Спойката на всеки народ е традицията. Нематериалното наследство на праобщността живее в периодичното си „осъществяване“ посредством различни комплекси от обичаи и обреди, които се предават от поколение на поколение. Без приемственост не може да се говори за традиция, но същевременно не трябва да се забравя, че зад нея стои фолклорното мислене на човека. За фолклорния човек съвкупността от вярвания и ритуали функционира като обяснение на света и мястото му в него. Когато обредните действия и наричания, легендите и преданията, вече спрат да бъдат извор на знание и себепознание, ценностен регулатор, източник на надежда и упование, те губят своята сакралност, а съществуването им в рамките на съвременното общество може да се разглежда като възстановка на традицията.

Нашите знания за тези традиционни практики обаче обикновено се изчерпват с повърхностното разчитане на заложените в тях символи, а произходът им остава непознат. С течение на времето разновидностите им се отдалечават от първообраза си и заживяват отделен живот, а реконструирането на първичните структури често се оказва трудно, защото в същността си са плод на устната култура.

Корените на карнавалната традиция могат да се търсят в празниците на древногръцките мистерии, които, от своя страна, може би са привнесени от тракийската култура. Те се свързват с извършването на ритуали за плодородие и за възрастова инициация, като са съсредоточени около ритуалите на прехода – сватбата и раждането. Животът и смъртта, съществуването в сегашността и трансцендентното битие в отвъдния свят, се пресъздават символно, за да се противопоставят. А зад тяхното противостоене откриваме стремежа към синтез на обживяното тук и непознатото там, към преодоляване на границите между световете. Когато митологичният човек търси единение с природата, той я облича в образите на богове, които носят различни нейни черти (Деметра и Дионис – женското и мъжкото начало).

Това желано сливане, на човешко и божествено от предхристиянските времена, се пренася и в Средновековието, парадоксално известно с теоцентристката си организация. Античните Сатурналии, твърди Юнг, се трансформират в странни църковни обичаи, датиращи от Ранното Средновековие в Европа. Извършвали се около Нова година с песни и танци, първоначално били характерни за свещениците с по-нисък сан. В тях участвали децата и поддяконите, като тогава се избирал и „епископ на децата“. Облечен в епископските одежди, той посещавал двореца на архиепископа и произнасял благословия. Актът на преобличането, маскирането е силно знаково натоварен. Той служи за генератор на значения още при древногръцките празнични ритуали, благодатна почва за развитие на драмата. Чрез маскирането се постига консолидиране на общността с нейните различни социални прослойки – по време на ритуала всичките ѝ членове са равноправни, защото са изправени пред по-висша задача. Те трябва да „усвоят“ божественото, свидетели са на „пресътворението“ на света, за което са същевременно отговорни.

Юнг отбелязва, че на някои места самите свещеници са държали на Сатурналиите (празници в чест на бог Сатурн в Рим през втората половина на декември), по време на които надмощие вземало предишното състояние на съзнанието – езическото, с неговата варварска първичност. Във Франция се празнувал „празник на магарето“, като в някои региони процесията влизала в църквата, а литургията се съпровождала от цвилене в края на всяка част. От Античността образът на магарето се свързва с лакомия и леност, похотливост, инат, глупост, но същевременно съществувала и тенденцията в народните схващания магарето да се идентифицира с Христос. На някои места участващите се обличали с празнични дрехи (като на Коледа) и покривали магарето със златно одеяло, чиито краища избрани каноници трябвало да държат.

Това символно преплитане, което от нашата перспектива напомня дори богохулство, не е единичен случай. Предхристиянски пласт може да се открие и в основата на български празници, свързани с честването на светци. Върху образите на светците се проектират фолклорни вярвания, което ги превръща в културни герои, фигури, свързващи два различни идеологически кода. Върху религиозната представа за тях се наслагват вярвания от старата митологична система и по този начин те добиват сложна и противоречива гама от антропоморфни и зооморфни черти, започват да всяват страх, преосмислени са като покровители на различни сфери от ежедневието. Пример за светец, който се родее с демоничното във фолклорното мислене, е свети Тодор – на него се приписват вампирски и таласъмски черти, свързва се с пространството на гробището.

Сред този комплекс от важни за фолклорната култура пролетни празници, към който принадлежи Тодоровден, се откроява и Кукеровден (в Източна България и Тракия). Карнавалните празници са традиционно площадни. В шествието на Кукеровден участват младите момчета. Те се маскират по разнообразни начини – като баба, старец, младоженец, булка, невеста, мечка, мечкар, цар, царица, поп, доктор и други. Повечето от участващите момчета са с почернени лица и обърнати наопаки кожуси, те носят „оръжие“. Маските на мъжете се състоят от втъкнати пера, стъкълца и мъниста, а понякога в тях има два или три биволски рога. Кукерите си окачват звънци, носят бебе и хурки. И тук присъства фигурата на магарето, но този път под формата на чучело, което предвожда шествието (понякога кон или камила). Кукерите обикалят домовете и разиграват сцени, свързани с плодородието и възраждането на природата.

В семиотичен аспект общността преживява сътворяващия се тук и сега свят, подобно на античната празнична общност. Предрешените мъже имат ролята на медиатори, идващи от друг свят, света на хаоса, които трябва да спомогнат за трансформацията му в космос. Затова кодовете на ежедневието при карнавалната общност биват преобърнати и профанното се преосмисля като сакрално – по този начин се разиграва съществуването в хаоса, което трябва да бъде преодоляно чрез ритуала. Маската е ключовата форма, чрез която се осъществява това посредничество – на езика на знаците тя се свързва с подменената идентичност, която позволява на човека да участва в съграждането на порядъка. Човекът обаче е нещо повече от участник в акта на конструиране на действителността, той се превръща в трикстер (хитрец) посредством маската, която му дава възможността „да надхитри“ властващите сили, като си присвои статут от по-висш разред, чрез който да осигури благоденствието на социалната група.

Библиография:

Ников, И., Георгиев, Д., Гинев, А. Антична литература. 2011

Папучиев, Н. Културна антропология: Слово, обред, обичай. С., 2016

Юнг, К. Архетиповете и колективното несъзнавано. П., 2016