В първата половина на XX в. столичният хайлайф на България е удостояван от неизменното присъствие на един дребен, топчест мъж с рошава коса, вечно измачкани дрехи и червендалесто лице. Мъжът обладава твърде любопитно излъчване – едновременно сериозно и смешно, весело и сърдито. Въпреки грозноватата физиономия, от цялото му същество струи необикновен магнетизъм. Минувачите по улицата неизменно вперват поглед в него, разпознавайки в странно поклащащата се и все бързаща за някъде фигура професора по класически езици от Университета Александър Балабанов. Разсеяният професор бохем, за когото говори цяла София, а във вестниците се рисуват карикатури. „Аз съм най-грозният мъж на света!“ – казва за себе си той.
В същото време скандалната му връзка, с 33 години по-младата писателка Яна Язова, е българската редакция на приказката за „Красавицата и звяра“. Най-грозният мъж и най-красивата жена. В кафенетата всички си шушукат за тях. А те не се свенят да демонстрират близостта си в продължение на няколко години.
Александър Балабанов е много странна птица. Казват – такъв като него трябва да се тачи подобно на рядък екземпляр. В поемата си „Бурени“ Балабанов се обръща сякаш именно към себе си: „Ти си невъзможен на теория, / И все пак съществуваш с цяла история.“
От къде се взема този „невъзможен на теория“ чудак, как попада в българската литература и култура?
Александър Балабанов е роден през 1879 г. в Щип – Македония, по онова време в пределите на Османската империя. Семейството му обеднява, но все пак баща му намира средства да го прати да се учи в Класическата гимназия в София. Малкият Александър демонстрира необикновените си заложби в областта на класическите езици. В междучасията разяснява на съучениците гръцката граматика и на всички става ясно, че пред него има голямо бъдеще в класическите изследвания. Помнят го с все същия немарлив вид, с който ще се прочуе впоследствие – чорлав, измачкан, несръчен и разсеян. Още като ученик прави чудесни преводи на някои песни от „Илиада“, а след завършването го чака предложение, направо от Българското Книжовно дружество (предшественик на БАН), да извършва преводи на старогръцки произведения срещу хонорар. Балабанов обаче печели стипендия в чужбина и отива да следва класическа филология в Лайпциг, Германия. Дипломира се там, защитава и докторска дисертация из областта на гръцката античност и се връща в България. Когато завършва университета в Лайпциг и получава дипломата си на класически филолог, ректорът тържествено му казва: „Честита България, че има такъв гениален мъж!“
След прибирането си в България Балабанов отначало е гимназиален учител, после постъпва в Университета, където работи като преподавател до пенсионирането си. У нас заедно с преподаването се занимава активно и с публицистична дейност: участва в редактирането на различни вестници за литература и култура. Изявява се като активен полемист, застъпващ противоречиви мнения, но отличаващ се с оригиналната си позиция. Показателно е, че влиза в остри конфликти, дори с критици от ранга на Владимир Василев и Боян Пенев. Балабанов е безкрайно интересен събеседник. Разговорите с него са едно пищно безредие, спомня си приятелят му Симеон Радев. Само Ботев, Алеко и Захари Стоянов в цялата българска литература умеят да пишат по-непринудено и естествено от него. Балабановото слово блика като ручей от планина, изхвръква като стрела от лък.
Александър Балабанов е най-популярната личност на българската интелигенция. Той е познат навред в културните среди с физиономията си, любим герой е от вицове и карикатури. За разсеяността му се носят легенди: толкова често си забравя шапката в кръчмата, че приятелите му почват да я надписват; когато пържи яйца – слага в тигана черупките, а другото изхвърля; събува си обувките, преди да се качи във влака и други подобни. За него един чужденец казва, че е истински поет в науката. Наука и поезия са основните съставки на личността му.
За Балабанов се твърди, че е човек със сто лица. Вярно е, защото той се изявява в много области – едновременно е поет, литературен критик и историк, публицист, полемист, наставник, преподавател, популярен сказвач. Пред публика актьорът у него винаги взима превес над учения и литератора. Заради неспокойния му нрав, оригиналните му идеи и хрумвания рядко намират завършения си израз. Малко преди смъртта си Балабанов с болка ще изповяда: „За едно съжалявам – отдадох се на наука, а аз съм поет. Трябваше да пиша стихове.“
Всъщност професор Александър Балабанов оставя значимо поетическо наследство. Но в нашето съвремие малко се говори за това. Вече изобилстват писания главно за връзката му с Яна Язова. Ирония на съдбата е, че днес Красавицата е по-известната и разпознаваема от двама им. Докато някога, спомня си Иван Богданов, пред многото затворени врати името „Балабанов“ действа като магическите думи: „Сезам, отвори се!“ На Балабанов не се отказва. Близък е с царя, с министри, дипломати, с ВМРО… Когато дойде в България интелектуалец от чужда страна, Балабанов ще е неизменно пръв в делегацията по посрещането. Той веднага ще заговори чужденеца на родния му език (Балабанов е полиглот), ще го запознае със забележителностите на България, заедно ще обсъдят литературни и философски въпроси.
Вярно е, че славата на Балабанов като любим на Яна Язова и като виден български общественик затъмнява значително постиженията му в областта на поезията. Нека променим тази прищявка на времето и да си припомним едни от най-прекрасните негови стихове, някога рецитирани с обич из цяла България.
„Аз знам един жезъл във Охрида син,
от чисто е злато и сяен рубин.
И кой го извади от студни води,
венчат щат го в Солуна цар да седи.
От Дунав до Бяло море ще владей,
той – царят балкански – що в песни се пей.
Аз знам една лира във Охрида син
от чисто е злато и сяен рубин.
И кой я извади от студни води,
за хубост мед-песни ще той зареди.
И славно му име во век ще живей:
певецът балкански що в песни се пей.
Аз знам една хижа край Охрида син:
лози попълзяли по зидове, крин…
В таз хижа девойче ми мило седи;
в уста му – що бисер, – що злато – в гърди!
Вам жезъл и лира, и сяен рубин…
На мене таз хижа край Охрида син…
(„Охрида син“)
В свободното си от наука и вестникарство време, Балабанов обикаля България и поставя беседи пред ученици. Със сказките си става любимец на учениците, които посредством него се запознават отрано с античния свят. Зает с твърде много неща наведнъж и разкъсван в много области на познанието, заради вродената си неорганизираност Балабанов не е в състояние да изкара нищо сериозно докрай. „У него има нещичко от туй трагично двуличие на човека. В туй безсистемно разхищение на една богата душа се крие цялата трагедия на Балабанов. Той си остава публицист в науката.“ (Димитър Михалчев). Той е безкраен хаос, от който всеки момент може да се роди звезда. Дързък, необуздан и често субективен, но пък винаги оригинален. Този тълкувател на световните гении Балабанов кара гигантите на гръко-римската култура да заговорят за първи път на български. И така приживе се превръща в легенда.
„И мраз,
И жар;
И роб,
И цар;
И гроб,
И ден;
И лъв,
И мек –
За всеки час!
Такъв
Човек
Съм аз.“ („Автобиография“)
