Здравейте и добре дошли в Чикаго! Бихме искали, преди да си поговорим за пиесата и въобще представянето и в България и по света, да запознаем читателите ни с вас, като ви зададем по няколко въпроса.
- Г-н Танев, вие участвате в безброй театрални постановки, кинопродукции, телевизионни сериали. Бил сте и водещ на небезизвестното предаване „Господари на ефира“. Къде се чувствате най-добре? Кой е вашият духовен дом?
Валентин Танев: Там, където ми е приятно да работя. Понякога в театъра е приятно, понякога не е. Всичко зависи от компанията, с която работиш, пиесата, мястото, същото важи и за киното и телевизията. Бих казал по-динамично и изчерпващо е в телевизията, защото аз съм човек, който винаги се стреми да бъде подготвен, а в телевизията няма това време и почти никога не е добре изпипано.
- Г-жа Петрова, вие сте известна на българската публика като невероятно талантлива и красива актриса, а имате и огромен опит пред камера с филми от огромно значение в българското кино, като „Козият рог“ 1994 г., „Граница“, „Пътуване до Йерусалим“, сериала „Хайка за вълци“. Била сте и „жена на годината“ в България в категория „актриси“. Искате ли да ни споделите тайната, как се постига всичко това и как се печели любовта на публиката?
Елена Петрова: Аз първо искам да кажа, че съм много щастлива, че на друг континент мога да разговарям и да имам връзка с българите в Чикаго и по света. Ако разбера тайната, това означава, че до 4 секунди ще умра. Не мога да я разбера тази тайна и смятам, че това е най-голямата „енигма“ на тази професия. Просто живееш вътре в нея, тя е част от сърцето ти, психиката ти, емоциите ти, и достигайки до нея всъщност е най-хубавия път. Стремежът е да разбереш как се случва тази магия, но тя наистина се случва, когато има всички компоненти: добро представление, добра драматургия и добри актьори. Мисля, че тишината, смеха, аплодисментите на публиката са доказателство за тази връзка между публиката и сцената.
- Г-н Донкин, българската публика ви познава много добре от страхотните ви роли в театъра и киното. Вие сте великия цар Симеон във филма „Златният век“, Лазар в „Петимата от Моби Дик“, Гюлев в поредицата „Дом за нашите деца“, а също така и адвокат Стаменов в сериала „Отплата“. Коя е силата, която ви помогна да станете един от най-утвърдените имена в българското кино и театър?
Мариус Донкин: Вероятно призванието и възпитанието. Без призвание няма как да се случи, а от там нататък възпитанието, като характер за възможността човек да реализира призванието си. Периодът, в който живеехме тогава, (аз не се притеснявам да говоря за това) в тази тоталитарна система, даваше възможността човек да опита от много гозби и да прецени коя му харесва. В училище и в пионерските домове имаше всякакви културни занимания и кръжоци. Човек можеше да разбере кое му харесва и по този начин естествено стигайки до някаква възраст и завършвайки гимназия разбираше какво му е приятно и интересно. По този начин, придобивайки самочувствие и познание за себе си, му се отдаваше възможността да върви по правия път, своя път в живота, намирайки себе си. Възпитанието в образувателните училища, колежи, не дава голяма възможност на съвременните младежи и много често виждаме една картинка, която е израз на тази безпътност, липса на познание и възможност да намери себе си в живота. Възможността да се разбере, че няма значение дали си популярен, важното е да ставаш за работата си. Това носи както удовлетворение, така и смисъл в този живот. Изключително важно е човек да не бяга от себе си.
- Благодаря! Сега е време да ни разкажете за пиесата „Брачната илюзия“ или поне мъничко за нея, за да не издаваме сюжета й напълно.
Валентин Танев: Тя е написана от Ерик Асус, който има награда „Молиер“ и носи със себе си много тънък психологически „съспенс“, който е свързан с ревността, изневярата и подозренията във взаимоотношенията между мъжа и жената, съпруг и съпруга, приятел и т.н. Това е нещо, което е много тънко уловено от автора и поради тази причина, когато за първи път го играхме си мислехме, че ще го изиграем само още 4-5 пъти и това ще бъде. Пиесата вече се играе над 100 пъти.
- Хората разпознават ли се в пиесата?
Валентин Танев: Да, разпознават взаимоотношенията си погледнати с чувство за хумор и когато я представихме в Торонто, те цитираха реплики от пиесата, които са запомнили.
- Каква е историята, зад която стоят героите ви?
Мариус Донкин: Ежедневна история, която на всеки може да случи. За да може един драматургичен текст да въплъти своето послание, винаги трябва да бъде житейска или битова случка. Сюжетът трябва да бъде изваден от живота ни, да бъде близък до нас, от там нататък човек вече може лесно да влезе в ситуацията и съответно да си въздейства позитивно, негативно и т.н.
- Г-н Танев. Каква е вашата роля в пиесата?
Валентин Танев: Ролята на семейния приятел, който реално е „енигма“.
- Кога и къде я представихте за първи път?
Валентин Танев: Преди 4 години. Беше една копродукция с Народния и Врачанския театър и за първи път я представихме във Враца.
Елена Петрова: Тази пиеса има един собствен живот, за който ние въобще не сме подозирали. Започнахме да я правим в много екстремни ситуации. Аз бях много заета, защото снимах „Стъклен дом“, както и колегите ми с техните си ангажименти. Събрахме се „като на магия“ да я направим, много бързо. Отначало драматургията ни се струваше малко неясна заради френския привкус. Чудехме се дали зрителите ще разберат начина, по който тези хора разговарят, защото ние сме страстни хора, балканджии, различни, а тук има един „бонтон“ (добри маниери), героите стоят отгоре над проблемите, гледат отстрани. И това е хубавото на тази драматургия. В пиесата има автоирония и много добро чувство за хумор, което е много ценно. Пиесата сме я представяли последните 4 години почти в цяла България.
- Как се прие тогава?
Валентин Танев: Учудващо много добре. Бурно. Ние с Мариус и Елена бяхме много притеснени, защото никога не предполагаш какво ще излезе, но тук изненадата ни беше много голяма. Мога да кажа, че за толкова години работа в театъра, още не мога да си дам сметка защо. Може би защото хората разпознават взаимоотношения, може да не са лични, но на близки и приятели или собствените си прозрения.
- Къде е представяна по света досега?
Валентин Танев: Не сме пътували в чужбина. Сега за първи път я представяме в Канада и Америка.
- Как точно тази пиеса се появи в ръцете ви? Как дойде идеята за нея или това беше решение на режисьора Бойко Илиев?
Мариус Донкин: Както всичко хубаво, стана случайно, но за да се случи акта „случайност“ като факт, трябва той да се окаже неслучаен, защото в случайността човек като срещне факт, той ще мине и отмине, когато човека не е готов. Например в момента играя един моноспектакъл „Господин Ибрахим и цветята на корана“. Идеята заложена в него ме вълнува страшно много.
Валентин Танев: Режисьорът Бойко Илиев намери пиесата, преводачката я беше превела грубо, прочетохме я, но първоначално бяхме леко резервирани. Това е типа пиеси, която трябва много чисто да я изведеш, на пръв поглед уж е много лесна, но всъщност никак не е. Просто приплъзването е много тънко.
- Какво бихте пожелали на българите пръснати по света?
Валентин Танев: На първо място най-важното е шанса и естествено да могат да го използват. И да се връщат по-често в България, че много мъчно и пусто е без тях.
Мариус Донкин: Да се прибират в Родината си, да са със здрав дух и много здрави. Това ще им даде възможността по-сериозно да запазят, да възстановят истинските човешки ценности на българите. А те според мен са и общочовешки. Да запазим своята обич, взаимопомощ, своето милосърдие и състрадание. Което естествено ще ни събере в една единност.
Елена Петрова: Да се обичат много и да се пазят здрави.
