Малко хора знаят кой е Ксенофонт Дзиндзифи, а на още по-малко им е известно, че този човек е заслужил видно място в българската културно-историческа памет, възрожденската ни история и литературата. В „Изтрити пътеки“ на списание „Българка“ ще ви разкажем за този позабравен възрожденец, защото той е един от най-големите радетели на българщината, българския дух и национално самосъзнание в поробена Македония.
Ксенофонт е роден през 1839 г. във Велес, в семейството на погърчилия се учител от влашки произход Йоан Дзиндзифи. Синът тръгва по стъпките на баща си и учи в гръцкото училище в Прилеп, където таткото преподава. През 1853 – 1854 г. Ксенофонт става помощник-учител в същото училище при баща си. Нищо не предвещава, че младежът скоро ще израсте като един от най-големите български просветители и ще стане първият възрожденски поет на Македония. На някои може да изглежда странно, че човек на име Ксенофонт, който е от влашки произход и възпитан в семейство с гръцко самосъзнание, ще се превърне в горещ български патриот и горд син на майка България. Добре е да се знае, че принадлежността към българския народ през Средновековието е минавало по линия на Българската църква. Дори българските царски родове (Асеневци или Тертеровци) да имат чужд етнически произход, но приемат българското чрез причастяването си към Българската православна църква, където богослужението се извършва на роден език.
През Възраждането, когато живее Ксенофонт Дзиндзифи, българското се възприема чрез майчиния език и историческата памет. Когато един книжовник осъзнае, че майчиният му език е български, а не гръцки или някакъв друг, и когато узнае и приеме за своя славната история на български род – тогава този книжовник вече „не се срами да се нарече българин“, а чете и пише на своя си език. Същото се случва с Райко Жинзифов. Ксенофонт Дзиндзифи, вече приел българското име Райко Жинзифов, след време ще напише стиховете:
„Кога ќе стигнеш во моја земја
во Бугарска Македонија
ќе видиш Бугари јунаци
нестрашливи македонци…
Речи речи: „Македонии вие Бугари јунаци
докога вие во темница ќе седите црни лица?
Сите согласни станете,
Бугарски школи отворете
во цркви Бугарски читајте,
од никого не се плашите!“
Ксенофонт разпознава своята българска национална идентичност с помощта на други двама големи наши възрожденци – Димитър Миладинов и Георги Раковски. Именно техния авторитет, знания и напътствия го карат да прегърне каузата на родолюбието и българщината за цял живот. Това се случва по-конкретно след 1856 г., годината, в която младежът става помощник-учител на Димитър Миладинов (по-големия от братя Миладинови), а сетне е самостоятелен учител в българското училище в град Кукуш. Той продължава да се движи в близкото обкръжение на Д. Миладинов, който забелязва големия му потенциал и му издейства да отиде да продължи образованието си в Русия.
Жинзифов поема към Одеса и учи известно време в Херсонската Духовна семинария, но после се насочва към Москва, повикан от другия от братята Миладинови, по-малкия Константин. Издействана му е стипендия от Славянския благотворителен комитет, която му позволява да покрива текущите материални нужди и да учи. През 1859 г. Жинзифов дебютира в литературата с разказа си „Прошетба“ в списанието на българите в Москва „Братски труд“. Между 1860 – 1864 г. следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, откъдето се дипломира със степен кандидат. Остава да живее и работи в Русия. Свързва се със славянофилските кръгове там, които най-дейно съдействат, морално и материално, за просветното дело и духовната пробуда сред славянските народи. След завършване Жинзифов прави пътуване и кратък престой в родния край, но политическата обстановка не е благоприятна руски възпитаници да живеят необезпокоявани в Македония. Турските власти са крайно подозрителни към него. Прокуден по политически причини, Жинзифов се връща обратно в новата си родина Русия, но до края на живота мислите и чувствата му са насочени към родния български край.
Като типичен възрожденец, Жинзифов пише множество публицистични статии, а не се ограничава само до поезия. Сътрудничи в „Българска зора“, „Свобода“, „Български книжици“ и др. Творчеството следва да бъде разглеждано неразделно и тясно свързано с живота му, както е например при Ботев или Каравелов. Цялата книжовна дейност на Жинзифов е пропита с родолюбие. Две години след завършване на висшето образование, през 1866 г. е назначен за учител по гръцки език в Лазаревски институт в Москва. До края на живота си учителства в московски гимназии, като след 1871 г. се издига до преподавател в лицея на бъдещия цар Николай II. През 60-те г. на XIX в., когато започва престоят на Жинзифов в Русия, единственият начин да се помогне на славянските народи под османска власт е чрез просвета. Русия губи Кримската война 1853 – 1856 г. и няма друга възможност да въздейства за облекчаване съдбата на християните в Османската империя, освен чрез просвещение.
Жинзифов страда за любимата Македония и горко оплаква съдбата ѝ в произведенията си. Тежката участ на българите в Македония е една от централните теми в творчеството на Райко Жинзифов. Специалистите посочват основните мотиви в стихотворенията му: това са народните страдания, скръбта по родината, животът и мъките на поета в чужбина и национално просветителските идеали, които той изповядва. Някои от тези мотиви по-късно стават централни и у много по-талантливите български поети Добри Чинтулов и Христо Ботев. С голям плам Жинзифов пише срещу гръцките домогвания в Македония. Той самият е изпитал пакостното влияние на гърцизма върху себе си в младежките години и знае, че неговото влияние може да изкорени българското национално съзнание на македонците.
„Македония, чудна страна,
Нема да бидит гръчка она.
Шума и гора и планина,
Самий кам на тая страна,
Птица и риба от Вардар река,
Живо, мъртво на свои крака
Ке станат и ке дадат ответ
На цела Европа, на цел свет:
Я българка сум, Българин сум я,
Българе живеят в тази страна.“
Жинзифов описва как и живата, и неживата природа („гора и планина“, „птица и риба“) се надига, за да защити българския характер на родната му Македония.
В „Гусляр в собор“ виждаме хубавата българка Милкана, която пее, хванала се на хорото:
„Я сум млада Бугарка,
Име ми е Милкана,
Я сум чиста Славянка,
В Бугария родена.“
Макар да оставя значително поетическо наследство, специалистите определят Райко Жинзифов за по-скоро незначителен поет. Липсва му поетическата дарба, стиховете му нямат силно художествено въздействие. В същото време, както отбелязва Боян Пенев, Жинзифов има изключително място в историята на българската литература, защото е първият поет, описал страданията на родната Македония. „В нашата поезия за пръв път се заговорва за Македония в стиховете на Жинзифов.“ (Боян Пенев). Райко Жинзифов умира от туберкулоза през 1877 г. – твърде млад, малко преди Руско-Турската освободителна война, и не дочаква да види любимата си Македония свободна и българска.
