На българския литературен небосклон, в края на 70-те години на миналия век, неочаквано изгрява ярка звезда. В продължение на няколко години тя проблясва изкусително, събирайки около себе си хиляди почитатели и поклонници. После също така неочаквано звездата угасва, за да разбуни духовете на хората на изкуството. Започват догадките и конспирациите.

 

Защо най-талантливият поет на младата българска генерация демонстративно се отказва да пише стихове? Защо пропилява огромния си талант този гений след едва две публикувани стихосбирки? Никой не узнава със сигурност.
Кой би дръзнал да се промъкне в душата на Поета и да я разгадае?

 

Гениалният млад поет, появил се сякаш от нищото, се нарича Борис Христов. Името му се ползва с шумна слава в последните десетилетия на НР България. Двете стихосбирки на Борис Христов, издадени преди 1989 г. – дебютната „Вечерен тромпет“ (1977 г.) и последвалата я „Честен кръст“ (1982 г.), се изчерпват буквално като топъл хляб на пазара. Освен това книгите се предлагат в прекалено ограничен тираж.

 

Едвин Сугарев си признава как нарочно отказва да върне „Вечерен тромпет“ на Софийската градска библиотека с ясното съзнание, че след това ще трябва да я заплати в петорен размер. Докато пък „Честен кръст“ си я преписва собственоръчно, от кора до кора. Към преписване на стихотворенията на Борис Христов подканва, още след появата на „Вечерен тромпет“, и големият Радой Ралин:
„Непременно притежавайте тези стиховете! Книжка, все едно, няма да си купите. От библиотеките трудно ще ви намерят – къде 5000 библиотеки са се вредили при 1000 тираж? Тогава си вземете една тетрадка от 50 страници и си я препишете тази стихосбирка… Поетът просто те превзема. Откога ни се четеше такъв поет!“

Още в края на същата 1977 г., след като прави самостоятелния си дебют, Борис Христов е приет за член на Съюза на българските писатели. Ето това се казва успешен старт на литературната кариера! Освен всичко друго в края на същата година се провежда Третата национална конференция на младите литературни творци на България (30-ти ноември – 3-ти декември), на която към поета Борис Христов също се обръща внимание. На конференцията се заговорва за „новите млади“, за новото „юлско поколение“ литературни творци на България, което идва да замести „старото“, т.нар. „априлско поколение“. И Борис Христов, оказва се с времето, се превръща в некоронования владетел на „новите млади“ в литературата, нахлул сред тях категорично и безапелационно.

 

Борис Христов е роден на 14-ти август 1945 г. в село Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник, после българска филология във Великотърновския университет (1970 г.). След дипломиране работи известно време като учител и като журналист. Прави общ дебют с още двама творци в сборника „Трима млади поети“ (1975 г.), а самостоятелен дебют – с „Вечерен тромпет“ (1977 г.). При преиздаването на „Вечерен тромпет“ през 1979 г., Борис Христов вече е литературна знаменитост. Любопитна подробност от лично естество за него е, че бива поканен да стане вицепрезидент на Жельо Желев, което той категорично отказва. Носител е на Голямата литературна награда на СУ „Св. Климент Охридски“ (2000 г.), както и на ред други литературни отличия. През 2010 г. в писмо до Министерския съвет обяснява, че отказва да получи присъдения му вече орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.

 

Появата на Борис Христов на литературния небосклон се определя като чудо. Чудо е и самоволното му оттегляне от славата и светския живот. Борис Христов се заселва в малкото родопско село Лещен, където живее до днес със семейството си, отрекъл се завинаги от светската суета и глъчката. Христов прелетява като метеор в поезията ни, отказвайки да следва чуждите правила за дълъг и успешен литературен живот. Измисля си свои. Той не е роден да бъде придворен поет. Борис Христов слага „честен кръст“, че се отказва след втората си стихосбирка от 1982 г.

 

„ – довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.“ („Честен кръст“)

 

Днес няма какво ново да се каже относно отказа на Борис Христов – вече всичко е изговорено и изписано. Отказът на поета във втората стихосбирка е жест, закодиран още в първата. Поезията на Борис Христов разказва за един пленник на тъгата и страданието, за лирическия Аз, завъртян против волята му в безкраен празен кръговрат. В ранните си стихове още Б. Христов въвежда образа на „самотния човек“, „на човека от ъгъла“. Неговият лирически Аз е напълно лишен от перспектива. Той се чуди:
„Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня“ („Тъга“)

 

Сред основните мотиви на творчеството на Борис Христов е този: „Какво да прави младият човек от „забутаната провинция“, от малкото поселище – какво да прави със себе си, накъде да насочи енергията си, деятелността си, когато напусне орбитата на работния ден?“ (М. Бенчев)

 

„В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.“ (Борис Христов, „Прозорец“)

 

Или:

 

„Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.“ („Тъга“)

 

Христов получава болезненото прозрение:

 

„Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.“

 

Някои критици определят съзнателното приемане на житейските поражения и публичния отказ от поетическа слава като бунт от страна на Христов срещу системата. Това е единствената достойна творческа позиция, която би осигурила алтернатива на властващия соцреализъм. Борис Христов утвърждава достолепието на „самотния човек“, изправил се срещу несправедливостите на един тоталитарен свят. Самотният човек е горд и свободен.

 

Самотният човек

 

„Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

 

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

 

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

 

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

 

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

 

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

 

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

 

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

 

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

 

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.“

 

Защо е самотен поетът? Защото е несправедлив светът!

Бюлетин

нови статии, интервюта, анализи и ревюта всеки месец

Онлайн списание Българка е независима глътка въздух, коeто се нуждае от вашата подкрепа.

  • месечно дарение
  • дари веднъж

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This