Български потайности – между Средна гора и Стара планина

Импровизирано и спонтанно. Това е може би най-доброто пътуване. Докато си пиеш кафето и просто ти хрумва идеята защо пък да не… И така! Яхваш колата и вече си на път.

Познато ли ви звучи?

Аз съм от онези неуморни изследователи на географските ширини. Пътувам откакто се помня. Винаги ще помня как кръстосвахме надлъж и нашир България с трабанта на дядо. Още потръпвам от миризмата на бензин, която окупираше малкото „купе“ на картоненото возило. Оттогава моята баба ми „наследи“ навика – никога да не заспивам, когато се возя на предната седалка и винаги да водя оживен разговор с шофьора. От Ивайловград през Харманли, а оттам – свят широк, в моите детски очи… Асеновград ми се струваше един много голям град. Преди да тръгна на училище бях посетила по няколко пъти Сопот, Карлово, София, Русе, Шипка и Троян. През Стара планина бях преминавала също много пъти, а завоите тогава ми се струваха ужасно страшни.

снимка: Димитрина Пандурова

И така, спомняйки си понякога за тези първи мои пътешественически стъпки се отправям отново на път. Е, да – най-добрата импровизация е подготвената, научих още в първи курс в университета. Имам си един дълъг списък с близки и далечни места. И спрямо свободното време със затворени очи изтеглям един късмет.

Така се случи и онзи съботен следобед. Както по обед стояхме на двора, наслаждавайки се на далечните върхове на Рила, просто реших, че е време да се пораздвижа. Не че само няколко дни преди това не бяхме прекосили грубо 1400 км. (Мюнхен – София). Моите пищови с предварителни проучвания бяха набелязали няколко места. И така поех по пътя към „Панагюрски колонии“, по който минавах за първи път, но ме изненада наистина с прелестните си гледки през август. По край пътя се виеше реката, а гората беше толкова дъхаво зелена, че чак усещах вкуса на боровите иглички. Бях сама, а това означаваше, че можех да спирам на всяко местенце, на което си пожелая.

И така се започна… Имах набелязани няколко точки. Първата бе язовир „Душанци“.

Достигането обаче ми отне повече от времето, което сочеше навигацията. От една страна пътят около „Панагюрските колонии“ наистина беше изпитание, дори за старшини и доайени зад волана като мен. 50 км., показваше устройството и време за достигане – почти час. Освен заради множеството кратери по пътя спирах и заради пейзажите. Ако кажа, че е красиво би означавало да ощетя тези пасторални гледки, които се разкриваха във всички посоки.

снимка: Димитрина Пандурова

снимка: Димитрина Пандурова

Винаги съм го знаела, но като че ли в последните години нямах толкова време за тези красоти. Малко след като устройството ме изведе на централния – подбалкански път, дойде и отбивката за Душанци. Самото селце носи типичния облик на малките населени места – в далечината се белее църквата, изпод оградата и напират ябълки – от онези – истинските, ухайните. Цветята и алеите издават къде се помещава местната „власт“, иначе селцето е потънало в съботна дрямка. Запечатвам поредните кадри и отново на колата.

снимка: Димитрина Пандурова

Под едната стена има оформени степи. Оглеждам терена и бързо преценявам, че е перфектен за почитателите на къмпингуването или пък на почивка с палатки. За другите (като мен) има и хотелски комплекс, който се издига над едната част на язовира.

Наистина е красиво! И за кой ли път си мисля колко красиви места има на тази наша планета. Не съм от тези, като в онази поговорка „моето гардже е най…“. Не обичам да сравнявам, защото смятам, че красотата има хиляди измерения.

Преди да поема отново, време е за следващата точка – Антонтонският водопад или „Пеперудата“, както е известен още той. Той се намира на изключително лесно място, но всъщност ми отне най-много време, за да достигна до него. Просто защото навигацията има заложено грешно местоположение. Нямах батерия на телефона, за да задам през картата на Гугъл. За селото бях прочела интересни факти – според Уикипедия съществува селище още от дълбока древност, както и през тракийската Античност и Средновековието. В околностите има няколко могилни некрополи. След няколко кръгчета на селото със същото име (както се оказа кръстено на партизанин) реших да импровизирам отново. Надали щях в друг случай да науча нещо за селото – за него се споменава за първи път преди 6 века. Тогава съществува под името Лъджене – не, не идва от лъжа, а от старославянската дума за ливада – „луг“, „лъг“, „лъка“. Понеже от няколкократните ми обиколки не ме изкуши нищо, заради което да паркирам колата, качих се на шосето и реших да се движа по него, защото снимките, които бях видяла, показваха, че то е на самия път. В крайна сметка се оказа най-лесно достижимия водопад от всички, които съм посещавала.

Кратка снимкова пауза – това, че водопадът е на главното шосе не позволява повече и отново на колата. В списъка ми за деня, все още е ранен следобед и слънцето е там, някъде – много нависоко, е и Еленската базилика.

снимки: Димитрина Пандурова