Модерна приказка
Къщата на Цвета бе пълна с цветя, двора – също. Цвета обичаше цветята и цветята я обичаха. Живееха щастливо и задружно. Но ето, не щеш ли, сянка помрачи щастието им. То не беше каква да е сянка, най-беше сянка на дърво Пауловния.
Острият поглед на Цвета премина по етиолиралите й къщни любимци и се спря върху короната на дървото. Зелено, прекрасно, то се радваше на живота и черпеше с пълни шепи от него – листата му бяха огромни, подобно на чадъри, а върхът му вече се извисяваше досами покрива на къщурката. Цвета сякаш бе забравила за неговото съществуване и сега не можеше да проумее какво става.
Наистина, спомни си тя, нейната внучка бе посадила семенце, но това беше съвсем скоро. Цвета не бе проявила особен интерес и се бе улисала в грижи за Своите. А то – то беше Чуждо. И при все това си позволяваше да закрива слънцето.
Три дни Цвета се суети. Местеше растенията си трескаво – ту тук, ту там. Уви, те линееха. Светлината вече не бе достатъчна. На третия ден през нощта Цвета спа лошо и се събуди изтощена. Излезе пред къщата да опознае врага. Заоглежда го. Постоя така, па се прибра.
***
Лора провря малката си ръчица през решетките на металната портичка и повдигна резето. С бодра стъпка заобиколи къщата и се изгуби зад ъгъла. След нея спокойно вървеше майка й. Чу се детски вик. Майчиното сърце изтръпна.
Под яркото слънце в прекрасния августовски ден всичко си беше както преди, освен мира в душите на една баба и на една внучка. Слава богу, дървото беше спасено тъкмо навреме.
Лора и майка й не останаха дълго. Дълго обаче остана Пауловнията. Всяка пролет безброй „кашпи“ с лилави цветове украсяваха клоните й.
