Александър Екзарх можеше да стане княз на българите

Александър Екзарх

Преди години имах един приятел – сърбин, който не се интересуваше особено от история или политика. Затова веднъж много мe учуди, когато ми каза следното. Българите сме били зле, защото след Освобождението владетелите ни са били немци, пък сърбите били добре, защото не са допуснали чужди владетелски династии да царуват над тях. Разбира се, аз му обясних, че тия заключения са твърде субективни и спорни.

Нито ние сме били толкова зле по онова време, нито пък те са били толкова добре, от икономическа гледна точка след Освобождението, дори България леко превъзхожда Сърбия. Обаче е интересно наблюдението: в Сърбия управляват династиите на местните първенци Обреновичи и Караджорджевичи, а при нас по същото време властват княз Александър Батенберг и Корбургите (Фердинанд, Борис и за кратко Симеон II). Както е известно, след Освобождението 1878 г. в Княжество България на два пъти се утвърждава избор на княз, който да се възкачи на българския престол. И българите се спират и двата пъти на немски принцове – първият е Александър Йозеф фон Батенберг, а вторият – Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски.

Малцина от нас обаче знаят, че във времето, когато се обсъжда кой да седне на нашия трон, налице е и кандидатурата на един особено заслужил българин. Става дума за големия наш възрожденец Александър Екзарх. Той е най-сериозният роден кандидат за престола. Ако Александър Екзарх беше станал български княз, България щеше да последва модела на Сърбия и Черна гора, където князете са местни първенци. Наместо това ние вземаме пример от Гърция и Румъния, където на трона се поставят владетели от немски произход.

Но така или иначе, макар и да не става княз, българинът Александър Екзарх заслужава огромно уважение с цялостната си дейност в полза на патриотичната кауза през Възраждането. Защото Александър Екзарх се изявява като политик и дипломат в продължение на повече от 40 г. През цялото това време той се бори неуморно за просвещението и добруването на българския народ. И когато на два пъти се явява като кандидат за българския престол – никой от сънародниците му не поставя под съмнение, че той е сред най-заслужилите да управляват България.

Александър Стоилов Бейоглу Екзарх е роден през 1810 г. в Стара Загора. Произхожда от богато семейство, той е третият син от общо девет деца. Още много малък, Александър е изпратен да се учи при вуйчо си поп Атанас в Станимака (Асеновград). След две години се завръща, а сетне баща му Стоил го провожда в Одрин, за да учи гръцка граматика при прочутия даскал Григорий. В Одрин Александър Екзарх става свидетел на големите издевателства на турците спрямо местното население. Обичният му чичо Анастас (брат на баща му) е докаран окован във вериги на градския площад, а след това зверски измъчван и хвърлен в затвора. Никаква вина няма, а бива наклеветен от един турски бакалин. Близките му едва успяват да откупят живота му, а след няколко месеца, прекарани по затворите сред други клетници като него, той най-накрая бива спасен. Малкият Александър преживява много тежко тази история.

С голяма радост Александър посреща руските войски на генерал Дибич-Забалкански, които превземат Одрин в Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Александър Екзарх напуска Одрин заедно с оттеглящите се руски войници. А баща му го изпраща с думите: „Сине мой, Александре! Искаме да се изучиш, да станеш полезен за себе си и близките си, за отечеството. Що се отнася до русите, не само да ги уважаваш и обичаш, но да ги боготвориш. Те ще счупят главата на нашия тиранин, те ще ни освободят. Дано станеш достоен да допринесеш за това дело.“

Александър Екзарх следва бащиния завет. За кратко става даскал по църковно песнопение в Казанлък. После отива да продължи образованието си зад граница. Отначало в Букурещ, а след 1836 г. – в Париж. От 1839 г. получава стипендия от османското правителство, като студент по медицина във френската столица.

Как Александър Екзарх влиза в политиката и каква е мотивацията му за това?

Той става преводач на проф. Жером-Адолф Бланки, който е изпратен от френското правителство, за да даде сведения за турските зверства при потушаване на бунтовете в Нишко и Пиротско. Това коства на младежа стипендията от османското правителство, заради лошите дипломатически отношения между Франция и империята към момент.

Защо Александър Екзарх се решава на такава постъпка? По време на мисията на Бланки в Западна България, в Париж гръцкият дипломатически представител Йоанис Колетис се опитва да убеди френското общество, че въстаналите българи са всъщност гърци. А въстанията в Критско, Нишко и Пиротско от 1841 г. са все гръцки бунтове срещу османската власт.

Александър Екзарх жертва издръжката си от османското правителство, за да може светът да разбере, че османската власт се държи варварски към сънародниците му българи. В българските земи се бунтуват именно българи, а не гърци, сърби или някакви други. Както пише Бланки за преводача си: „Той е мислел несъмнено да изпълни патриотично и религиозно дело.“ След края на мисията на Бланки, Александър Екзарх продължава с опитите да привлече Франция за целите на Българското Възраждане. Идеята му е френското правителство да поеме издръжката за български ученици и студенти в своите учебни заведения: „Едно такова благодеяние ще направи френското име по-известно, отколкото всичките ви победи; то ще остане завинаги скъпо на сърцето на всеки българин.“

Александър Екзарх влиза в кореспонденция с граф дьо Понтоа, който обещава, че и френската кралица ще ходатайства пред министър-председателя Гизо за успеха на делото. След като стават известни тези инициативи, до А. Екзарх са пратени множество писма от градове от цяла България. Жители на Русе, Търново, София, Ниш и др. настояват да пратят децата си да учат във Франция, „най-цивилизованата държава в Европа“.

Александър Екзарх се явява основен изразител на „българския въпрос“ от 40-те години на XIX в. А именно – какво да се направи с българите в рамките на Османската империя? Явно е, че не може да се продължава постарому. Той е сред онези възрожденци, които залагат на просвещението, а не на въоръжената борба. Като френски възпитаник, той отначало разчита на помощта на прогресивна Франция. Много скоро идва разочарованието. Франция се стреми към затопляне на отношенията с Османската империя. Това значи, че тя вижда „българския въпрос“ като вътрешен проблем на османското общество. Франция решава, че каквото и да се прави – то трябва да е предварително координирано с османското правителство.

Единственото, което остава на А. Екзарх, е да търси сближение с Русия, защото никой друг по онова време не проявява ангажираност към българската кауза – за откъсване на българите от османската действителност и приобщаването им към европейската цивилизация. Напразно през януари 1843 г. Александър Екзарх пише известния мемоар „Напис ради болгаров“, с който иска застъпничеството на великите сили за извършване на реформи в земите, населени с българи. През 1845 г. пътува за Лондон да търси английската подкрепа, а след това посещава и Виена.

Единствено руското правителство поема ангажимента да отпусне голяма финансова помощ за просвещението на българите. Император Николай I нарежда на руския посланик в Цариград, Титов, да окаже търсената финансова подкрепа от Александър Екзарх. Това става през март 1847 г.

Ето за какво използва парите българският възрожденец. Създава и подпомага училища в Батак, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Панагюрище и т. н. – общо 22 на брой. Открива печатница и възлага да започнат преводи от чужди езици на български. Самият А. Екзарх работи по френско-български и гръцки речници за нуждите на родните училища. По време на Белоградчишкото въстание, когато 30 хил. българи търсят убежище в сръбското княжество, прогонени от башибозуците, Александър Екзарх се заема с написването на доклад („Българите“) за случилото се, адресиран до руския император.

Цариградски ввестник

От огромно значение за Българското Възраждане е работата на Александър Екзарх като главен редактор на „Цариградски вестник“. В това печатно издание за първи път се употребява изразът „вестник“. За известно време „Цариградски вестник“ е единственото периодично българско печатно издание. В него за първи път се публикуват стихове на Петко Р. Славейков и на Добри Чинтулов. Заради дългогодишната работа на Александър Екзарх в полето на българската просвета и покрай му близките контакти с Русия, той решава да постави кандидатурата си за български княз, и то на два пъти. През март 1878 г. чрез мемоар до император Александър II и с две прокламации до своите сънародници („До моите скъпи сънародници“ и „До българите“).

Сред кандидатите за българския престол тогава има още двама българи – Емануил Богориди, син на Стефан Богориди и Юлиан Пеячивич. Но безспорно Александър Екзарх е най-известното и заслужило име сред родните кандидати. След абдикацията на Александър Батенберг, следва нов опит на А. Екзарх да седне на овакантения трон. Той отново търси помощта на руския цар – в мемоар до Александър III от 2 август 1886 г. И този път кандидатурата му е провалена. За отбелязване е, че родната общественост не гледа с добро око на това, владетелят на българите да е местен. За добро или зло, отявлено предпочитанията са княз да бъде чужденец.

Паметни и пророчески са думите на Александър Екзарх от един мемоар, в който с присъщата си скромност коментира собствените си заслуги за България: „Ще умра доволен със сладката илюзия, че може би също съм вложил малък камък в първите темели на този голям и нов градеж, който ще нарека възкресение на българския народ.“

къде и кога да отидем

предстоящи събития