Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е късче радост в тази напрегната ситуация, в която се намира света. Тя е повод да се почувстваме горди, защото това не е само лична награда, поне според мен, това е награда за страната ни и за българската поезия като цяло. Разговарям с Аксиния от дистанция, но отговорите ѝ са топли и искрени.

 

Наградената Ви стихосбирка се казва „Целувката на времето“. Какво за Вас е времето?

 

Като човек, роден в тези ширини, в мен е заложена европейската матрица, в която времето е линеарно. Хубавото на тази представа е, че когато нещо в настоящето ни кара да се чувстваме тъжни, можем да се върнем назад. Можем да се проектираме в друго време от личния ни опит, в което сме били щастливи, свободни и закриляни, в което всичко е било възможно и предстоящо, каквото е детството ни, например. Или да си изберем да „потънем“ в някоя отдалечена историческа епоха с други ценности, които са ни по-близки от тези на днешния ден. За последното не ни е нужна машина на времето, просто трябва да разгърнем някоя книга.

 

Освен това линеарното време създава непрекъснато нови призми, мощни бинокли, през които да изследваме базисни морални и емоционални категории като любов, вярност, приятелство, смърт, живот, милост… Но не ми е чужда и представата за времето, в която минало, настояще и бъдеще са просто три пласта, които вървят заедно, случват се едновременно. Този клик, проблясък, става мигновено, в процеса на писане, когато в приплъзването на тези едновременно битуващи времеви пластове се получи процеп и можеш да провидиш нещо в бъдещето или да зърнеш картина от миналото. Също като при сънищата. Случва се рядко, но когато стане, европейската представа за времето, като линейно случване на събитията, вече е разколебана.

 

Съществува едно мнение, че българската поезия не е на достатъчно добро ниво, за да се съизмерва със световната. От друга страна, български автори получават наистина високи отличия от чужди конкурси, както се случва при Вас. Вие на какво мнение сте? Къде стоим ние в световен мащаб?

 

Самочувствие да дават мнения имат обикновено критици и изследователи, които имат зад гърба си мощна и многовековна литературна традиция. Между куртоазната поетична традиция на трубадурското движение, зародило се в края на XI век в Окситания, и съвременната френска поезия лежат десет века. Върху какво стъпва българската поезия, в кой век родоначалникът на възрожденската ни литература Петко Р. Славейков започва да адаптира гръцки и турски песнопойки, за да положи някаква основа в този жанр?

 

Това съизмерване винаги е било в наша вреда. Винаги сме се опитвали да догонваме някого и нещо, да наваксваме, да попълваме празнини, оттук и ниското ни самочувствие. И мисля, че е крайно време да сложим точка на това. Като се отнасяме с респект, естествено, към чуждата литературна традиция и постиженията ѝ. Но да си дадем сметка, че много от тези мнения, които се опитват да изтласкват българската поезия в периферията, лежат на стари лаври. В края на миналия век се появиха много книги с преводна поезия, издават се и сега, в началото на XXI век.

 

Поради разцвета на технологиите и интернета можем да прочетем какво и как пишат колегите ни от цял свят, какви теми ги вълнуват, каква поетика създават – да се съпоставим с тях, да съпоставим българските поетични търсения. Тогава, ако имаме сетива и подготовка, ще разберем, че съвременната българска поезия върви в едно русло със световната. Че няма основание да се поставяме на по-ниско ниво. Естествено, не говоря за „епигонска“ и подражателска на чужди модели и моди поезия. Доказателство за това са двете ми поетични книги, които получиха две от най-престижните награди за поезия във френско езичния свят. Както признанията на други български поети и писатели извън България.

 

#бюлетин

#театър

За втори път носите  престижна награда на издателството. Първата награда беше на името на Гийом Аполинер за книгата „Небе за изгубване“. Всъщност, как се стигна до издаване в „Галимар“?

 

Работя с издателство „Галимар“ от 1995 г., когато сътрудничех на издателска къща „Парадокс“, на която съм благодарна, че ми даде шанс да се реализирам като преводач. Когато стиховете ми на френски станаха доста, а при „Небе за изгубване“ изживях и един щастлив период на писане, нещата просто идваха и идваха на френски език. Нещо, което не ми се беше случвало преди, дори на български, реших, че мога да помисля и за книга. Така или иначе имах координатите на издателство „Галимар“. Макар да звучи налудничаво, имайки предвид, какви автори са издавани там, (искам само да спомена, че един от първите трима, публикувани в Бялата колекция на издателството при създаването ѝ през 1911 г., е не кой да е, а Сен-Джон Перс), реших да изпратя ръкописа си там. Нямах какво да губя. И се получи. „Целувката на времето“, втората книга, беше изпратена съгласно клауза в първия договор. И съм щастлива, че тя бе приета и публикувана! Имах известни опасения, защото според някои френски колеги е много по-трудно да издадеш втора книга в „Галимар“ отколкото първа.

 

Можете ли да съпоставите своята поезия с тази на френските си колеги? Както Ви отличава от тях и какво според Вас те ценят най-високо във вашата поезия?

 

Не обичам генерализациите, но ми се струва, че французите са по-близо до разума, отколкото до сърцето. Имат дълбок респект към философията, рациото, идеята в изчистения ѝ вид, което е исторически обусловено. Освен това през последните десетилетия във всички видове изкуство има тенденция към фрагментиране, експериментиране, свеждане на образа и идеята до знак и абстракция. Не виждам нищо лошо в това, когато идва от същността и индивидуалната творческа палитра на автора, а не е опит за подражание на определена мода и следване на външни правила. Ако поетът диша фрагментарно и вижда света така – прекрасно. Но ако диша в цвят, мирис, образ и иска да ги потисне, просто защото това не е „модерно“, защото другите не пишат така, защото няма да е котируем тук или в чужбина, толкова по-зле за поезията. Вероятно бих могла да бъда причислена към лирическата поетична традиция във френската поезия.

 

А какво ценят най-много ми е трудно да отговоря. Надявам се да е автентичността ѝ, простота на изказа и способността на стиховете да докоснат не само разума, но и сърцето.

 

Как решавате кое точно стихотворение да бъде написано на френски и кое на български? Директно на чуждия език ли Ви идват фрази или обмисляте предварително какво и как да го напишете?

 

Когато едно стихотворение идва, то идва с формата, ритъма и езика си. Езикът е вторичен относно творческата енергия. Но със сигурност каналът, по който тече родния ми език, винаги остава включен. Творческият акт на писане на поезия е пробив, кратко включване, интензивно. Не, не обмислям предварително какво да напиша нито на български, нито на френски език. Това би убило всяко стихотворение. Защото в момента на писане ти си друг, обсебен. И си тук, и не си. Вибрираш на различна честота. Чувстваш се смирен и малък, защото осъзнаваш, че има нещо по-голямо от теб, на което си моментен проводник.

 

Но не можеш да го „контролираш“. Не можеш да го призовеш, когато поискаш. Можеш само да си благодарен, когато те споходи. И едновременно с това се чувстваш „избран“ и щастлив, защото в тези моменти си част от едно цяло, от една обща енергия. Това са редки моменти. Онези, които са ги преживели поне един път в живота си, знаят. Езикът, на който пишеш, е без значение. Той е материал, средство, с което творческата енергия добива плът. Както четката и маслените бои за художника.

 

 

Наградите успокояват ли Ви или Ви карат да се чувствате по-несигурна?

 

И двете неща ги има. Всяка награда оценностява труда на поета. Понеже става въпрос за Франция, тоест, пространство, което не обитавам физически и нямам възможност да участвам пряко и непрекъснато в презентирането на книгите си, тези награди, надявам се, ще ги направят по-видими и ще увеличат шанса им да стигнат до по-голям брой читатели. Но наградите създават и очаквания, изисквания към автора, което поражда несигурност и страх, защото истинската поезия не е нещо, което може да бъде планирано. Тя е търпение, чакане и божия милост.

Според Вас кое прави поезията наистина голяма?

 

Способността ѝ да поражда светове и любов, да създава, да следва вътрешния си ритъм и същност, да приласкава. Да не наранява. Или ако причини болка, да може да я излекува след това. Да строи домове, в които могат да се прислонят за кратко или по-дълго различни хора. Нетленни домове, в които хората могат да влязат, да си починат, да се зарадват или поплачат, да заредят очите и дробовете си с небе, а после да продължат по своя път. Упорството ѝ да се опитва да преминава граници, да назовава същността на нещата и да изговаря „посоките на онова, което не се побира в очите, защото е по-голямо от думите“ (цитатът е от едно мое стихотворение).

 

 За какво е „Целувката на времето“? Коя е онази най-важна сентенция, която се надявате читателите да извлекат от книгата?

 

Тълкуването на авторите почти винаги стеснява смисъла, лишава читателя от възможността да положи себе си в текста, да го направи свой, да го преживее като свой. Поезията е преживяване и ликуване на всички сетива. Универсалността и уникалността на поезията се състои именно в това, да не формулира отговори. Бих била щастлива, ако всеки читател се разпознае поне в едно стихотворение в книгата и го почувства за миг като свой дом.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This