България между Изтока и Запада – създаване на самостоятелна българска църква

Цивилизованите европейски народи приемат християнството през Средновековието. Покръстването на големи общности е съпроводено от църковното им приобщаване. Варварските племена в Европа, които остават извън църквата, се разпадат. Причината е, че предпочитат да се причастят към някоя ерес, а това с времето ги обрича на гибел. Такъв е случаят с вандали, остготи, вестготи, алемани и т.н.

Пътят на езическите племена към средновековната европейска цивилизация минава задължително през включването им в църквата. За отбелязване е, че до 1056 г. (Великата схизма) между римокатолици и православни съществува църковно единение. Така че дали ще се приеме върховенството на папата или на Константинополския патриарх – това все ще значи принадлежност към църковната, а не към някоя еретическа общност.

Българите избират пътя към Църквата. Но в средата на IX век България следва другият съдбовен избор. И той е: След Покръстването в чий диоцез ще попаднат българските земи? Към коя църковна организация да бъде присъединен новопокръстеният български народ? Този проблем се заема да реши, с присъщата си ловкост и енергичност, владетелят княз Борис-Михаил (852 – 889 г.).

За върховенство над българските земи претендират едновременно Константинополската патриаршия и Римският епископат. Доводите на Рим са, че българските територии попадат в провинция Илирик, която от стари времена е в подчинение на папата. Докато от Константинопол напомнят, че при идването си тук прабългари и славяни заварват гръцка църковна организация, а не латинска (папска). България става спорна зона на влияние на двата големи християнски центъра – Рим и Константинопол.

Княз Борис-Михаил много внимава да не подчини духовно българския народ нито на римския папа, нито на цариградския патриарх (респективно – на византийския император). И затова започва сложна дипломатическа игра, чиято цел е българите да останат християни, без да изпадат в ерес, но и без да допускат унизителна чужда зависимост.

За отбелязване е, че Борис приема кръщението тайно. Той изоставя езическата владетелска титла, която носи, и приема византийската – княз (архонт). Негов кръстник става византийският император Михаил III (842 – 867 г.). Актът по кръщението на българския владетел е голям успех и за бележития Константинополски патриарх Фотий. Фотий става духовен наставник на българския княз Борис-Михаил.

Адресира до него едно обширно послание, чрез което го напътства във вярата и му дава съвети как да благоустрои по християнски страната си. В посланието си патриарх Фотий пише: „Ти си извършил дело, с което се издигаш до деянието и подражанието на великия Константин.“ Борис е сравнен с император Константин Велики, защото подобно на него въвежда в християнството цял един народ.

Задължително трябва да се подчертаят заслугите на св. Фотий, патриарх Цариградски, за получаване на църковна независимост на България и за огромния културен разцвет, дошъл впоследствие. Той с право е сочен за един от най-големите интелектуалци на европейското Средновековие. Изключителен ерудит, ревностен християнин, преподавател в Магнаурската школа, един от вдъхновителите на мисиите на светите братя Кирил и Методий. Патриарх Фотий се чувства лично отговорен за въведението на българския народ в християнството, бди над българите, радва се на щастието им и страда при несполуките им.

Отначало Покръстването на българския народ се извършва от византийски мисионери (864 – 865 г.). След последвалия бунт на болярите и предвид изменените политически обстоятелства, княз Борис търси помощта на папата, за да се утвърди народът правилно в християнството. За целта провожда мисия до Рим (29-ти август 866 г.), която носи списък с въпроси на българския владетел.

Папа Николай „задържал при себе си с почести“ българските пратеници Петър, Йоан и Мартин. Той изготвя отговори на българските питания – исторически извор, известен като „Отговорите на папа Николай до допитванията на българите“. От отговорите се подразбира, че българите искат да имат свой патриарх. „Вие питате дали е позволено да ви се ръкоположи патриарх. Но за това нищо определено не можем да ви отговорим…“

Ето я целта, която преследва княз Борис-Михаил. Той търси самостоятелност за българската църква, а не сляпо подчинение на един от двата църковни центъра – било Рим, или Константинопол. Скоро обаче става ясно, че римският папа се стреми именно към пълно подчинение на подопечните си. Папите Николай I и неговият наследник Адриан II провождат свои пратеници в България, които да се занимават с църковните дела там – първо архиепископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, после Доминик Тривенски и Гримуалд Полимартийски. Кой обаче да стане глава на българската църква?

Върху когото и да спира своя избор княз Борис – папите не се съгласяват и настояват за друг кандидат. С това показват на българския владетел, че не признават правото му да се меси в църковните дела, а трябва просто да слуша и да се подчинява на нарежданията от Рим. Опознал порядките в християнския свят, българският владетел избира Църквата да принадлежи към диоцеза на Цариградската патриаршия, където търпимостта към свободомислието е много по-голяма. Това нещо се урежда на Осмия вселенски събор от 4-ти март 870 г. За архиепископ на българската църква е ръкоположен Йосиф.

Следват нови опити на Рим да спечели българското благоволение. Те приключват на нов църковен събор, състоял се в края на 879 г. – началото на 880 г. На него патриарх Фотий издейства българските епископи да не бъдат споменавани в епархийските списъци на Цариградската патриаршия. Символичният смисъл на този акт е, че Българската църква и нейните епархии няма да са тясно свързани с византийството. Именно за такава независимост в църковно и в политическо отношение мечтае княз Борис.

От спора между Изтока и Запада на българска територия големият победител е България. Княз Борис-Михаил добива максимално голяма автономия за нашата църква, а това е неговата първоначална цел, на която в Рим и Константинопол през 864 г. все още гледат с насмешка. В крайна сметка дипломатическият успех на Борис подготвя почвата за признаването на Българската патриаршия – първата народностна църква в историята, която достига до този най-висок ранг.