„Бродски – Баришников“ и синкретизмът на времето

Свикнал от малък на работа, той не изживява тежко положения труд. Не го е притеснявала особено и първобитността на новия живот – трябвало е да се цепят дърва, да се налива вода от кладенеца, да се чете и пише на свещи. Онова, което не му е давало мира, е забраната да напуска областта. От там до Ленинград се стига за ден. На Бродски му е разрешено да посети Ленинград 3 пъти по време на престоя си, само за няколко дни. Трудността да си намери място идва и от раздялата му с М. Басманова. Тъкмо там, в едно от посещенията ѝ, за което е имала специално разрешение, Бродски разбира за изневярата на Басманова с Бобишев, който идва да я вземе.

Но там – в тишината на онази самотна и отдалечена от света къща в Архангелска област, благодарение на книгите, които си е взел да чете, той стига до върховното прозрение за величието на поезията и приема за свой нравствен дълг да пише добре. Неслучайно на сцената присъстват книгите, насред празната стая, като единствен реквизит, заедно с бутилката, часовника, куфара и магнетофона. Спектакълът започва в тишина, защото поезията винаги се ражда в тишина, дори когато строфите крещят. В онзи период Бродски открива, че най-важно за поета е, да следва единствено интуицията си. Да гледа на себе си не като се съпоставя с другите, а като се обособява, позволявайки си всичко върху листа – да бъде автентичен, с риск да стане банален, да изглежда озлобен или да остане неразбран. Според него ничии, дори и най-възвишените правила, не могат да са закон.

Той има свои собствени правила, едно от тях е да бъде независим. Както сам пише: „ковчегът всички ни ще изравни. / Додето живи сме – да бъдем разнолики!“ Другото важно прозрение на Йосиф от този период е, че поезията се храни от страданието. Великата поезия е неизменно свързана с него и той с благодарност си спомня мъките, защото те са причина голямото, истинското изкуство да се роди. И когато гласът на Йосиф прозвучава, стряскайки декламиращия Михаил, това е вътрешният глас, който се явява на поета в тишината, мигновеното прозрение на поезията, на дълга към езика, който дължи всеки пишещ.

Усещането за липса на сценарий и хореография допълват този просцениум, в който се носим, и в който времето се е разтеглило, сякаш няма начална и крайна точка, няма дори посока, а като в сън идват спомените от живота на поета, спомени от детството, от странстванията и разказите на баща му за Китай. Фрагменти от едно битие, които не са логически свързани, както би било в биографична книга, а са разхвърляни, подобно на биографични отблясъци в стиховете. Всеки звук в спектакъла значи нещо. Музиката е молитва, песента на щурците прави физически доловима самотата и

в този час долита до слуха ми
не още музика, но вече не и шум.

Тази празна стая е и „Пряжка“ – психиатричната клиника, в която Бродски лежи за кратко, за да избегне затвора. Тази зимна градина съчетава красивите детски лета, самотата в Норенская и лудостта в клиниката, където Йосиф е къпан с ледена вода, а после е оставян увит в мокри чаршафи до радиатора, за да засъхват и да се врязват в плътта му.

В куфара на сцената се намира целия живот на Бродски, изписаните листа – неговата биография под формата на метрически текст. Часовникът също не присъства случайно. Времето играе съществена роля в поезията на руския евреин. Човекът се състои от време, пространство и дух, които трябва да присъстват в стиха, за да бъде обхваната метафизиката на човешкото съществуване. „За мен пространството наистина е по-незначително и по-евтино от времето. Не затова, че е незначително, а затова, че е вещ, докато времето е мисъл за вещта“ – казва Бродски.

Часовникът отброява не толкова неговото собствено време на земята, колкото смисъла, който придава дистанцията на времето на всеки текст. И най-важното, за него словото стои над времето, защото то го съхранява в изписаните страници. „Не е ли словото хранилище на времето? И не е ли това причината времето да го тачи?“ – се пита той. И наистина, какво щяхме да знаем за времето и тези преди нас, ако не бяха летописците, които да формулират това време и да му дават градини…

Звуковата картина на Олег Новиков идва от дистанция, от същата тази дистанция на времето, сякаш от спомените, засилвайки отдалечеността и съзерцанието. Музиката е и движението в поезията. Метриката на стиха е ритъмът на живеенето, ритъма на времето, което винаги е синкретично, защото събира в себе си реално случващото се в бита, физическото измерение на живота и духовното – онова, което е плод на мисълта, на въображението и което понякога е по-силно изживяно в реалния живот. Прозодията на стиха носи онази индивидуалност, която умишлено е търсена от автора и която най-силно се усеща в произведенията от късния му период в САЩ, и по-специално в стихосбирките „Краят на прекрасната епоха“ и „Част на речта“. Тя е важна за спектакъла дотолкова, че носи вътрешния заряд и задава интонацията, с която да бъдат произнесени стихотворенията на Бродски. Понякога звучащи като изповед, друг път като сирена за тревога, стиховете предават като холограма преди всичко личността на поета, неговата вътрешна същност и това, което е съставлявало мислите и чувствата му.

Йосиф и Мария ( съпруга )

Спектакълът може да се стори бавен, монотонен, почти медитативен, не претърпяващ почти никакви изменения. Започнал в тишина, той свършва в тишина, в онази отделеност от света и хората, със символичното „зазиждане“ на вратата на градината и на живота. Остава само смъртта или… напускане.

Защо точно Баришников? Какви са мотивите му да направи този спектакъл? Това е един вид преклонение пред таланта, но не само. Всъщност, никой друг не би могъл да го направи, никой не би могъл да изиграе стиховете на Бродски, ако не е бил част от Ленинградската бохема по онова време, ако не е бил бежанец, не е страдал за свободата и за убежденията си, не е бил руснак, нито чужд сред свои – сам сред тях. Баришников има всички тези предимства, както и че е конгениален – сроден по дух с Бродски. А в тази градина те като че ли се срещат и на сцената живеят двама.

още за четене