Псалм Втори на Давид
1. Защо се вълнуват народите, и племената замислят суетни неща?
2. Въстават царете земни. И князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник.
3. „Да разкъсаме – казват – техните вериги и да смъкнем от себе си техните окови.“
4. Оня, Който живее на небесата, ще се насмее, Господ ще ги поругае.
5. Тогава в гнева Си ще им заговори и с яростта Си ще ги смути:
6. „Аз помазах Моя Цар над Сион, Моята света планина;
7. Ще възвестя определението: Господ Ми каза: Син Мой си Ти; Аз днес Те родих;
8. Искай от Мене, и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко до края на земята – за Твое владение. (…)“
Богомилите във Франция не са се наричали по този начин. Тук ще стане дума за религиозно движение, което получило огромна популярност в южна Франция. То е тясно свързана с Богомилството, заради общите им идеи и принципи. Тази секта дава определена специфичност на населението в Южна Франция, в Лангедок – „Земята на ОК“. Това население, като манталитет и порядки, твърде много се различавало от другото в северна Франция, на север от Лоара. Една от причините за тези разлики идва именно от религиозното течение Катарство, за което българското Богомилство допринася в пределна степен. Нека разкажем повече неща за Катарството, защото посредством него може да се научи много и за самото Богомилство. Както е известно, Богомилството в автентичен вид не е добре познато, изследвано и анализирано.
Катарството (от гр. „чист“) е средновековно религиозно течение, свързано с Християнството. Става дума за един религиозен дуализъм, който се развива между X и XIV в. в много региони на Европа. Движението никога не се е самоназовавало по този начин, а терминът бил употребен за първи път от абат Екберт фон Шьонау през XIV век. Заел го от писанията на свети Августин Блажени, за да означи с него съвременните му еретици. Всъщност катарите наричат себе си „добри мъже“, „добри хора“ или „добри християни“, а техните врагове ги наричали „албигойски еретици“ и „завършени еретици“, или „абсолютни еретици“. Това смесване между катарите – еретици и останалите еретици ги прави трудно различими едни от други. Хубави неща за Катарството пише един от неговите късни адепти Фернан Ниел (1903 – 1985 г.). Той извежда на преден план „източната връзка“ в Катарството: Манихейство – Богомилство – Катарство. За него трите са една истинска дуалистична религия.
снимка: experience.tripster.ru
Еретиците – дуалисти през Средновековието не са наричани само „катари“ или „манихей“. Получавали са различни имена според региона, в които са живеели. В Босна, Далматия и Северна Италия ги наричали „патарини“, може би от „патера“ (купел). В Германия ги познавали като „кецери“, в северна Франция ги наричали „попликени“ или „публикани“. Това е латинизираната форма на павликяни. И други квалификации са получавали: „тисерани“, защото сред катарите имало много тъкачи (tisserand – тъкач), и „бугри“, произхождащо от „българи“. „Бугри“ е ясно означение на връзката с богомилите. Но в южна Франция били толкова многобройни, че там ги познавали под друго име, избрано съвсем случайно – „албигойци“.
Трябва да се отчете, че при Катарството има 2 пласта на влияние от изток. Първият пласт е доста по-ранен и е свързан с Манихейството. Според хрониста Алберик от Троа – Фонтен, манихеят Фортунатус, след като бил изпъден от Хипон, намерил убежище в Галия, където пък се срещнал с други последователи на Манес. Така се родил дуализмът в Монвимер. Дали тази история е с легендарен характер, няма как да узнаем.
През 563 г. градският съвет в Брага, на Пиренеите, издал няколко постановления срещу манихеите. Към 800-та години от една „анатема“, съставена на латински, става ясно, че манихеите вече са били подложени на гонения в западния свят. През 1060 г. папа Николай II наредил: в Систерон да не се приемат в лоното на вярата мнозината дошли африканци, защото сред тях имало манихеи. Ето как в началото на XI век вече виждаме в Западна Европа нарастващото безпокойството от присъствието на еретици – манихеи.
Говорейки за еретиците в Ренания, отговорникът (ректорът) на Кьолнската катедрала, бенедиктинецът Екберт известява, че те имат важен свой празник в чест на Манес. А пък епископът на Шалон пише до епископа на Лиеж, че еретиците в неговия диоцез разказват, че им се явил Светият дух, който бил не някой друг, а самият Манес. Значи е твърде вероятно манихейските идеи да не са били напълно забравени в западна Европа и най-вече във Франция, преди идването на българските еретици. Не можем и да кажем, че са се запазили в автентичен вид, но са съществували под някаква форма, когато богомилските мисионери са дошли по френските земи.
Под влиянието на богомилските идеи, комбинирани с оцелелите манихейски, се е родила новата форма на дуалистична традиция – Катарството.
През 1017 г. вече има известия за еретици сред канониците от Сент Кроа в Орлеан. Църковният съвет, в присъствието на крал Робер II Благочестиви (син на Хюго Капет) и кралица Констанс, наредил те да бъдат изгорени на клада. През 1022 г. има подобни свидетелства и за Тулуза. През 1030 г. в Монфор, близо до Абри, се споменава за общност от еретици. Те са били подложени на безжалостни гонения. В следващите години има многобройни известия за еретици из цяла южна Франция и северна Италия.
Най-подробни сведения от първа ръка, за делата и за доктрината на катарите, дава италианецът Райнер Сакони. Самият той е бил катар за 17 години. Като „съвършен“ катар, той бил сред ръководителите на движението, но го напуснал през 1245 г. Впоследствие станал инквизитор и написал двата си трактата – основни трудове, даващи сведения за учението. Тези трудове се ползвали с огромна за времето си популярност.
През 1947 г. е записана катарска молитва, произнасяна от селянка от Ариеж. Тя гласи:
„Отче свети, истински Бог на Доброто, ти, който никога не си в заблуда, който никога не лъжеш, който никога не грешиш, ти никога се осъмни, че не ще умрем в света на чуждия Бог (Злото), защото не сме от неговия свят и той не е от нашия, научи ни да познаваме това, което ти познаваш, и да обичаме това, което ти обичаш.“
Доктрината на Катарството вероятно търпяла голямо влияние, освен от манихеите, и от павликянските проповедници. Те считали света за създание на един зъл Демиург (Бог, Създател), за убежище на изкушението и подкупността, докато Раят произхождал от принципите на Доброто, на самия Господ Бог, предлагащ изкупление и духовно извисяване. Ето някои влияния, които се приписват на други секти и религиозни учения в Катарството: бегините, произхождащи от Фландрия – движение на бедни жени, живеещи заедно в селски квартали, на гностиците, намиращи културното ниво на християнството за твърде ниско (под влиянието на неоплатонизма), валденците, последователи на лионския търговец Валдо, опълчил се на доминацията на тънещата в богатства католическа църква. Прилагателното „катари“ се отнася към много реалности, но и към много измислици. То не е просто локален феномен, а религиозен отговор за мястото на мъжа и жената в средновековния свят. Луцифер, падналият ангел, изначално добро създание, се опълчил срещу своя Господ: така Злото се вижда родено веднъж от свободната воля на Сатаната и втори път от свободната воля на човека (в грехопадението).
Ниел дава рационален отговор на въпроси от катарската доктрина. Катарството представлявало бягство от действителността на бедните средновековни хора: живот в лишения, войни, природни бедствия и болести. От там и нуждата средновековният човек да си обясни злото в бита си. То се приемало като един феномен напълно отделен от божествеността, чийто принципи остават непознаваеми за човешкия разум. В Катарството се заключава индиректния отказ да се свързва Бог със Злото. Катарската доктрина целяла отхвърляне на феодалната система, на плащането на данъци и на сеньоралното (феодалното) право.
Основният въпрос, който заляга в катарската доктрина, както и в доктрините на другите дуалистични учения, е проблемът със Злото. „В началото съществували два основни принципа – на Доброто и Злото, които съществували откакто свят светува. Светлина и Мрак. От принципа на Доброто произхождали Светлината и Духа, а принципа на Злото – Мракът и Материята.“ Това е началото от изповед на флорентински катари, която много добре резюмира основите на катарското учение.
По примера на манихеите (отбелязан от манихейския проповедник Фаустус от Милев), катарите не вярвали в реалността на осезаемия свят. Този свят бил едно отрицание, едно небитие, създадено без Бог. Имало истина само в Бога и единствената реалност имал духът, а не в материята. Причината за Злото бил осезаемият свят, който бил дело на Сатаната. За отбелязване е, че крайните дуалисти сред катарите са по-близо до манихеите. Те вярват в мита за извечността на доброто и злото. За нападението на царството на Добрия Бог от злите сили. Сатаната и неговите ангели се надигнали да завладеят Небето. Архангел Михаил се опитал да отбие атаката, но бил победен.
Наказанието на Адам намира място сред катарските митове. Преживяването на земния живот като изпитание. Тук се забелязва влиянието на питагорейците и манихеите в представата за земния Ад. Подобно на манихеите, катарите имали дълбоко песимистична концепция за света. Колкото до небесния свят, за тях той бил завършеният идеал, мечтата и стремежът. Небесният свят бил мястото, което Сатаната желаел да завладее. Той имал три същности (ипостаси), които му осигурявали връзка между двата свята, земния и небесния. Тези същности били част и от човешката природа – тяло, душа и дух. Като зороастрийците и манихеите, и катарите имали апокалиптична концепция за края на света. Водите щели да залеят земята. Слънцето, луната и звездите щели да изгаснат, за да се настани мракът. „Огньове ще поглъщат земята.“ Ще настане Адът, в който демоните ще пленят всички хора, които не са живели праведно. Така в края на дните сатанинското дело – Земния свят, щяло да бъде унищожено.
Катарите вярват в прераждането: въплъщаването на душата в човешко или животинско тяло след тленната смърт. Хората, които не са приели Консоламентума (основното катарско тайнство), след смъртта си виждали как душата им се скита от душа в душа и девет пъти се въплъщава в мъж, жена или животно. Животните били забранени за убиване, защото било възможно да са приютили някоя душа. Краят на света настъпвал с щастливо избавление за спасените души напускащи земята, на която оставал единствен Сатаната в своето небитие.
Позицията на катарите, спрямо католическата църква, била сходна с тази на другите дуалистически учения. Същото презрение към тайнствата, кръста, култа, църквите; същото отричане от Стария завет. Иисус Христос бил само едно от божиите създания. Катарската доктрина изисквала в най-пълна степен отричане от земното, катарите трябвало да се подлагат на максималния възможен аскетизъм. Тъй като подобно нещо не би се отдало на всички, при тях имаме разделение на елит и на паство: имаме общност на „Оглашените“ (вярващите) и на „Избраните“ (съвършените). „Съвършените“ катари въвеждат вярващите в голямото катарско тайнство – Консоламентум.
Концепцията на катарите за видимия свят е била толкова песимистична, че някои предполагат тя да е включвала и самоубийството. Сведенията за такива практики сред катарите са доста фрагментирани. Катарите били много храбри пред лицето на смъртта, особено пред едно от най-ужасните му – смърт чрез изгаряне. Произнасянето на забранена клетвена дума или яденето от забранено месо, или какъвто и да е друг дребен жест на отклонение от догмите, е достатъчно условие за катарите да се накажат, като скочат в пламъците, индивидуално или групово.
В Гослар катарите избрали да бъдат обесени, пред това да убият едно магаре. В очите на някои това може да минава за самоубийство. Друг пример имало от Минерв, където 150 катари се хвърлили в пламъците с песен на уста. Католиците, уверени в това, че мъченичеството е само християнска привилегия, били склонни да приемат такова едно презрение към смъртта като самоубийство. По подобен начин се държали и хвърлени в затвора катари, които се подлагали на гладна смърт, за да съкратят страданията си. Някои разпитвани от Инквизицията катари, главно жени, в затвора също се подлагали на доброволна гладна смърт. Така им предписвали да правят дяконите („съвършените катари“) на техните общества. Тези практики на гладна смърт обаче започват да се появяват чак през XIV век. Катарските принципи нито утвърждавали, нито отхвърляли самоубийствените практики. Може би става дума за личен избор на вярващия.
Прогонване на катарите от Каркасон
По примера на другите дуалистични религии, катарските ритуали били крайно опростени. Те се извършвали в общността на вярващите от техни свещеници и певци чрез тайнство, при което се извършвало въведение, а може би и тълкувание на доктрината. Култът можел да се практикува навсякъде, на всяко едно място – в гората, в замъка или в къщата на вярващите. Катарите не приемали църковния брак, тъй като считали католическата църква за дяволско творение.
В началото на ритуала Консоламентум питали вярващия иска ли да се съчетае с Бога. При утвърдителен отговор го карали да обещае, че в бъдеще няма да яде месо, яйца и сирене, нито някаква друга храна, с изключение на зеленчуци, приготвени в олио и риба. Виното също не им било забранявано. Трябвало да постят 3 пъти по 40 дни всяка година, като в някои от дните били разрешени само хляб и вода. Забранено им било да се кълнат, трябвало да се въздържат от сексуални контакти.
Вярващите обещавали вече да не лъжат, да не осъждат, да не се отдават на плътски удоволствия и да не напускат никога катарското общество, дори пред заплахата на смърт от огън, от вода или друга някаква. След това кандидатът за „съвършен“ катар прочитал библейски слова, „съвършеният“ катар го докосвал с ръка и поставя върху главата му Светото писание – само Новия завет. „Ритуалът от Лион“ е един катарски документ, който дава допълнителни детайли от Консоламентума: например какво е разположението на мебелите в помещението, съдържанието на ритуалните думи, които трябвало да бъдат произнасяни, обяснението за смисъла и произхода на ритуала. Изглежда, че докосването с ръка се считало за много важен жест на церемонията.
Ето версия на свещените думи: „Държащ Евангелието в своите ръце, той нарежда на този тук да получи утешението в награда на цялата си голяма вяра и да получи надежда за здраве на душата си в Бога. И като се постави тази книга върху неговата глава, да каже седем пъти молитва на Господа, и нека празнуващият после да зачете пред всички Евангелието на Йоан, от „В началото беше словото…“, до пасажа, който казва: „…а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа.“
Вярва се, че катарите приемат Консоламентума като общение със Светия дух, често възприеман като Христос. При вярващите на смъртен одър, „съвършеният“ катар преценява дали състоянието им е така тежко, че да е необходим Консоламентума.
„Съвършените“ се различавали от вярващите по черните дрехи, които носели. Те представлявали вид вълнена наметка, пристегната в талията. Катарските изповедници се познавали лесно по дългите коси и бради, носели вид таке или кръгло боне. По-късно, когато започнали гоненията, „съвършените“ се обличали като всички останали, но под дрехите си носели верижка, по която ги разпознавали. Жените също можели да станат „съвършени“. В общността в Лангедок те били по брой колкото мъжете, но не заемали толкова важните постове в катарската йерархия. Вероятно не е имало „дяконеси“ сред тях. Начело на всяко общество стоял един дякон, а начело на няколко такива общества бил „епископ“. Епископите имали по двама помощници – „голям син“ и „малък син“. Големият син наследявал епископа, ако той се спомине.
Внимателният анализ на Катарството свежда проблема изток – запад в доктрините му до отговор на друг въпрос. По думите на известния историк и теолог Етиен Деларюел: „Дали в същността си Катарството е възприемане на Манихейството посредством Богомилството, или е евангелистко и народно движение? Следва първо да се отговори на въпроса: е ли Катарството по-скоро теология, космология или пък е етика.“
Защото от гледна точка на социологията на движението, може да се каже, че то е решение на собствените обществени проблеми на западните католически общества в южна Франция и северна Италия (X-XIV в.). Колкото до връзката между Богомилство и Катарство, две собствени форми на организирани еретически учения, то е безспорно, че Катарството черпи опит от Богомилството: Катарството е, метафорично казано, „големият син“ на Богомилството.
