Ексцентричен, ведър, добронамерен и пълен с таланти – това накратко е Ангалот Енминас. Завършва „Изобразително изкуство“ във Великотърновския университет, но както сам споделя: „Моят истински учител, е русенският художник Милен Минчев, при когото не просто съм се учил да рисувам, но и ми отвори очите да виждат, а душата да чувства…“
Ангалот Енминас – „желязното цвете“, за което няма граници…
Няколко години работи като аниматор в най-големия парти център в Търново, където се занимава с какво ли не: с организиране на детски празници, писане на сценарии за скечове, скрити камери. „Беше забавно. Но отвътре нещо все ме гризеше. Затова съм благодарен на една моя бивша любов, че бе причина да замина за Майорка, където (с малка пауза) съм и днес. Тук отначало работих като жива статуя. А след това вдъхновението ми ме осени най-накрая и се върнах към рисуването.“
Междувременно започва да пише и разкази. Така през пролетта на 2016 г. реализира първата си книга – „Гириз Production“ . Но повече за нея, за пътуването по света и към себе си, за свободата, границите и шоколада, от самия него.
Ангалот Енминас – кога и как се роди той?
Измислих си този псевдоним преди 15 години. С времето го усещам като част от мен. По-силна и подходяща от родното ми име. „Ангалот“ означава „желязно цвете“ на създадения от Джон Толкин елфически език; „Енминас“ се превежда като „средна кула“ – така се казва кварталът в Русе, от който съм по бащина линия. Измислих псевдонимът ми да е „желязно цвете“, защото обичам крайностите в природата. Обичам да намирам връзка между на пръв поглед взаимно изключващи се неща, които обаче все пак намират някакъв синхрон помежду си.
През юли сбъдна появата на своята първа книга с разкази….
Да, много съм щастлив, защото пишех разкази за удоволствие и до скоро не гледах на тях сериозно. Беше по-скоро за забавление. Но аудиторията постепенно се увеличи на повече от двама-трима верни „поЧИТАТЕЛИ“ и създадох книгата. Тя е специална – кориците ѝ са печатани на литографска преса, като така всяка е оригинален графичен отпечатък, а не просто фотокопие; шрифтът, с който са изписани редовете, е специално създаден с моя почерк; листите са подшивани на ръка от мен. Всичко е сглобявано на ръка. А към всяка книга има CD, на което трима български актьори четат мои разкази. Това са Симеон Владов, Леонид Йовчев и Китодар Тодоров.
А писането? Лесно ли ти се случва или имаш специални „вдъхновяващи“ ритуали?
Лесно се случва, защото се забавлявам с него, не е нещо, което да ме обременява. Забелязал съм, че много от разказите съм ги измислял, когато съм пътувал. Явно тогава имам повече възможност да събера мислите си. Макар че често няма нужда да ги мисля тези разкази, защото просто ми хрумват и от мен се иска единствено да ги запиша. Един от любимите ми разкази – „Човекът, който отне болестите от Земята“, отначало бе започнат без никакъв умисъл, а после се превърна в най-сериозното нещо, което съм писал.
Най-любимото от това, което си писал?
Трудно ми е да избера нещо конкретно, защото не съм от авторите, които са пълни с цитати, които човек може да сложи на стената си във Фейсбук. Разказите ми са изпълнени с магически реализъм и звучат доста абсурдно. Затова е по-добре човек да не си вади заключение за тях просто от един цитат. Но ето…
„Беше понеделник вечер и Мъжете от Селото имаха съвещание в кръчмата на Ермануил. Целият ден над околността се скупчваха облаци от всякакъв вид. По специфичното оребряване на Облаците – Майки можеше да се предвиди с точност от един ден, че до седмица над нивите ще се е сбрало цялото ято облаци. И че ще вали! И за да може земята да е обработена и подготвена за дъжда навреме, Мъжете от Селото решиха да преместят Финала на конкурса по красота от неделя – в петък. Неделята се възпротиви, но никой не й обърна внимание, защото тя беше неодушевена, а и все още несъществуваща.
Облаците се навечеряха, изяждайки и последния лъч светлина и Селото бе настъпено от Нощта, потъвайки в тежък сън. Постепенно и желираните топки смях се приземиха ниско, търсейки си леговища за пренощуване.“
Какви са твоите герои?
Разнообразни, но напълно обикновени: човек със Сатурнов пръстен около кръста си, който засмуква болестите от хората; жена, която иска да се научи да чете, защото знае само нейната буква и като я види някъде, си мисли, че са писали за нея; момче, което ака монети. Както споменах, напълно обикновени хора. И за да се чувстват героите ми добре, нещата около тях също са обикновени – къщи, които с времето потъват, а напролет пак се показват; стада облаци с вътрешна организация; кози с клони, които дават маслини.
Обичам абсурдните неща. Понякога в тях има смисъл, но философията ми е, че дори и в сериозните неща не трябва да се задълбочаваме прекалено много. Далеч съм от философията, че сме създадени, за да страдаме. По-скоро подозирам, че трябва да се подиграваме на проблемите.
Кого препрочиташ често?
Толкин! Но за мен Джон Толкин е магия и философия, за които трябва да говорим специално.
Обичам също Габриел Гарсия Маркес и Ивайло Петров. „Сто години самота“ съм я чел на глас на две бивши любими. И пак ми се чете. Явно трябва да си търся нова жена!
снимка: Радостин Нонкин
Замесен си и в създаването на „LOGISCAPE“ – първата „Стая на загадките“ във Велико Търново…
„Logiscape“ е първата „Стая на загадките“ в Търново. Това е игра, в която заключваме група от няколко човека в едно помещение и те трябва да се измъкнат от там за по-малко от час, като се справят с поредица от загадки.
Горд съм, че „Заверата“ – първата от двете ни „Стаи на загадките“, е в ТОП 3 в България вече няколко месеца. В „Заверата“ участниците трябва да подготвят въстание за освобождение на България, потапяйки се в автентичната атмосфера на българския дух от XIX-ти век. Препоръчвам горещо на всеки, който има път към старата столица, да изиграе тази „Стая на загадките“! И го препоръчвам, не защото е моя, а защото с нашия екип се постарахме да направим нещо, което да не е просто игра, а да оставя спомен у участниците за дълго време. Да ги накара да се почувстват като част от българската история.
В момента си в Палма де Майорка, преди това – Русе, Велико Търново… Как ти влияе това, че пътуваш толкова често? Къде се усещаш „у дома“?
Обичам да пътувам. Особено на автостоп. Качвали са ме над 430 шофьора.
Иначе навсякъде се чувствам у дома. Далеч съм от мисълта, че домът е там, където си роден. Не обичам граници. Гледал съм снимки на Земята от високо и на тях не съм видял да има граници между държавите. Трябва да преодолеем всякакъв вид граници помежду си. И да намираме по-често пътя между нас. Също и между нас хората и природата.
А Пътят помага ли да намериш себе си?
Да. А особено много помага, ако се изгубиш по Пътя! Търсенето, каквото и да е то, дава смисъл на живота. Все пак, ако мога да избирам, бих избрал безцелното лутане, в което не се тормозим, къде са нещата и смисълът в тях. А те ни откриват сами. Трябва да се вълнуваме от живота, а не да се тормозим от него.
Последното нещо, което те развълнува?
Разтопеното синьо сирене върху парче пилешко, което си приготвих за обяд. Мирише така силно, но точно в това му е чарът – навява ми спомени за родопски къщи, накацали тежко по планинските склонове, омазани в животински ухания и подаряващи чувство на свобода.
Художник: Ангалот Енминас
За какво мечтаеш?
Мечтая за коза, която вместо рога да има маслинови клони, даващи преработен плод, готов за директна консумация. Мечтая за това да се върна назад във времето със сегашния си акъл. За такива нормални неща мечтая.
снимка: Ангалот
Към какво си пристрастен?
Към шоколад. Хм… май трябва наред с козата, да започна да мечтая и за крава, даваща шоколад…
5 неща, без които не можеш…
То е ясно – два шоколада, очите ми, сърцето и фантазията.
художник: Ангалот
И накрая, тъй като си огромен фен на Толкин, напиши трите си любими думи на елфически.
Anar – слънце
Fea – дух
Tasar – върба
