В продължение на два месеца в българските медии (като изключим телевизиите, неизвестно защо подминали голямото събитие) се изписаха куп неща по повод гостуването на Михаил Баришников у нас. Преобладаваха, естествено, всеизвестни факти, препредавани отново и отново от незапознати или малко запознати автори. Пикът беше в дните на неговото гостуване, когато артисти и журналисти споделиха мнения в социалните мрежи.

 

Още един странен факт е, че (както беше обявено) Баришников не даде пресконференция, но твърдението, че няма да бъдат допускани журналисти, не се оказа вярно. Журналисти имаше, както и артисти от театралната и балетната сфери – очевидно избрани лица. За обикновения човек бе невъзможно да се срещне с талантливия балетист и да получи автограф, както е редно. Организаторите на събитието направиха всичко възможно да изолират артиста и да го отдалечат от публиката. Впечатление направи и високата цена на билетите, подобаваща повече за „Метрополитен“ – Ню Йорк, отколкото за Софийската опера. Сравнени със средната месечна заплата за страната, озадачението става още по-голямо, но не това е темата на материала.

Михаил Баришников

Фотограф: Max Waldman

След коментарите и отзивите на известните, е време да поговорим действително за спектакъла. За неподготвеното око, той би се сторил непонятен, странен и труден за разбиране. И е така, тъй като спектакълът е с много врати, всичките заключени, а ключовете трябва да се търсят на всевъзможни места – в познаването на стиховете на Бродски, в неговата биография и най-вече в смисъла, вложен в използваните думи и изрази в текстовете, които много често стоят като отделени от контекста и не на място. Именно разбирането на допълнителния, личния смисъл, вложен от Бродски, позволява цялостното разбиране на контекста на стихотворенията.

#изкуство

#бюлетин

Йосиф Бродски (Joseph-Brodsky )

Не е случайно, че доста хора напуснаха залата, не разбирайки този спектакъл и това изкуство. А онези, които останаха, го направиха повече в желанието си да гледат голямата звезда на живо – това изключително събитие за културния календар на столицата, както бе обявено – отколкото от катарзисното чувство, което остава накрая. Разбира се, за българската публика е по-известно участието на балетиста в „култовия“ сериал „Сексът и градът“, отколкото съвършенството на неговите пируети и алезгони, които са истинската причина за големия му успех, наред с късмета и смелостта да избяга от една страна, която унищожава артистите си. Дори и тези, които са го гледали в най-добрите му години на сцената на класическия балет, едва ли могат да направят съществената разлика между него и сегашния Полунин, например. Познаването на биографията на Баришников е важно, но не задължително, освен за тълкуването на мотивите му за създаване на този спектакъл. По-важно е познаването на живота на Йосиф Бродски, защото тъкмо той е темата на спектакъла.

Бродски

Бродски често е казвал: „Не съдете за мен по биографията ми, а по стиховете“. Но биографията му е важна дотолкова, че зрителят да може да направи необходимите асоциации с картините в стиховете и да ги разбере в цялата им пълнота, както и самия спектакъл. Благодарение на това гостуване доста хора се запознаха, доколкото е възможно това само от един спектакъл, с творчеството на Бродски, други го преоткриха. Но дали направиха онези паралели, заложени във всеки предмет, всяка дума и всяко движение на сцената, не е ясно.

 

Да започнем със сценографията. Изключително изчистена, излъчваща хлад и самотност, която самият Бродски е търсел през целия си живот. Това съзнателно изключване от света, от което Бродски се е нуждаел и е предпочитал дори на рождените си дни, когато без видима причина е напускал трапезата, дома и гостите и е хуквал навън, усетил атмосферата твърде задушевна. Тази самота присъства силно в стиховете му, където Аз-ът е изобразен в едно изолирано лично пространство, отделено от света на хората – на масичка в кафене, в безлична хотелска стая, на пейка в градската градина. Самотата е едновременно нещо, от което той се страхува, и едновременно с това необходимо условие, за да се срещнеш със себе си, да твориш.

 

Защо точно зимна градина? Запознатият с биографията на Бродски, веднага би направил паралел с лятната градина в Петербург (тогава Ленинград), намираща се недалеч от „Пантелеймоновска улица“ – „родната“ улица на Бродски. На нея е живял и Пушкин, който често се разхождал в лятната градина по халат и пантофи, четял е книги и е пишел, наричайки я свой двор – чувствал се е като у дома си в нея. Йосиф е израснал там и си я спомня през годините.

 

В спектакъла лятната градина се превръща в зимна, илюстрирайки по-скоро онази затвореност и самотност на бедния живот в село Норенская – Архангелска област, където Йосиф прекарва една година, след принудителното изселване от Ленинград, заради делото от 1964 година. На него той е обвинен в тунеядство, т.е. че няма официална работа, а вместо да работи – пише стихове. В Норенская той е принуден сам да си намира работа и прехрана. Става ратай, извършвайки тежък физически труд на полето, което не го е притеснявало, както знаем, още на 15 години сам напуска училище и започва работа в близкия завод „Арсенал“.

Йосиф Бродски (Joseph-Brodsky ) Последна сутрин в Русия / 1972

Бродски с помощта на американските си приятели избягва в САЩ през 1972 г. Никога не се връща и не съжалява за взетото решение. У дома той е подложен на репресии. Два пъти е бил поставен в психиатрични институции, обвинен в социален паразитизъм през 1964 г. и осъден за това на 5 години (от които изкарва 18 месеца в затвора). 

Свикнал от малък на работа, той не изживява тежко положения труд. Не го е притеснявала особено и първобитността на новия живот – трябвало е да се цепят дърва, да се налива вода от кладенеца, да се чете и пише на свещи. Онова, което не му е давало мира, е забраната да напуска областта. От там до Ленинград се стига за ден. На Бродски му е разрешено да посети Ленинград 3 пъти по време на престоя си, само за няколко дни. Трудността да си намери място идва и от раздялата му с М. Басманова. Тъкмо там, в едно от посещенията ѝ, за което е имала специално разрешение, Бродски разбира за изневярата на Басманова с Бобишев, който идва да я вземе.

 

Но там – в тишината на онази самотна и отдалечена от света къща в Архангелска област, благодарение на книгите, които си е взел да чете, той стига до върховното прозрение за величието на поезията и приема за свой нравствен дълг да пише добре. Неслучайно на сцената присъстват книгите, насред празната стая, като единствен реквизит, заедно с бутилката, часовника, куфара и магнетофона. Спектакълът започва в тишина, защото поезията винаги се ражда в тишина, дори когато строфите крещят. В онзи период Бродски открива, че най-важно за поета е, да следва единствено интуицията си. Да гледа на себе си не като се съпоставя с другите, а като се обособява, позволявайки си всичко върху листа – да бъде автентичен, с риск да стане банален, да изглежда озлобен или да остане неразбран. Според него ничии, дори и най-възвишените правила, не могат да са закон.

 

Той има свои собствени правила, едно от тях е да бъде независим. Както сам пише: „ковчегът всички ни ще изравни. / Додето живи сме – да бъдем разнолики!“ Другото важно прозрение на Йосиф от този период е, че поезията се храни от страданието. Великата поезия е неизменно свързана с него и той с благодарност си спомня мъките, защото те са причина голямото, истинското изкуство да се роди. И когато гласът на Йосиф прозвучава, стряскайки декламиращия Михаил, това е вътрешният глас, който се явява на поета в тишината, мигновеното прозрение на поезията, на дълга към езика, който дължи всеки пишещ.

 

Усещането за липса на сценарий и хореография допълват този просцениум, в който се носим, и в който времето се е разтеглило, сякаш няма начална и крайна точка, няма дори посока, а като в сън идват спомените от живота на поета, спомени от детството, от странстванията и разказите на баща му за Китай. Фрагменти от едно битие, които не са логически свързани, както би било в биографична книга, а са разхвърляни, подобно на биографични отблясъци в стиховете. Всеки звук в спектакъла значи нещо. Музиката е молитва, песента на щурците прави физически доловима самотата и

 

в този час долита до слуха ми
не още музика, но вече не и шум.

Тази празна стая е и „Пряжка“ – психиатричната клиника, в която Бродски лежи за кратко, за да избегне затвора. Тази зимна градина съчетава красивите детски лета, самотата в Норенская и лудостта в клиниката, където Йосиф е къпан с ледена вода, а после е оставян увит в мокри чаршафи до радиатора, за да засъхват и да се врязват в плътта му.

 

В куфара на сцената се намира целия живот на Бродски, изписаните листа – неговата биография под формата на метрически текст. Часовникът също не присъства случайно. Времето играе съществена роля в поезията на руския евреин. Човекът се състои от време, пространство и дух, които трябва да присъстват в стиха, за да бъде обхваната метафизиката на човешкото съществуване. „За мен пространството наистина е по-незначително и по-евтино от времето. Не затова, че е незначително, а затова, че е вещ, докато времето е мисъл за вещта“ – казва Бродски.

 

Часовникът отброява не толкова неговото собствено време на земята, колкото смисъла, който придава дистанцията на времето на всеки текст. И най-важното, за него словото стои над времето, защото то го съхранява в изписаните страници. „Не е ли словото хранилище на времето? И не е ли това причината времето да го тачи?“ – се пита той. И наистина, какво щяхме да знаем за времето и тези преди нас, ако не бяха летописците, които да формулират това време и да му дават градини…

 

Звуковата картина на Олег Новиков идва от дистанция, от същата тази дистанция на времето, сякаш от спомените, засилвайки отдалечеността и съзерцанието. Музиката е и движението в поезията. Метриката на стиха е ритъмът на живеенето, ритъма на времето, което винаги е синкретично, защото събира в себе си реално случващото се в бита, физическото измерение на живота и духовното – онова, което е плод на мисълта, на въображението и което понякога е по-силно изживяно в реалния живот. Прозодията на стиха носи онази индивидуалност, която умишлено е търсена от автора и която най-силно се усеща в произведенията от късния му период в САЩ, и по-специално в стихосбирките „Краят на прекрасната епоха“ и „Част на речта“. Тя е важна за спектакъла дотолкова, че носи вътрешния заряд и задава интонацията, с която да бъдат произнесени стихотворенията на Бродски. Понякога звучащи като изповед, друг път като сирена за тревога, стиховете предават като холограма преди всичко личността на поета, неговата вътрешна същност и това, което е съставлявало мислите и чувствата му.

Йосиф и Мария ( съпруга )

Спектакълът може да се стори бавен, монотонен, почти медитативен, не претърпяващ почти никакви изменения. Започнал в тишина, той свършва в тишина, в онази отделеност от света и хората, със символичното „зазиждане“ на вратата на градината и на живота. Остава само смъртта или… напускане.

Йосиф Бродски и Михаил Баришников

( със съпругата и детето си )

Защо точно Баришников? Какви са мотивите му да направи този спектакъл? Това е един вид преклонение пред таланта, но не само. Всъщност, никой друг не би могъл да го направи, никой не би могъл да изиграе стиховете на Бродски, ако не е бил част от Ленинградската бохема по онова време, ако не е бил бежанец, не е страдал за свободата и за убежденията си, не е бил руснак, нито чужд сред свои – сам сред тях. Баришников има всички тези предимства, както и че е конгениален – сроден по дух с Бродски. А в тази градина те като че ли се срещат и на сцената живеят двама.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This