си и почтената си възраст, станал на крака, пляска с всички сили и вика „браво“. Така една съвършена българка кара най-големия композитор на 20 век и Виена да коленичат пред нея. На финала Щраус коленичи пред Люба и казва: „Никога не съм предполагал, всъщност до днес, че моята музика е толкова хубава. Ако Орфей е бил гениален певец – магьосник, вие сте негова дъщеря“…
След огромния успех в „Ковънт Гардън“, идва ред на „Метрополитен опера“. Световната преса обожествява Люба и я сравнява единствено… със самата нея. Годината е 1947 г. а Люба е на 34 г. Да покориш най-престижния театър в света и то със свръхтрудна съвременна опера като „Саломе“, е изключително тежка задача за всеки голям певец.
Да се пренесем на спектакъла. Минава „танцът на седемте воала“, голямата ария, целувката на мъртвите устни и „смъртта на Саломе“ и никой в салона не помръдва, дори и диамантите не потрепват (а те са хиляди). Минута, две, три… в залата цари гробовно мълчание. Саломе – Люба лежи убита от войниците на сцената и си мисли: „Ужас, нима се провалих?“ И тогава салонът избухва от аплодисменти. Виена и Лондон изглеждат като малки братя на „Метрополитен“ като реакция на публиката. Елегантни дами и господа тропат с крака като на футболен мач и ръкомахат в еуфория, забравили за безумно скъпите си бижута по пръсти и китки, които всеки момент могат да изхвърчат нанякъде. Такива крясъци в „Метрополитен“ никой не помни. Саломе се кланя и се чуди: „Аз ли съм, не съм ли аз?“ И нейният личен рекорд вече е 34 пъти пред завеса. Само тя и великият Карузо, единствени, са преживели такъв звезден миг и невероятен успех. Следват тълпи с цветя, поклонници, журналисти, милионери, но Люба Велич ги наказва – не подписва нито един автограф. И още на другия ден след премиерата на „Саломе“, Ню Йорк е залян от заглавия „Саломе и Велич“. Появяват се парфюмерийни продукти „Саломе“ с лика на Велич, навсякъде висят огромни светещи реклами „Саломе – Велич“. За 7 години Люба става най-престижната певица, най-великата звезда на САЩ и двете Америки.
През 1955 г. Люба Велич се връща в Европа, която я чака с отворени обятия и мечтае да я види отново. В рамките на 25 години тя изпява над 1400 спектакъла по света, като само на „Саломе“ са 280 – в Европа, САЩ и Англия. Към тази статистика можем да прибавим и 75 филма. И когато вече 60 годишна Велич се връща в Ню Йорк, съвсем по американски Рудолф Бинг решава да срещне на сцената на „Метрополитен“ в „Дъщерята на полка“, двете нови звезди Павароти и Съдърланд с една вечна звезда. В Холивудски стил Велич се появява на сцената в малка говоряща роля като супер звездата на вечерта. И в момента, когато се появява на стълбите, салонът гръмва от аплодисменти, които не спират в продължение на 15 минути. Цялата зала е на крака и с блеснали очи и зачервени ръце от ръкопляскания, аплодира вечната звезда на „Метрополитен“. След спектакъла Джон Съдърланд целува Велич с преклонение:
– Госпожо, вие сте най-щастливата певица на века. Такъв триумф не е имал никой ваш колега супер звезда, след толкова годишно отсъствие от „Метрополитен“. Вие бяхте и си оставате велика…
През 1974 г. Камерзенгер Люба Велич се удостоява с орден за високи заслуги към Австрия и световното оперно изкуство. С ролята на Саломе тя получава и най-голямото признание – „Саломе на вековете“. Признание, което е изписано и на надгробния ѝ камък под изречението: „Тайната на любовта е по-голяма от тайната на смъртта!“
