Многократно е изтъквана ролята на Габрово за икономическата модернизация на страната. Заради това градът е наричан „Българският Манчестър“. Е. Колева и И. Колева дават обяснение защо Габрово след Освобождението става нарицателно име за прогресивно развитие.
„Защо гр. Габрово влезе в родната история под името Българския Манчестър? Защото в периода между 1882 и 1944 г. тук са създадени и успешно просъществували повече от 31 големи, модерно оборудвани фабрики с изключително разнообразен предмет на дейност. Основани са голям брой търговски фирми, които останали тясно обвързани с промишлеността. По-малките индустриални заведения – работилници и занаятчийски предприятия – били 41, а едноличните занаятчийски фирми – 141. Или общо до 1900 г. индустриалните, занаятчийските, банкерските, банкерско – предприемаческите, застрахователните фирми и фирмите за комунално и битово обслужване в Габрово били 428. В началото на XX (1901 г.) в останалата част на страната е имало всичко 339 фабрични и промишлено-занаятчийски заведения“.
Примерите за лични заслуги и високи качества на големите стопански деятели на Габрово след Освобождението са безчет. В свое изследване, посветено на един от тях – Иван Хаджиберов, Стефан Арменски посочва по-важното за този предприемчив габровец:
„1. Опълченец, участник в Освободителната война, 1877 – 1878 г;
2. Построява първата валцова мелница в Габрово;
3. Запалва първата в България електрическа крушка, захранвана от динамо, движещо се от водна сила;
4. Построява втора в България ВЕЦ – първата в страната частна централа, използвана за индустриални цели. Чрез нея Габрово става индустриален център на България;
5. Прекарва безплатно ел. осветление в Габрово, с което градът става първият провинциален град, осветен с електричество;
6. Построява първата текстилна фабрика за чисти фини вълнени платове в България;
7. Първи въвежда конфекционното производство в България;
8. Създава образцово предприятие с осигурени условия за работа и живот на работниците;
9. Изгражда първите тенис корт и ледена пързалка в България;
10. Главен инициатор и финансов гарант за построяване на ж.п. линия Царева ливада – Габрово;
11. Дарител и основател на народната библиотека „Априлов – Палаузов“. Председател на комитета по постройката;
12. Основател на Индустриалната банка и неин дългогодишен председател;
13. Носител на десет златни медала от международни изложения;
14. Награден с орден „За граждански заслуги.“
През 1925 г. от страниците на вестник „Родолюбец“ М. Охлов обобщава индустриалното развитие на Габрово, започнало след Освобождението по следния начин.
„Габровецът, който се отличава със своята спестеливост и творчески дух, е заработил още в първите години след освобождението ни в полето на индустрията. Бавно, но със сигурни крачки е вървял той все напред в тая област, поставял е основите на все по-големи и по-модерни индустриални предприятия, докато днес нашият град стои на завидно положение по отношение на индустрията и не напразно носи името „Български Манчестър“.
Габрово е на първо място и по основните капиталовложения в най-развитите индустрии на България. Според данни от 1904 г. вложеният капитал във вълнено – текстилната индустрия на цялата страна бил 4,5 млн. лв., а само делът на габровските фабрики – 2,5 млн. лв.
Пионерът на текстилната промишленост в Габрово е Иван Колчев Калпазанов.
По мнения на съвременниците си, той е човек с доста напредничаво мислене, с голям афинитет към техническите новости. Роден е в семейството на канджията Колчо Пенчев Калпазанов. През 1869 г. престоява за известно време в Карлово, за да усвои новостите в бояджийската техника, след което се връща в Габрово, където построява своя бояджийница по усвоения в Карлово модел за направа на т.нар. „пикочов гайтан“. През 1872 г. Иван Калпазанов първи в града въвежда механичен дарак за влачене на вълна и „вълче“ за разчепкване. Има идея да построи предачница, но осъществяването ѝ се отлага за след Руско-турската освободителна война. В периода на Временното руско управление открива дюкян за колониални стоки, който закрива впоследствие и се връща към гайтанджийството. В 1879 г. е избран на почетната длъжност член на съдебния съвет.
Тласък на стопанските му инициативи дава полученото наследство в размер на 1500 наполеона от тъста му Добри Стоянов и шурея му Димитър Стоянов. Калпазанов се свързва с наскоро завърналия се от Швейцария учител по геометрия в Априловската гимназия, Васил Карагьозов, когото моли да участва в заплануваното от него начинание. Нужен му бил човек, който владее немски език. Карагьозов се съгласява. Написва по заръка на Калпазанов телеграма, адресирана „до най-старата и реномирана фабрика за производство на текстилни машини – Германия“. Пощенските служби в Германия се учудват на анонимната телеграма, но решават да я изпратят до фирма „Рихард Хартман“ в гр. Кемниц. По този авантюристичен начин се осъществява връзката с фирмата-производител на необходимите машини. Това прави възможно последвалото заминаване на Калпазанов и Карагьозов до Кемниц, с цел покупка на предачница за щрайхгарна прежда. Според изчисленията на Калпазанов необходимата сума за разноски по пътуването, покупката и монтажа на машините, плюс възнаграждението на придружителя В. Карагьозов, ще е около 13 хил. лева.
Тъй като има нужда от още капитал, Калпазанов влиза в съдружие с търговеца Петко Цокев, договаряйки се като „почни зданието да се прави, един от двамата ни ще държи сметка на всичко, което стане нуждно.“ Много изплашени, че заради Калпазановата фабрика ще си загубят препитанието, местните жени решават да пишат писмо до руския цар, който да забрани строежа ѝ. В крайна сметка „планът“ им е осуетен.
Машините са доставени на пристанището в Свищов. Докарани са до Габрово на волски коли. Те са пригодени за производство на по-грубата щрайхгарна прежда, която обаче е по-лесна за производство. За около 10 месеца са оборудвани от австрийския майстор Винцер и тримата му сина, единият от които остава да работи като механик. Фабриката се помещава в закупения от Калпазанов парцел на бившата Попрачова воденица в с. Бичкиня. Тържественото откриване става на 13-ти и 14-ти ноември 1882 г.
Годината 1884 г. остава паметна за фабриката, защото след модернизационните мероприятия тя е посетена от княз Александър I Батенберг. В негова чест вътрешността на фабричното здание е декорирана в цветовете на българския трикольор. По този случай отлични отзиви за дейността на предприятието са дадени на страниците на авторитетно австрийско списание, печатано във Виена. След княжеското посещение фабриката е преименувана на Първа княжеска придворна фабрика за шаяци, сукна и гайтани. Счита се, че фабриката на Иван Калпазанов, макар да не е първа по рода си в страната, поставя началото на съвременната вълнена индустрия на България.
Разнообразните изключително трудоемки дейности, които изпълват докрай ежедневието на Калпазанов, са причина за тежко заболяване, което преждевременно отнема живота му през 1889 г. Както се отбелязва в „Книга за габровската индустрия“: „До края на живота си той не е преставал да препоръчва на приемниците своя девиз: – Труди се, постоянствувай, не бой се!“
Въпреки съзидателността на делото си Калпазанов не успява да спечели симпатиите на всички свои съграждани. Доктор Константин Вапцов пише в спомените си за смъртта на фабриканта, че „макар да нямаше формално класи, работническо Габрово оскверни на няколко пъти гроба му, а през нощта след погребението крадци бяха изровили трупа му, за да го ограбят. Сред народа се говореше, че земята не го приема и го изхвърляла почернял, дето отнел на сиромахкините хляба.“
Наследниците на Иван Калпазанов успяват по възможно най-добрия начин да продължат делото му. През 1907 г. след промяната във формата на собствеността и на фирменото наименование се оказва, че новото Анонимно Акционерно Дружество за Индустрия и Търговия „Ив. К. Калпазанов“ разполага с капитал от 1,08 милиона лева. Може да се съпостави тази сума с тринадесетте хиляди вложени в началото на предприятието през 1881 – 1882 г.
Необходими са няколко думи за наследниците на И. Калпазанов, защото след неговата смърт именно те допринасят толкова много за модернизацията на фабриката, че тя да поддържа все същия ускорен темп на стопанско развитие. Сред тях е вече споменатият Васил Карагьозов, когото случайността среща с Калпазанов. Той от учител по геометрия става фабрикант, а пък края на живота си посреща като монах. С Калпазанов са първи приятели до трагичната кончина на първия.
Васил Карагьозов Изображение: Книга на габровската индустрия, 1934
Васил Карагьозов произхожда от богатия търновски род Карагьозови. Племенник е на Стефан Карагьозов, а негов кръстник е хаджи Николи хаджи Димов Минчоолу, прочутият с обещанието си: „Ще дам всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има“. Жени се за голямата дъщеря на Иван Калпазанов, Дешка, което завинаги обвързва съдбите на двамата приятели.
След смъртта на Калпазанов, Карагьозов убеждава жена му да не затварят фабриката, влизайки във връзка с чичо си Ангел Карагьозов от Търново, който обещава финансова помощ в този труден момент. Карагьозов се обажда на всички основни търговските партньори в страната и в Турция, казвайки им, че „Иван Калпазанов е умрял, но името му ще съществува завинаги и работата на фабриката ще продължи.“
Освен споменатите отлични финансови резултати на фабриката под ръководството на Карагьозов, за отбелязване са и многото спечелени отличия в редица изложения – Пловдив (1892 г.), Чикаго (1893 г.), Анверс (1894 г.) и Лондон (1907 г.). На Пловдивското изложение лично княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза посещават павилиона на фабрика „Иван Калпазанов“, оставайки впечатлени от високото качество на стоката.
В следващите години Карагьозов успява да осигури за работата на фабриката най-мощната парна електроцентрала в града. Княз Фердинанд проявява любопитство към нея и лично му гостува, за да я види.
Изключителните ръководни качества на Васил Карагьозов са признати от всички големи текстилни фабриканти в Габрово. Дори ръководството на конкурентната на Калпазановата фабрика „Фердинанд“ решава в кризисен момент от съществуването си да назначи именно него за свой директор-касиер. Това се оказва печеливш ход и фабрика „Фердинанд“ бързо увеличава печалбите си. Няколко години по-късно, през 1908 г., друг местен фабрикант, бившият ученик на Карагьозов в Априловската гимназия, Георги Рашеев, се обръща към него с молба да спаси и неговата фабрика, тъй като той самият е болен, а и работата му не върви. Както отбелязват Е. Колева и И. Колева, заради своята сърцатост на смирен християнин, Карагьозов откликва и на тази молба. След откриването на немско посолство в Габрово, Васил Карагьозов е избран като немски възпитаник за почетен немски вицеконсул, който да „закриля интересите на германските поданици в града и посредничи в търговските отношения на германските фирми с габровските“.
В края на живота си той се отдава изцяло в служба на Бога. През 1934 г. Васил Карагьозов се заселва на Атон в манастира „Св. Вмчк Георги Зограф“, приемайки монашеското име Вениамин, а скоро след това предава Богу дух.
След оттеглянето на Карагьозов от светския живот, Калпазановата фабрика остава изцяло под управление на най-големия син на Иван Калпазанов, Добри. Той още от 17-годишен е пръв помощник в работата на Карагьозов. Председателят на Съюза на индустриалците през 1938 г. Ив. Т. Балабанов оценява заслугите на Калпазановата фабрика: „Фабриката послужи за начало на текстилната дейност на габровските индустриалци и създаде един прелом в текстилната ни индустрия.“
Христо Бобчев
Друг заслужаващ подчертано внимание габровски индустриалец е Христо Р. Бобчев. Роден е в колибите Стомонеците, още 12-годишен е доведен от баща си в Габрово, за да стане чирак на богатия гайтанджия Хесапчиев. Отличава се от околните с изключителна трудоспособност и голяма пестеливост. Като млад работи по 18 часа в денонощието, за да може да спести пари и да стане самостоятелен гайтанджия (башкалия) в двадесет и петата си година. Надарен е с техническо умение и с находчивост, благодарение на които съумява да замени някои захабени дървени части с метални в работните си чаркове.
След пускането на щрайхгарната предачница на Калпазанов, той е един от първите в града съобразили, че местните гайтанджии ще продължават да изпитват нужда от по-фино изплетени прежди камгарно производство, които могат да си доставят на този етап в големи количества единствено от Англия. Затова Бобчев се наема лично да достави от Англия камгарна предачница, с която да оборудва фабрично предприятие. За осъществяването на това начинание той няма достатъчно добри предпоставки: няма връзки с търговци в Англия, не знае западни езици, няма и достатъчно пари. Всичко това не го спира. Авантюристична натура, подобно на Иван Калпазанов, Бобчев привлича в съдружие шуреите си, братята Стефан, Иван и Цанко Хаджиславчеви, още – Христо Гъдев, Велчо Ест. Рашеев, както и Стефан Медарев и Стефан Недев от Севлиево. Снабден с необходимия за пътуване до Англия капитал, Христо Бобчев зашива около кръста и краката си кемерите с 80 хил. лева в тях и потегля.
В българското посолства във Виена, за да го улеснят, поставят на ревера на палтото му надпис на френски: „Не говоря чужди езици, пътувам за Манчестър“. Стигнал Англия, посредством българския комисионер Васил Вълчев се свързва с фирма „Смит и син“. Уговаря английски майстори да дойдат до Габрово да монтират машините, като се ангажира за целта да им купи легла за спане, съдове за хранене и да им се построят отделни помещение за живеене, за да се справят по-леко с условията на живот в България.
Около 7-8 месеца са необходими, за да пристигнат машините на пристанището в Свищов. Превозват се с волски коли както тези за Калпазановата фабрика. Керванът до Габрово се движи цели 8 дни. За машинния котел пригодяват специална кола. По трасето укрепяват мостове, разширяват се пътища и пр.
Фабриката е пусната през ноември 1884 г., точно 2 г. след първата немска щрайхгарна предачница на Калпазанов. Тя е първата английска камгарна предачна фабрика „Александър“, наречена по името на княз Александър I Батенберг. Отначало работи само на ишлеме за съдружниците. Работата се надзирава от Христо Бобчев и Христо Гъдев.
Инициативният Христо Бобчев бързо се издига в очите на съгражданите си. Показателно е, че именно в неговата къща отсяда Фердинанд, след избирането му за български княз, на път от Търново за София на 3-ти август 1887 г. И тук князът свиква първия министерски съвет.
През 90-те години, след като Рачо Бобчев, син на Хр. Бобчев, завършва образованието си в търговско училище в Анверс, Белгия и се завръща да поеме ръководните дела във фабриката, дейността се разширява. Започва да се произвежда прежда от мериносова вълна, казимири, както и платове с чужди прежди. През 1893 г. се вдига трети етаж на сградата, фабриката е оборудвана с нови машини.
Първата фабрика за фини вълнени платове в Габрово, която не е дело на широко еснафско съдружие, е на Иван Хаджиберов и съдружника му Андрей Момерин. В дълъг период от съществуването си нейната продукция е най-качествена сред цялата фабрична от региона. За отбелязване е, че всички големи габровски текстилни фабрики се появяват и разрастват в резултат на общи капиталовложения (събирателни и акционерни дружества), като напълно отсъства изцяло индивидуалното предприятие (едноличното дружество). Фабриките „Беров“ и „Калпазанов“ придобиват за известно време едноличен характер, но той е по-скоро част от процеса на развитието им и продукт на обстоятелствата, отколкото да е ясно изразен като цел. След смъртта на Калпазанов, фабриката му преминава в ръцете на наследниците, за да стане впоследствие акционерно дружество, а пък Иван Хаджиберов остава сам, след като бива напуснат от съдружника си А. Момерин.
Иван Хаджиберов Изображение: Книга на габровската индустрия, 1934
Хаджиберов и баджанак му А. Момерин построяват фабрика в близост до бащината воденица на първия през 1892 г. Още в предишната година Хаджиберов се снабдява с пет стана, закупени от Германия, и с едно динамо, от което добива ток за осветление на воденицата, а през 1892 г. вече и на фабриката. Работата потръгва значително, когато Хаджиберов взема кредит от английската фирма „Нормантън“. По неин образец той внедрява много новости във фабричната работа. Пръв в града започва производството на конфекция („френк терзийство“), а фабриката успешно се конкурира със западните на българския пазар, като „няма равна на себе си не само в Габрово, но и в страната“.
От 1901 г. Хаджиберов остава едноличен собственик във фабриката. Уплашен от големите дългове на дружеството, А. Момерин го напуска. При годишна печалба от 30 хил. за 1902 г. дължимата на банки сума е в размер на 300 хил. Дълговете не сломяват решимостта и изобретателния дух на Иван Хаджиберов. Той още от 1892 г. е запален от идеята да създаде собствена електрическа централа, с добития ток от която да захранва машините във фабриката. Вдъхновява се от прочетена статия в „Списание на Българското Икономическо дружество“. Наема инженер и работници, заедно с които започват обиколка на Габровския Балкан в търсене на подходящо място за централата. Не споделя идеята си с никого. Разказва на съгражданите си, че ходи за риба или че търси място за построяване на манастир. Оттогава „по кръчми и кюшета тръгва мълвата, че Беров не е съвсем в ред“. В крайна сметка начинанието му е доведено до успешен край.
До Балканската война и Христо Лулев последва Хаджиберовия пример, така в услуга на промишлеността на Габрово са 2 ВЕЦ-а. С ТЕЦ-а на АД „Капазанов“ габровските електроцентрали стават общо 3, докато в нито един от другите региони на страната до 1919 г. няма повече от 2 централи.
След пускането в ход на ел. централата, работата на фабриката на Хаджиберов се разраства. Строи се ново двуетажно здание. Тя започва да се нарича „придворна“, тъй като обслужва двореца. След обявяването на Независимостта на България (22-ри септември 1908 г.) Фердинанд гостува в дома на Иван Хаджиберов. Домакинът се обръща към него с думите: „Ваше Величество, Вие сте цар на България, а аз съм цар на електричеството. Добре дошли в български дом.“
Продукцията на Хаджиберовата фабрика е многократно награждавана в редица търговски изложения. Предприятието изживява тежък период по време на войните, когато прекратява дейността си, защото на пазара тогава не се търсят луксозните ѝ платове. След това бързо се възстановява.
Пенчо Семов. Изображение: Книга на габровската индустрия, 1934
По възходящ път на развитие върви бизнесът и на най-големия акционер във фабрика „Успех“ Пенчо Семов. Освен в „Успех“, Пенчо Семов е инвеститор и в „Надежда“, Габрово, в барутена фабрика „Кирил“ в Девня и др. През годините Пенчо Семов е избиран в управителния съвет на редица дружества, които често дори оглавява: през войните изкупува значителна част от акциите на „Успех“, от което солидно забогатява, председател е на управителния съвет на кожарска фабрика „Ботю Ив. Патеви“ и е председател на Българското параходно дружество. Член е на УС на трикотажна фабрика „Габрово“ и на Обединени банки.
Притежава фабриките „Иван Семов“ и „Вилата“. Заради благотворителната дейност и богатството му го наричат „българския Рокфелер“. Паметни са думите му: „Аз се родих беден и цял живот творих, борих се и победих. Моето дело е налице. Аз бях социален, без да бях социалист. Богат съм, без да съм егоист. Работих вдъхновено, без да бях поет“. Завещава сума, равняваща се на 9 милиона щатски долара. Както посочва Г. Гатев, „ако завещанието беше реализирано, той щеше да бъде най-големият дарител на България“.
В спомените си за П. Семов, д-р Вапцов отбелязва, че той „се считаше искрено винаги за прав и добър българин, което в мнозинството случаи беше вярно, макар и не така, както го представяше. Какви бяха неговите схващания, не беше важно, защото се меняха постоянно според обстоятелствата. Той бързо се нагаждаше към всяка промяна. (…) Спряхме се върху Пенчо Семов като образец на габровски индустриалец и новобогаташ. Всички те имат нещо Пенчосемовско в характера си, в по-голяма или в по-малка степен. (…) Те бяха с психологията на чорбаджи Михалаки: „Парице ле, царице ле“. Който има пари и ум (щом е можал да спечели без оглед по какъв начин), на него всичко му е позволено, на него трябва да се кланя беднякът, а не да критикува, защото е глупав щом е беден.“
Относно ефекта от делата на габровските индустриалци – бащи на модерната българската индустрия – нека се напомни една авторитетна оценка: „Да се извърши това в началото на стопанския и политическия ни живот, когато нямахме никакви опитност, когато капиталите липсваха, когато пазарите бяха разнебитени, когато обученото работничество не съществуваше, когато чуждата конкуренция беше всесилна, когато нашият стопански живот се намираше в периода на оформяне, когато нямахме примери, от които да се поучим – е цял подвиг.“
