снимка: Bison Archives 

Много автори, режисьори и сценаристи са критикувани (и с право), че произведенията им не са исторически достоверни и само преразказват със свои думи онова, което действително се е случило през Втората световна война, тъй като за нея е писано и снимано най-много. Разбира се, за да бъде едно произведение точно и истинно, то трябва да се крепи на действителни факти и събития, иначе се превръща в художествена измислица или, както е по-малко обидно да се нарича – фикция.

 

Когато един автор взима историята, която му е хрумнала в главата, като фон, върху който да я разкаже, това често „обрича“ произведението на успех, тъй като предварително се създава у читателя усещане за истинност, а и кой не обича да чете за драматичните събития от войната… Това е може би най-експлоатираната тема в изкуството, независимо дали говорим за разтърсващите света войни на 20-ти век или битката за Троя. Наистина, автори и режисьори могат да бъдат упрекнати, че използват Историята като гарант за успех. Но има един друг ракурс, от който могат да се разгледат произведенията, занимаващи се със световната история.

 

С Историята, може би повече от всяка друга наука, много е спекулирано, тъй като тя се базира на факти и събития, от които зависи политическата карта на света, границите и отношенията между страните. Тя формира самооценката на един народ, вътрешната и външна политика и е необходимо знание, на базата на което се гради светът в бъдеще. За много страни (и би трябвало да е така във всички) Историята е приоритет и училищната програма е насочена към активното й изучаване. Защото „народ без минало, няма бъдеще“.

 

Въпреки това, колкото интересна и важна, Историята е и доста трудна за възприемане, когато включва само дати и имена. Особено за децата, чието въображение се вълнува бурно от разказите, не от цифрите. Човекът по начало е устроен така, че да научава по-бързо и дълготрайно, когато събитията имат емоционална стойност за него лично или за някой конкретен субект. Или както е казал Сталин: „смъртта на един човек е трагедия, смъртта на милиони е статистика“. И действително, всеки ще се съгласи, че масовите преследвания и убийства на евреи са голяма трагедия за света като цяло, но този факт много по-малко ни въздейства емоционално, отколкото би въздействала смъртта на онова момиченце с червеното палтенце в „Списъкът на Шиндлер“. В тази връзка, Историята дължи много на Литературата и Киното, които чрез своята фикция (защото изкуството винаги разчита на фикцията, в противен случай би било документалистика) създават един емоционално наситен фон, който става такъв, заради вплитането на личното, частното, касаещо точно определени хора.

снимка: Bison Archives

#изкуство

#бюлетин

Нека вземем за пример „Хирошима, моя любов“ – този изключително силен текст на Маргьорит Дюрас, който бе представен и чрез изразните средства на киното по дори по-въздействащ начин. Този филм трогва и нас – българите в 21-ви век, макар ние да нямаме нищо общо с Хирошима и пуснатата от американците атомна бомба. А същевременно забравяме бомбардировките над София 1942 – 1944 година, които сринаха града. Трагедията в Хирошима е огромна – загиват между 90 000 и 140 000 души само за миг и само с една бомба. За нас, намиращите на толкова хиляди километри разстояние, а днес и така отдалечени във времето, това би трябвало да е само статистика. И щеше да бъде, ако не беше филмът, който илюстрира по особено емоционален начин падането на бомбата и смъртта на хората, показвайки тичащите опожарени тела, опадалата коса на оцелелите и т.н.

Светът страда за Хирошима, интересува се от Хирошима и неспирно споменава страхотния кинопродукт. Защо? Защото фикцията вплетена в историческия факт, е онзи елемент, който вълнува човек, който бива запомнен накрая и който подсеща за милионите жертви на атомната бомба. И никак не е случайно, че Нагасаки съвсем бегло се споменава или директно се пропуска. Причината не е само, че като втори разрушен град, шокът е по-малък. Напротив, именно вторият удар прави трагедията още по-голяма и в крайна сметка заставя Япония да падне на колене пред ужасяващите сили на атомната бомба на САЩ. За Нагасаки обаче няма художествен еквивалент, липсва личната история, измислена и представена чрез изкуството. Много хора и сега се вдъхновяват и пишат за Хирошима – Хирошима моя. Но за Нагасаки няма ярък спомен, както и за всички останали градове и събития, за които не е написано.

 

Нещо подобно се случва и с най-коментирания в света кораб – „Титаник“. Макар и случаят да е обгърнат от гъста и трайна мъгла, макар че излязоха множество сведения, че корабът не е потънал така, че дори не е бил той (всякакви теории има), светът се вълнува от „Титаник“ най-вече заради Леонардо Ди Каприо, Кейт Уинслет и умението на Холивуд да създава сюжет, който не умира. Едва ли някой би се заинтересовал така силно от „Титаник“, ако не беше описван многократно и превърнат в обект на изкуството. Потъвали са и продължават да потъват кораби, много по-големи от този, но човечеството се сеща за него, не за останалите.

 

Няма как да не склоним глава пред голямата сила на изкуството. И тъкмо то ни е нужно, за да се развълнуваме и да запомним по-лесно историческите факти. Затова Историята е голяма длъжница на Изкуството, тъй като то й вдъхва вечен живот, преминавайки от документалност в шедьовър, независимо дали литературен, кино или оперен. И може би е жалко, че толкова много истории тънат в забрава, понеже няма кой да ги увековечи.

 още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This