Както знаем, Църквата е институция, която е организирана около изключително консервативни принципи. Какво ще рече това?
В нейната доктрина от съществено значение е приемствеността, съхранението и предаването на традицията, т.е. тя се опира изключително на историческото минало, живее и в миналото, и в настоящето. По това се различава от другите влиятелни институции, които държат да се заявят за скъсали с някакви традиции изтръгнали се от тях и преодолели упадъка. Така например в институции, като съвременното училище, се акцентира върху скъсването с вехтите педагогически възгледи от миналото (бой с пръчки и други физически наказания), а модернизацията се приема като нещо нормално и благодатно. Някога българското училище е било килийно, учебните програми са били на примитивно ниво, но с времето нещата в това отношение са се изменили, което естествено е за доброто на всички.
В Църквата процесите на модернизация често срещат отпор, предвид това, че облягайки се на традицията, църковните служители би трябвало да са особено мнителни към новости от всякакъв род. В историята на Католическата църква има моменти от ключово значение за създаването на обвързаности между нея, българския народ и българското етническо землище. Западните български земи са част от преторианската префектура Илирик, организирана по времето на император Диоклециан (284 – 305 г.) и наследила старата римска провинция Илирик. След християнизацията на Римската империя и особено по време на нейното разделяне на Западна, с център Рим и Източна, с център Константинопол (395 г.), Илирик (в това число и днешните западни български земи) става обект на спор между римския папа и византийския патриарх за върховното право над църковните диоцези (области) вътре в префектурата.
През 437 г. Илирик е дадена като зестра на западноримския император Валентиниан III, след сватбата му с дъщерята на източноримския император Теодосий II. Така се стига до претенциите на Светия престол в Рим върху юрисдикцията над диоцезите. Разбира се, в следващите векове, с „варварските“ нашествия в тези земи, се настаняват нови народи, приели православното вероизповедание (българи, сърби и др.), но претенциите на римските папи остават. Да не забравяме, че папата се меси особено активно във вътрешните работи на балканските държави, като дава кралски титли на редица балкански владетели (в това число и на българския цар Калоян), принуждавайки тези владетели да се отделят от православната вяра, след Великата схизма (1054 г.), и да признаят неговото върховенство.
Тези исторически претенции на римския папа изиграват роля, в доста по-късно време (XVII в.), в българските земи да се създаде едно планирано движение за налагане на католическата вяра сред православното българско население. Както вече се спомена, за Католическата църква историческото наследство и историческите претенции са от огромно значение, и те служат за оправдание на някои наглед трудно приемливи от морална гледна точка действия. Защото е известно, че в родните си земи българите, между IX и XVII в., в продължение на около осемстотин години, изповядват православието (поне 600 г., ако считаме времето от Великата схизма), а не католицизма. За тези толкова много столетия православното вероизповедание се е отразило по твърде специфичен начин върху българската душевност. При православните народи с времето се формира един, може да се нарече, „култ към сълзите“, също и своеобразен „култ към страданието“, който оживява пред очите ни много отчетливо от романите на Ф. М. Достоевски. Докато при католицизма, обратно – вменяват се едни твърде агресивни, войнствени нагласи. Под знамето на католицизма се водят завоевателни кръстоносни походи, завладяват се нови земи и се подчинява туземното население (индианци в Америка, негри в Африка и пр.). Не е без резон бележката, че римският католицизъм е „истинско продължение на Западната римска империя., а папата има на разположение и Светата Инквизиция.
Но както пише католическият епископ от XVII в., Илия Маринов, оказва се, че българите са по-големи врагове на католицизма от турците. От всички християнски народи на Балканите, сред българите католическата пропаганда от XVII в., е имала най-малък успех. В писмата си друг католик, Петър Богдан, пише, че „за да се преобърнат българите от православни в католици, потребна е божествена сила.“
Нека все пак обърнем малко повече внимание на католическото движение сред българското население през XVII в., защото в него намират израз някои прогресивни възгледи, които по-късно лежат в основата и на българското Възраждане.
За генезиса на движението е от изключителна важност създадената от папа Григорий XVI на 22-ри юли 1622 г., Света конгрегация за пропагандиране на вярата. Мисията на тази нова институция е да пропагандира католицизма и порядките на католическата църква в некатолическите страни. Чрез дейността на тази конгрегация се създава възможността бедни български деца да се образоват в италиански училища, а след това да се връщат по родните места, където да работят за католическата църква.
Такъв е житейският път на изтъкнатите български книжовници Петър Богдан, Петър Парчевич, Филип Станиславов, Илия Маринов и др. Б. Пенев отбелязва:
„Една от големите заслуги на българското католишко духовенство е, че е съдействувало за запазване на българския език и се е грижило за българската просвета. Българските католишки свещеници, макар и да са се учили дълго време в чужбина и да са служили на римокатолишката черква, не са забравяли своята народност, не са преставали да се грижат за българската просвета и за запазването на българската реч. (…) И трябва да се признае, че в дадения случай не е малка заслугата на католишкото духовенство за националното ни самосъхранение и пробуждане; през една епоха, когато Цариградската патриаршия е считала българите за варвари и им е забранявала да се учат и да служат в черква на родния си език, католишките свещеници са учили и проповядвали на български, превеждали са и са писали на славянски език („in nostra lingua“ – „на наш език“), както се изразяват самите те в писмата си до Конгрегацията.“
Г. Бакалов акцентира върху важността на католическите архиепископии в София, Марцианопол (гр. Девня), Никопол и Охрид. „Тези католически центрове имат огромен принос за повдигане образователното равнище на значителна част от българите във време на пълна безпросветност и духовен мрак, както и за популяризиране на българската национална кауза на Запад. Петър Богдан, Петър Парчевич, Филип Станиславов и редица безименни дейци на вярата и просветата съдействат и за формиране на народностното самочувствие на хиляди наши съотечественици.“
Първите години от дейността на Светата конгрегация за пропагандиране на вярата по отношение на българските земи е свързана с дейността на босненеца Петър Солинат, който е францискански мисионер и пръв католически епископ в българските земи. В Чипровци Петър Солинат създава първото католическо училище и католически манастир. Именно той праща малкия Петър Богдан да учи в известната Клементинска колегия в Рим.
Заслугите на Петър Богдан към България може да се резюмират по следния начин. Роденият преди 400 години в Чипровец Петър Богдан Бакшев ще има необикновена за един българин съдба. Получил високо за времето си образование в Рим през 1643 г. той ще стане глава на българите католици, след като бъде назначен от Папата за архиепископ на София. Пламенен български патриот, Петър Богдан ще осъществи с цялата си дейност, така нареченото от учените – историци, Ранно Възраждане на българския народ.
Петър Богдан възстановява българските католически епархии и така очертава бъдещите политически граници на България, включващи Мизия, Тракия и Македония. Той е създател на революционната българска организация, която ще вдигне през 1688 г. освободителното Чипровско въстание.
Плодотворна е и научната и литературната дейност на софийския архиепископ. Петър Богдан е автор на „История на България“ (1667 г.), предхождаща с близо 100 години „История славянобългарска“ на отец Паисий; „История на Охрид – столица на България“; „Хроника за моравската мисия на св. св. Кирил и Методий“.
Най-сетне той съставя в 1643 г. и първия български герб.
В предговора към най-значимата си творба, „История на България“, Петър Богдан пише за себе си: „Мен ме роди българската земя, сега, почти грохнал от старост, същата родина ме крепи като разпадащ се кораб след дълги и разнообразни пътешествия.“
Друга значима личност от българите – католици е Филип Станиславов, също изпратен да учи в Италия от Петър Солинат и впоследствие издигнал се до ранга на никополски епископ. Ф. Станиславов е автор на първата българска печатна книга „Абагар“ (1651 г.), която той завещава „на своя български род“, а сам себе си титулува „епископ от Велика България“. Филип Станиславов е изключително дейна личност и голям радетел за българска просвета. В много от своите писма до Конгрегацията той насочва внимание към съдбините на народа си. „Всички чужди народи имат училища, както в Рим немците, фламандците и маронитите, в Лорето далматинците, албанците, бошняците и дубровчаните; а бедните българи нямат нито къде, нито как да придобият добродетел и наука.“
Трябва да се спомене, че усилната работа на българските католически книжовници на XVII в., е концентрирана в изключително кратък период от време, но за сметка на това е толкова далновидна и ползотворна, че намира своето естествено продължение два века по-късно, в славните години на българското Възраждане.
