В предговора към „История на българската литература“ от Боян Пенев („Боян Пенев и съвременната литературна историография“), академик Панталей Зарев пише: „Има различни отношения към научното дело на една голяма творческа личност. Отношение апологетично, близко до елейната юбилейност. То получава храна от субективни предпочитания, лишени от поглед към цялата сложност на сътвореното. Има и отношение несубективизирано, оценъчно, обхващащо еднакво справедливо и силните, и слабите страни. Боян Пенев не е заслужил пусти славословия“.
Делото на Боян Пенев, на попрището на литературната историография, наистина е колосално – няма защо да се хвали за сетен път. Но пък и другата крайност – да се обръща прекалено внимание върху пикантериите в личния му живот, за сметка на професионалните му приноси, не подобава на големия талант, и най-вече на методичността и систематичността в усилията му около създаване на модерна история на българската литература.
Нека спрем вниманието си върху някои българските сборници със смесено съдържание, анализирани от Боян Пенев, в които интерес представляват различните народни поверия от езически характер, както и различни по вид поучения. Отношението на книжовниците към простонародните традиции е подчертано отрицателно, но намира логическо основание в официалната българска религия. За да разберем ревността на българските средновековни книжовници относно църковните догми, трябва да имаме предвид необичайната същност на Българската православна църква.
От една страна, България се създава и развива през вековете като християнско царство. От друга страна, през цялото време на съществуването си в средните векове до падането под османско владичество България е в непрекъснат конфликт с Християнската империя (Византия). Според Символа на вярата, утвърден на Първия (325 г.) и Втория (381 г.) вселенски събори, обаче православната християнска вяра почива на възгледа за „една, свята, съборна и апостолска църква“.
Какво по-конкретно означава съборната Христова църква? Тя е „вселенска в географския смисъл („до краищата на света“), и още повече в качествения смисъл на думата, като обхващаща хората от различни раси, култури, социални положения.“ Следователно Българската църква и българският народ чрез самото си съществуване влизат в противоречие с византийския универсализъм (византийската претенция за доминация над човечеството), но именно по този начин, в този конфликт, се потвърждава Символа на вярата: към съборната православна църква да се числят “хората от различни раси, култури, социални достижения“ – византийци, българи, руси, сърби и пр. Тъкмо затова Българската православна църква и българският народ са отделна цялост в езиково отношение, твърде различна от Вселенската патриаршия и византийците (на 4-ти март 870 г. на поместен църковен събор в Константинопол е създадена Българската православна църква).
Чувството за различност, но и за борбеност в отстояването на различността, е така характерна за българската книжовност през средновековието. И все пак трябва да се има предвид, че по онова време навсякъде в християнския свят влиянието на църквата върху изкуството е огромно.
Боян Пенев отбелязва, че в османския период най-разпространени в литературата са словата против „магесници“. В български сборник от XVIII век се срещат следните слова: „Слово за самовили и бродници, и магесници, и обаялници; второ слово за магесници, от различних книги собрано; трето слово за магесници, и самовили, и баснарки, и залагание, и бродници, и баяние.“ Още Презвитер Козма (X в.) повдига въпроса в едно от словата си против богомилите, „що за християни са ония, които вярват в Сретя (Среча – славянска богиня на щастието), в сънища и всякакви дяволски учения“.
Пенев припомня думите на един книжовник от времето на владичеството: „И аз по много земли ходих, и не съм видел толико много магесници, като у тая наша земля българска, и самовили и бродници. По други земли имат други грехове…“. Магесниците и българите, които ги следват и ги слушат, са наречени „идолопоклонници, като онези, които се покланят на много богове“. За най-тежък грях на света е считана вярата във врачки, магесници и знахари: „Магесниците и баснарките, и тези, които ходат на самовили, и на мегесници, и на баснарки, они наричаютсе идолопоклонници…“
И още: „Самовили и бродници и обаялници: тия са антихристови ученици, и които ходят на них – на врага се покланят, и записва ги врага и они да са негови; и нема други грях по-голем и по-тежък от всички грехове от тоя грях. Много досадно е богу, когато някой сътвори блудство, но ако се покае и плаче, и моли се, и бог ще да го прости. И убийците, и всички други грешници, те също могат да се покаят, понеже никога не са се отричали богу; а които ходят на самовили и на бродници, на магесници, на залагане, на баене, тия всичките са се отрекли и от хората, и от бога, потъпкали са и честния кръст, и всички християнски закони.“ Въпросните непоправими грешници ги чакат следните наказания: „Поп да ги не пуща у църква, да им не дават ни нафора, ни причещение, и когато умрат – да ги не опеят, ни помен да им не творат, ни „бог да прости“ да им наричат; а ще ли некой поп такива да приема в църква и да им дава нафора и пречещение и да ги опява, и той подобен на тях ще е – безбожник и идолопоклонник.“
В разговор между християнски духовник с един от адовите бесове, злият дух разказва за жените-чародейки и магесници: „Когато им покажеме некои лекове и бурени, или друго некое зло да сотворат, те от нас по-добре сътворяват злото – ние малко им покажеме, а тия много разумевают, и велика помощ имаме от них, и вси наши работи велики те совръшают, и много помощ имаме от магесници, Ние рекохме да ги научиме, а те по-хитри станаха от нас, и ние бесовете убояхме се от мегесници жени, понеже те много незлобливи души прелъстяват и привеждат ги при нашего господар Велзевула.“
Характерни за популярните сборници със смесено съдържание са поученията, в които народът е наставляван към определени морални дела. Прави впечатление например „Слово поучение към царе, воеводи, владици и попове, и всички християни да не се опиват с вино, Отче благослови“ в Копривщенския дамаскин от XVII век. Проповедникът в началото на текста пише: „…тогива ме грижа яде заради това и написах, братя мои, това поучение на ваше послушание; за да не се затриете със зло пиянство, както рече и апостол Павел, пияници в Царството небесно не могат се намери, а им е приготвена вечна мъка с хайдуте и влъфи…“
Както коментира и Б. Пенев, твърде интересно е все пак, че проповедникът не съветва до въздържание до крайност, а просто да се пие с мярка: „Да бихме се оставиле, благословени християни, от това зло винопийство и запойство, а да земаме питие, дето се пие за слава божия и в прилично време, и в закон.“
