Дори сред най-талантливите световни писатели, само малцина са в състояние да внушат у читателя си неподправена тъга и безнадеждност. Омайно да разкажат „колко грозна е земята и колко са нещастни хората“ (по „Приказка за стълбата“ на Смирненски). В нашата литература най-добрият от този род творци е Ивайло Петров. У романа му „Хайка за вълци“ човек за човека е вълк и навред царува животинският инстинкт. В модерната световна литература бих отличила един писател, у когото песимизмът така преобладава, че поглъща в бездната си читателя. Ще разкажа повече за него, защото той служи за добър пример на всички модерни български майстори на разказа – от Георги Стаматов до Васил Попов.

Става дума за Ги дьо Мопасан – един от най-виртуозните разказвачи, раждали се някога. Неговата странна съдба, изпълнена с нещастия, шеметни възходи и падения, е неизчерпаем извор на творческо вдъхновение. Заслужава си да бъде припомнена, защото самата тя би била страхотен сюжет за разказ или сценарий на холивудска продукция. Биографията на Мопасан е история на един безкрайно нещастен човек. Вече на 34-годишна възраст, преживял интимности с около 300 жени, той прави ужасното признание: „Аз не съм обичал никога!“

Разказите са стихията на писателя Мопасан. Оставя в наследство близо 300 на брой. В този жанр негови съперници по майсторство са единствено Антон Чехов и О. Хенри. Самият Чехов изказва възхищението си от работата на гениалния французин:

„Сега всички почнаха да пишат чудесно, лоши писатели въобще няма… И знаете ли кой направи този поврат? Мопасан. Като художник на словото той постави такива огромни изисквания, че да се пише както едно време стана просто невъзможно.“

Ги дьо Мопасан е роден на 5-ти август 1850 г. Води произхода си от стар благороднически род от Нормандия, северна Франция. Расте в отровена от бащините изневери семейна среда. Привързва се много към майка си и по-малкия си брат Ерве. Крайно отчужден е от слабохарактерния си баща Гюстав дьо Мопасан. Цял живот го измъчва подозрението, че Гюстав не му е истински баща. Двамата с майка му така и не успяват да се спогодят. В крайна сметка се разделят през 1860 г., когато той е едва десетгодишен. Ги наследява майчиния характер, отличаващ се с нервозно поведение и непредизвикани гневни изблици. У него е посято семето на лудостта, въпрос на обстоятелства е дали то ще покълне и даде плод. Вуйчо му страда от рядкото психическо заболяване автоскопия: вижда себе си отстрани, като двойник, при което изпада в панически ужас.

Като малък Ги е възпитаван от чичо си, абат Лоазел, заради когото завинаги намразва религията и бога. „Той ни караше да учим наизуст имената на мъртвите, написани върху черните дървени кръстове“ – спомня си след време писателят.

„Знаеш ли как схващам бога? Зажаднял за смърт убиец, скрил се в пространството, за да създава същества и да ги унищожава, да ги осакатява, да им налага всевъзможни страдания, да ги поразява с всевъзможни болести, като неуморим рушител. Единствено животните не знаят нищо за тази свирепост, защото са в неведение за закона на смъртта, който ги заплашва, колкото и нас. Ако вярвах в бога на нашите религии, как безкрайно бих го ненавиждал.“ (Мопасан)

Художественият свят на Мопасан е жесток и абсолютно песимистичен. В него човекът е осъден на самота и отегчение. „Животът е примка, любовта – измама, а Господ, ако изобщо съществува, трябва да е някакъв палач.“ Великият песимизъм на Мопасан има многобройни източници. Единият е твърде обострената чувствителност в ранна детска възраст. Малкият Ги се влюбва в красивата парижанка Фани. Съчинява за нея стихове, които ѝ подарява. И какъв е ужасът му, когато неволно чува Фани да рецитира с насмешка посветените ѝ стихове пред кикотеща се групичка присмехулници. Нещо красиво се прекършва завинаги у него. Романтикът „умира“, преди да се е развил съвсем. Впоследствие Ги започва да избира жените в живота си, твърди се, „както се избира котлет в месарницата, без да се интересува от нищо друго, освен от качеството на плътта.“ Започва да изповядва следната цинична максима: „Красотата – това просто е инструмент за изтезание в ръцете на жена.“

Тъкмо навършил двадесетата си година, Ги преживява най-голямата драма на своя живот. Взема участие в завършилата с пълен погром за Франция война срещу Прусия (1870 – 1871 г.) От преживяното и видяното във войната излиза рухнал емоционално и с разклатена завинаги психика. След войната обаче за него следват и щастливи години. Сближава се с литературния си идол, автора на „Мадам Бовари“ и „Възпитание на чувствата“ – Гюстав Флобер. Флобер го въвежда в литературния живот на Франция. Преди войната Мопасан учи една година право, но прекъсва поради липса на средства. След завръщане от фронта постъпва на чиновническа служба. Флобер му съдейства при назначението му в Министерството на образованието.

След 1880 г. Мопасан се появява с гръм и трясък на литературната сцена на Франция. В края на живота си ще каже: „Влязох в литературата като метеор: ще изляза като мълния.“ Успешните му творчески години са 1880-те, талантът му покрива едва едно десетилетие историята на френската литература. Мопасан е не просто успешен писател. Той забогатява от писане. Парите си пилее, без да го вълнува хорското мнение. Ги е ярък индивидуалист: „Не желая да приема установените принуди, които се стремят да ме заставят да мисля като другите.“ Купува си две яхти – „Бел ами“ и „Бел ами 2“. Междувременно измъква семейството си от тежкото финансово състояние, което в младостта не му позволява дори да се изучи в университет.

Един от дълголетните наши писатели, Йордан Радичков, в свое интервю казва, че никога не е имало българин, който да се издържа само с писане на литература. У нас това не е било възможно, докато ето как огромният френски литературен пазар превръща Ги дьо Мопасан в богат човек.

Парите му позволяват да си купи множество ласки от какви ли не жени – от благородни дами до проститутки. Скоро става ясно, че е болен от сифилис, с който се е заразил още в младостта си. Тази болест уврежда и без това лабилната му психика. Мопасан наистина излита като мълния, и то не само от литературата, но и от живота. Той е достатъчно интелигентен, за да предусети близкия си край.

„Постоянно изпитвам ужасното предусещане за грозяща опасност, страх от предстоящо нещастие или от близка смърт, предчувствие, което навярно е очакването на непозната още болест, чийто зародиш се развива в кръвта и в плътта ми. Някой владее и управлява душата ми.“ (Мопасан)

Психическо разстройство първо отнема разсъдъка на обичния му брат Ерве, който заболява неизлечимо и умира в психиатрия. Ги никога не забравя последната си среща с Ерве. „Той прекрасно ме позна, плака, сто пъти ме прегръща и искаше да си тръгне с мене. Когато му отказаха да ме придружи до гарата, той започна да стене така ужасно, че не можах да се сдържа да не заплача.“ След вуйчо си и брат си Ги е третият в семейството, победен от психическото разстройство. Според най-големия му биограф, Ги така и не се справя с двойния шок от войната и поражението, в които е участвал през 1870 – 1871 г. У болния в най-силните кризи оживява младото войниче, силно травматизирано от разгрома. Ето защо не бива да се воюва на 20 години. В моменти на най-силни кризи Ги се връща в онова време и започва да крещи на прислужника си Франсоа: „Да тръгваме! Войната е обявена!“

Ги дьо Мопасан получава куп признания от критиката още приживе. Понякога обаче се чуват и критични гласове. Обвиняват го, че е интуитивен писател, който може прекрасно да разказва, но е лишен от големи интелектуални способности и богата обща култура. В тази връзка Алфонс Доде обобщава: „У Мопасан съжителстват един добър писател, един глупак и един велик болен.“ Това, че „не разбира“ литературата, а просто я създава, също е донякъде мит. За да го обори, Мопасан оставя и критическо наследство. Така взима реванш пред онези, които го упрекват, казано по-направо, че е прекалено глупав и повърхностен, за да бъде признат за голям писател. В писмо до поета Морис Векер, Мопасан пише: „великите ефекти са достижими само с прости и добре организирани средства.“ Затова се стреми да пише просто и да излага ясно мисълта си, без да маниерничи и да се опива от думите си.

„Същността на езика е да бъде ясен, логичен и гъвкав.“ (Мопасан)

Мопасан настоява да не бъде обвързан с никаква литературна школа, политическа партия, религия или каквото и да било, което би го ограничило и накарало да се чувства като в окови. Според него даровитите писатели никога не са били нито реалисти, нито натуралисти, а по-скоро илюзионисти. Защото целта на великите творби е да създават една „илюзия за света“. В крайна сметка, по подобие на Балзак и неговата „Човешка комедия“, Мопасан създава разгърната картина на обществения живот във Франция от края на XIX в. Водещ принцип в обществените отношения е „Целта оправдава средствата.“, предаден най-ярко в неговия шедьовър – разказа „Лоената топка“. Мопасан е художник на епохата си: „Нашето време – това е благословена епоха за мръсници и тузари с неизвестни доходи.“

Именно заради всичко казано до тук, не бива да се обвинява Мопасан за песимизма му, а просто да го четем и да се наслаждаваме на таланта. „Ги дьо Мопасан никога не ни е ласкал. Никога не е имал задръжки да окастри нашия оптимизъм и да нарани мечтата ни за някакъв идеал. И винаги е влагал толкова откровеност, че не може да му се сърдим. Освен това не умува: нито е тънък, нито закачлив. Но затова пък има такъв мощен талант, такава прекрасна дързост, че трябва да го оставим да говори и пише.“ (Анатол Франс)

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This