Преди да купим билетите за Южна Америка, Уюни беше една от дестинациите, които мечтаехме да видим така силно. Гледахме снимките и не можехме да си се представим там, на другият край на света, на най-голямото солно езеро на планетата. Месеци по-късно съдбата ни се усмихна и ето ни тук.
Там, където искахме да бъдем, там, където небето се слива със солта. Всичко около нас е бяло, сякаш сме в „бяла приказка без край“. Очите болят, защото не са свикнали с тази искряща белота, а кожата изгаря от жаркото слънце над нас. Присвиваме очи, взираме се напред, назад, слагаме очилата, слънцезащитен крем и продължаваме да пристъпваме по хрупащата сол под краката ни с тежките раници, за които не мислехме заедно с болежките в гърба поне за ден-два, заради красотата разкриваоща се пред нас. Щъкахме насам-натам и радвайки се на пустинята от сол тайничко знаехме, че трябва да намерим къде да спим. Имахме една простичка опция – палатката! Проблемът беше само един! Имаше силен вятър и през вечерта температурите се очакваха да паднат до минус 25, а в най-тежките случаи дори до минус 40. Молехме се да не сме от „печелившите“ този път!
В далечината се виждаше нещо, за което си мислехме, че е остров. Бяхме чували за него и се надявахме да можем да разпънем палатката там. Умората от многото ходене взе да си казва думата и решихме да стопираме джипът, който се задаваше в далечината. Возилото спря и учудено ни гледаше: все пак нормалните хора, отиваха там с организиран тур, а не пеш и с тежки раници. Обяснихме, че искаме да „къмпингуваме“ и човекът потвърди всичко, което бяхме чували – че е изключително студено. Попитахме, дали петното върху бялото, което се вижда в далечината е остров. Човекът категорично отрече, като каза, че е на 2 часа и половина с кола. Това пред нас било хотел. Попитахме дали ще ни закара до там и ето че вече се возехме в колата. Направи ни впечатление, че „джипката“ поднася от многото сол, все едно карахме върху лед.
„Хотелчето“ се оказа много по-симпатично от това, което сме свикнали да си представяме за хотел. Цялото направено от сол. „Луда работа!“ – си казахме, но и се възхитихме на креативността на хората, които са го направили. Веднага се досетихме, че ако можем да си разпънем палатката зад или пред хотела, няма да бъдем изложени на мразовития силен вятър. Единодушно решихме да попитаме хората, които го стопанисваха. Влязохме, представихме се и обяснихме, че пътуваме на стоп и с малко пари. След това директно изстреляхме въпроса: – Може ли да си разпънем палатката зад хотела? – нарочно казахме зад хотела, понеже си мислехме, че ако е отпред няма да се съгласят. Човекът реагира така, сякаш всеки ден му задават този въпрос: – Може разбира се, аз предлагам да я разпънете пред хотела, защото вятърът идва отзад и ще ви духа! Бяхме изненадани и щастливи от този отговор. Попитахме пак и чухме същото: – Да! Няма проблеми! Попитахме дали е безплатно и човекът каза, че е напълно безплатно. Голям кеф! Намерихме си и перфектно място за спане. Последваха много снимки, както успешни така и неуспешни. В момента, в който слънцето „падна“, разбрахме защо хората са ни казвали, че е много студено.
Температурите рязко се понижиха, спогледнахме и погледите ни казваха: „Трябва да попитаме за одеяло!“ Мъжът имаше работа навън и тъкмо се прибираше, когато „атакувахме“. Последваха думи, изрази, мимики, които накараха и трима ни да изпаднем в смях. В крайна сметка „одеяло“ на испански било „фресада“. Много ценна дума, която не знаехме. Мъжът влезе в хотела и след около 2-3 минути се появи с две дебели одеяла напомнящи нашите родопски. Облякохме се с всички възможни дрехи, които имахме и заприличахме на човечето от рекламата на гумите „Мишелин“. Беше ни много уютно и хубаво, като по същият начин се усещаше и топлия ориз с бульон. Увихме се в спалните си чували, завихме се с дебелите одеяла, които ни пазеха от неприветливата вечер. Събудихме се щастливи под изгряващото жарко слънце, жадни и готови за нови „бели“ разходки. Бяхме горди, че отново направихме нещата по нашият начин и както ние си знаем!
