Гайда
Гайдата е духов и мехов инструмент; тя е най-популярният народен инструмент у нас след кавала и гъдулката. Среща се в почти всички етнографски области на страната. Най-добрите гайдарджийски школи могат да се посочат из Южна България – Тракия и Странджа, Североизточна България – Лудогорието (Делиормана) и Добруджа. В Родопите е разпространена тъй наречената „каба“ – гайда, характерна с ниската си звучност.
В България гайдата се използва, от една страна, като солов инструмент, а от друга – за съпровод на народни певци (особено в Родопския край и то понякога с две и повече гайди), в оркестър от народни инструменти заедно с кавали, гъдулки, тамбури и др.
Гайдата се състои от: мех, главини, духало, гайдуница, пискуни и триставно ручило. Мехът е направен от ярешка или агнешка кожа. Той служи за завързване на трите главини, в които се вмъква духалото, гайдуницата и ручилото, както и за вкарване на въздуха от страна на изпълнителя. Главините са три, направени от дряново дърво или от рога на елен, коза, вол и др. Те служат за завързване на меха и за вмъкване в тях шийките на духалото, гайдуницата и ручилото.
Духалото представлява едноставна малка конусовидна тръба със съединителна шийка за вмъкване в главината. На долния край на шийката е поставена малка кръгла кожена клапа. Тя служи да запуши отвора на духалото, когато изпълнителят си поема дъх.
Гайдуницата – най-важната част на гайдата – е дървена конусовидна (отвън и отвътре) продълговата тръба. Тя се изработва от дряново или сливово дърво. На горния й край се намира съединителна шийка с малко каналче, в което се поставя стройката (пискуна). Върху лицевата страна на гайдуницата са разположени 7 пръстови дупки, а на обратната страна (срещуположно на първата малка дупчица) – една за палеца на ръката. Характерна и много важна за гайдуницата е малката пръстова дупчица на лицевата страна. През нея е прекарана малка тръбичка от паче или кокоше перо, която гайдарите наричат „глашник“ или „мърморец“. Благодарение на нея и чрез различните комбинации на пръстите се получават всички тонове по протежение на целия обем на гайдуницата.
Пискунът е цилиндрична тръбичка, направена от тръстика, скоклика или бъзово дърво. Горният му край е запушен с восък или корк, а долният е отворен за преминаване на трептящия въздух. По тялото на пискуна е прорязано езиче. То е източник на звука. На долния край на пискуна върху езичето и тялото са намотани тънки памучни конци дотолкова, доколкото да държат пискуна прилепнал по стените на каналчето в шийката на гайдуницата. Тези конци играят роля и при настройването. Когато се намотаят по-високо по езичето и тялото, пискунът свири по-високо, а когато се намотаят по-надолу, той свири по-ниско.
Ручилото представлява дървена цилиндрична триставна тръба, изработена също от дряново или сливово дърво. По него няма дупки. То се състои от три различни по дължина и външна форма части – сглобки, или както ги наричат гайдарите – „еклемета“. Първата част е с две съединителни шийки – едната, по-къса и по-дебела (в която е поставен пискунът), се вмъква в главината на меха, а другата – по-тънка и по-дълга, се вмъква във втората част на ручилото. Втората част има само една съединителна шийка, която служи за връзка между втората и третата сглобка. Последната, трета част е без шийка. На десетина сантиметра от долния край тя разширява диаметъра си, за да резонира исовия тон. По всяка съединителна шийка са намотани конци или е поставен корк дотолкова, колкото да се задържат частите стегнати една в друга и при настройване с лекота да се скъсява или удължава ручилото. Пискунът на ручилото по устройство е като този на гайдуницата, но е почти двойно по-голям по дължина и вътрешен диаметър на тръбичката. Ручилото служи за произвеждане на исовия тон, който придружава мелодията от гайдуницата.
Цафара
Цафарата е малък балкански, едноставен, дървен, духов народен музикален инструмент от рода на кавала и овчарската свирка. Снабден е с шест пръстови дупки, подредени последователно по дължината на цевта, без резонаторни отвори.
Общата дължина на цафарата е от 25 до 35 см, но понякога може да достигне и до 50 см. Външният диаметър е около 2 см, а дебелината на стената – 2 mm. Мундщукът в предния край е заострен по вътрешния ръб, поради което при свирене цафарата се държи леко настрани. Липсата на пискун създава трудности на начинаещите, тъй като изисква сериозно майсторство при свирене.
В последно време се изработват и цафари със 7 отвора за пръстите, като допълнителният седми отвор се намира под най-горната дупка, на противоположната страна на цевта.
Цафарата има ограничени технически възможности в диатонична мажорна тонова редица с обем максимум 2 октави. Звукът е по-висок от този на кавала. Употребява се като солов инструмент и влиза в състава на групата духови инструменти в народния оркестър.
Инструментът се изработва сравнително лесно и затова е добил широко приложение в миналото. В началото са го изработвали от млад бъз, на който меката сърцевина се изважда лесно. Но цафарата от този материал е изключително малотрайна, защото при изсъхване на дървесината се спуква. По-късно се изработва от дървесни видове с по-качествена дървесина – ясен, дрян, явор, габър и др. За защита на дървените части в миналото се е използвало импрегниране с олио или мас, а в наше време – чрез потапяне в специални разтвори. Цевта се изработва от дърво, метал или пластмаса.
Тамбура
Тамбурата е музикален инструмент от групата на струнните инструменти. Характерен е за България, особено за югоизточните части и Пиринско, Република Македония и Балканските страни. Сходен е с близкоизточните инструменти от Узбекистан и Казахстан, познати с имената танбур, тамбур, шаркия, будурк.
Тамбурата е народен струнен музикален инструмент с крушовиден корпус, изработван от явор или круша, с размери 22-45 cm дължина, 12-26 cm ширина и 9-20 cm дебелина. Горната дъска е с дебелина 3 mm и е направена от смърч. Върху нея са изрязани два звукови отвора с диаметър 1,5-2 cm. Срещат се тамбури и с един отвор, но тогава той е с по-големи размери. Грифът е тесен приблизително като при цигулката, но доста по-дълъг. В горната му част се намират ключовете (чивии, клечки) с които се настройва инструментът и които обикновено имат Т-образна форма. Близо до звуковия отвор е поставено магаренцето, върху което се опъват струните. Всички те са метални, като дебелината им отговаря приблизително на струна „Е“ при цигулката и мандолината. Звукоизвличането става чрез плектрум (перце).
Окарина
Окарината е глинен духов народен музикален инструмент с овална форма. Стандартната ѝ дължина е 12-15см. Окарината е разпространена из цял свят, а у нас предимно в Северозападна България.
Кавал
Кавалът е музикален инструмент от групата на дървените духови инструменти. Характерен за българската фолклорна музика.
Среща се в почти всички фолклорни области, като е неразделна част от народното творчество на Тракия, Лудогорието и Добруджа.
Представлява цилиндрична триставна дървена тръба. Горната част е със заоблен край и служи за наустник. Средната част има 8 отвора за пръстите, долната е с резонаторни отвори — душници. Устройството му е изключително просто — на практика това е една куха тръба с редица отвори. В днешно време кавалът е съставен от 3 части, които се сглобяват. В долния край на първите две части има намотка на конци, която има за цел да уплътнява по-добре сглобките. Материалът, от който най-често се изработва кавалът е дрян, бадем, кайсия, чемшир. Дървото трябва да е здраво, плътно, лишено от пори, за получаване на дълбок и чист звук.
Познати са няколко вида кавали: РЕ кавал, ДО кавал, СИ бемол кавал, ЛА кавал и МИ кавал. На ЛА кавал се свири изключително трудно, поради големината на инструмента. При него началния тон е ЛА на голяма октава. Най-често използваните кавали са РЕ, ДО и СИ бемол кавалите.
Чан
Чанът е музикален перкусионен инструмент от групата на звънците. Има конусовидна форма. Използва се в българския фолклор, при танците на кукерите и като сигнален инструмент при домашните животни. Поредица от много чанове се нарича дюзия.
Двоянка
Традиционно, двоянката е известна като музикален инструмент, предпочитан от овчарите. Предания гласят, че немалко овчари успявали да научат стадата си сами да тръгват на паша под звука на една мелодия от тяхната двоянка, а да се прибират обратно в селото под звука на друга. Двоянки огласяли често с живи танцови мелодии и традиционните селски хора.
Българската двоянка е двойна флейта (кавал), направена от едно-единствено парче дърво, през което са издълбани две успоредни цеви. Корпусът е четвъртит и продълговат, дълъг приблизително 30-40 cm и най-често изработен от ясенова, сливова, крушова, дрянова, чимширова или орехова дървесина. По-рядко се срещат инструменти, съставени от два отделни дървени къса (по един за всяка цев), здраво снадени и изваяни заедно в общ четвъртит корпус.
Основната мелодия се свири на дясната цев (гайдуница), снабдена с шест отвора (понякога с допълнителен седми отвор на обратната страна), докато лявата цев (ручило) предоставя един-единствен нисък тон (бурдониращ тон), който служи за акомпанимент и създава характерния за инструмента двуглас.
Двоянката обикновено се среща в тоналностите Ре, До и Ла и притежава тонов обем от две октави.
