Има една често допускана грешка. Когато стане дума за „македонските революционери“, някои от нас посрещат темата с голямо въодушевление, а други пък – малко гузно и с разочарование, като че става дума за нередност или табу. В случая визирам изказвани мнения по делата на Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, Тодор Александров и т.н. Гузните казват: „Дайте да ги оставим вече тия работи! Стана тя, каквато стана. Нека спрем да се делим и да се противостоим едни на други чрез историята и историческите личности.“ Този благовиден предлог на пръв поглед е много приемлив. Защо да спорим за историята, не е ли по-добре да заобикаляме неподходящите теми?
Моето мнение е, че в историята няма неподходящи теми. Моментите на историческо противопоставяне (един народ на друг) не бива да се премълчават, а да се осмислят. Как ще осмислим делото на българските борци за свобода след 1878 г.? Естествено, че като нещо положително. Според силите си те са се борели за народни свободи. Нали същото са правели Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски? Не вярвам днес някой сериозно да тръгне да оспорва значимостта от делата на посочените, героично загинали за българската свобода преди 1878 г. В този ред на мисли, защо да отричаме или да нехаем за героично загиналите за българска свобода и след 1878-ма година? Това е нередно. Да приемем, че всеки любител на историята знае кои са Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров. За тях много се говори, пише, филми се правят.
Искам да споделя малко повече за някои други български народни герои, жертвали се за свободата на Родината. Това ще направя и защото тези по-неизвестни герои са били много почитани от народа приживе. Това почитание личи от народните песни и разкази, съхранили ги до днес в родовата памет.
Ще напиша няколко думи за Апостол Петков (известен като „Ениджевардарското слънце“) и за Марко Лерински (Марко войвода – с рождено име Георги Иванов). Избрах тези измежду многото други, защото не са толкова популярни за масовия читател, а има защо да са. Те са се пожертвали и са загинали за българската свобода. Двамата са много различни по темперамент и възгледи за живота – вървят по различни пътища, преди да се включат в организираната борба.
Апостол Петков, наричан Постол войвода и „Ениджевардарското слънце“, има хайдутско минало. Роден е през 1869 г. в село Боймица, не получава образование и остава неграмотен. На 23 години излиза с брат си „в гората“. Хайдутуват в района на Гевгелийско и Ениджевардарско, в родния си край. По-късно Постол войвода се включва в организираната борба, но е много своенравен и конфликтен – характер, оформен под въздействие на свободолюбивия живот далеч от хората. Не му е присъща дисциплината, обича да се разпорежда и често си превишава правата. Американският журналист Алберт Сьониксен го нарича „македонския Робин Худ“. Закриля сънародниците си в своя роден край, но си служи и с доста тиранични методи. През 1905 г. праща писмо до екзарх Йосиф, насочено срещу ръководителя на църковната организация в родния му край:
„Яс се чудам защо го държите тоа лъжлив и страхлив председател, кога цел народ не го сака и ако вие не го дигнете от тука като куче ке го убием. Цалувам вашата света десница и оставам с почитание ваше чедо во Христа. Апостол войвода.“
Постол войвода е жесток и първичен човек, но здраво привързан в българщината. Тя е неговата кауза, а после е всичко останало. Гъркинята Пинелопи Делта пише за него: „Апостол Петков беше най-страшният архикомитаджия (…) никой не можеше да го залови дори да го срещне. Той беше невидимият демон, който се чувстваше навсякъде, но не се виждаше никъде“. Той е единственият комита, сравнен със слънце. От периода на българските националноосвободителни борби след 1878 г. няма по-обичан и по-тачен от него сред народа.
„Населението така се привърза към своя войвода-баща, че му посвети не една песен и го окичи с най-изразителното име — Ениджевардарско слънце — слънце, което прорязва с лъчите си мрака на неговата робска неволя и стопля сърцето му със сладка надежда.“ (Христо Силянов)
Най-известната народна песен за Постол войвода се ражда след трагичната му кончина (отровен е от предатели през 1911 г.). Тя е позната на Димитър Талев (родом от този край), с нея започва романа му „Гласовете ви чувам“:
„Седи, ни му шетай, а бре, бай Постоле, воо нокьно време по месечина. На път те чекат, а бре, бай Постоле, на път те чекат дор три посии: първа посия — гърци андарти, втора посия — турци джандари, трета посия — клети шпиони.“ (Песен за войвода Апостол Петков Ениджевардарски)
Противоположен, по характер и маниери на Постол войвода, е другият от споменатите – Марко Лерински (Марко войвода). Георги Иванов е роден през 1862 г. Постъпва в българската армия през 1883 г. Заради демонстрираните в Сръбско-Българската война (1885 г.) качества, получава от бойните си другари прозвището Геройски. След 1900 г., под влияние Гоце Делчев и Гьорче Петров, се включва в българското националноосвободителното движение, оглавявайки чета в Леринско. Прочува се сред народа като Марко войвода.
Марко Лерински бил изключително суров и дисциплиниран човек, типичен военен. Както никой друг, той успял да въведе ред и да повиши морала на бойците си, демонстрирайки личен пример. Това превръща неговата чета в школа, от която са излезли някои от най-смелите сетнешни войводи – Митре Влаха, Дине Клюсов и Лечо Настев, както и най-големия мемоарист на революционното движение – Христо Силянов. Марко Лерински не се блазнел от пари и скъпи неща, никога и от нищо не се оплаквал. Бил способен да прекарва дни, без да яде и спи. Това изисквал и от другите. Веднъж много се ядосал и за малко да изостави четата си. Наложило се да се крият из чукарите известно време и хората почнали да се вайкат. Марко им се развикал: Къде са тръгнали, щом два дена без ядене не могат да понесат безропотно. Ходел разгърден, с разкопчана куртка. Никога не носел гиздави дрехи. Питали го защо не си облече нещо по-хубаво, нали е войвода, да го видят хората. На което отвръщал, че не ще да зарадва с нови дрехи врага си, който го убие. Бил убит след турска засада в село Пътеле. Четата му дала три жертви, една от които бил войводата. Местният турски наместник много се радвал като чул за станалото, защото Марко войвода вече бил символ на геройството и на борбата за свобода. Но го мъчело грозно подозрение. Възможно ли е някой от тези три парцаливи трупа да принадлежи на прочутия Марко паша (както го наричали турците)? А народът се радвал и говорел: „Марко е жив, прехвърлил се е с отбор юнаци във Воденско, от дето с отбор дружина ще се пак озове, за да накаже предателите.“ Предатели и турци скърцали със зъби. Наистина Марко не ги зарадвал с нови дрехи при смъртта си. Оттогава в този край се пее песента:
„Денеска петок, сабота, утре е света недела
Марко войвода пристигна во това село Пателе,
Проклети биле чпиони, Марка войвода предадоа
Надойдоа турски табори, Марка войвода сардисаа.
Зафати битка голема, Марко войвода загина.
Проклети биле чпиони, Марка войвода шчо го предадоа!“
„Марко загина в с. Пътеле (Леринско) съвсем не тъй, както мечтаеше – без да дочака края. И може би по-добре… Македонският роб, от Пелистер до Воден и от Мариховските планини до Костур, нема да забрави човека-великан, който пръв възкреси в него верата, за да може да прави чудеса – той никога нема да забрави Марко войвода.“
Когато стане дума за „македонски войводи“, в този контекст не бива да мислим, че се има предвид само родените в географската област Македония хора. Апостол Петков е родом от там – Боймица (днешен Аксиуполи), Централна Македония. Но Марко Лерински е от Котел. Видният участник в движението Христо Чернопеев пък от село Дерманци, Ловешко. А Кръстьо Асенов (братов син на Хаджи Димитър), познат още като „Огнениот даскал“, е от Сливен. Владо Черноземски, с рождено име Величко Керин, е от Велинград и т.н. Има много други подобни примери.
Няма нищо смущаващо в това, че борците за свобода на съотечествениците си са от различни краища на това отечество. Да не говорим, че във военните действия на въстаналите българи участват и чужденци – например руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич, които заедно с отрядите си се включват дейно в подготовката на Кресненско – Разложкото въстание (1878 г.). Не бива да се мисли, че „македонските войводи“ (нарочно слагам понятието в кавички, за да се схване условният му смисъл) са ограничавали действията си само в географската област Македония. Българското националноосвободително движение след 1878 г. се разпростира също и в частите от Добруджа и Тракия, които остават извън рамките на България, а след Първата световна война то обхваща също и Западните покрайнини.
Нещо задължително, което трябва да се знае. Тъй като българското националноосвободително движение (както и всяко друго подобно) се нуждае от координация, това довежда до основаване на организация, поставила си такива цели. С тази организация са свързани имената на Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров, Иван (Ванче) Михайлов и др. Името на организацията според най-ранния открит неин устав е Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). После имената ѝ варират според времето и конюнктурата. Но за отбелязване е, че комитетите са изначално български, а обхватът на действие на тези комитети е маркиран като „македоно – одрински“. Следователно в техния периметър на действие са всички български земи по южно направление, останали под османска власт след Берлинския конгрес (1878 г.), и Македония, и Тракия.
Затова коментирах, че изразът „македонски войводи“ е условен, защото тези не действат само в областта Македония. Най-ярък пример за участник в революционните борби на българите, едновременно и в Македония, и в Тракия, е Тане Николов (Тане войвода), родом от Хасково. Още преди края на Първата световна война той участва в боеве в Горноджумайско (Благоевградско) и Гюмюрджинско (Тракия). А след войната действа основно в Тракия. Споменатите жертви за българска свобода трябва да се почитат, а делата им трябва да се ползват с много по-широка популярност, отколкото днес имат.
