Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“

Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е късче радост в тази напрегната ситуация, в която се намира света. Тя е повод да се почувстваме горди, защото това не е само лична награда, поне според мен, това е награда за страната ни и за българската поезия като цяло. Разговарям с Аксиния от дистанция, но отговорите ѝ са топли и искрени.

Наградената Ви стихосбирка се казва „Целувката на времето“. Какво за Вас е времето?

Като човек, роден в тези ширини, в мен е заложена европейската матрица, в която времето е линеарно. Хубавото на тази представа е, че когато нещо в настоящето ни кара да се чувстваме тъжни, можем да се върнем назад. Можем да се проектираме в друго време от личния ни опит, в което сме били щастливи, свободни и закриляни, в което всичко е било възможно и предстоящо, каквото е детството ни, например. Или да си изберем да „потънем“ в някоя отдалечена историческа епоха с други ценности, които са ни по-близки от тези на днешния ден. За последното не ни е нужна машина на времето, просто трябва да разгърнем някоя книга.

Освен това линеарното време създава непрекъснато нови призми, мощни бинокли, през които да изследваме базисни морални и емоционални категории като любов, вярност, приятелство, смърт, живот, милост… Но не ми е чужда и представата за времето, в която минало, настояще и бъдеще са просто три пласта, които вървят заедно, случват се едновременно. Този клик, проблясък, става мигновено, в процеса на писане, когато в приплъзването на тези едновременно битуващи времеви пластове се получи процеп и можеш да провидиш нещо в бъдещето или да зърнеш картина от миналото. Също като при сънищата. Случва се рядко, но когато стане, европейската представа за времето, като линейно случване на събитията, вече е разколебана.

Съществува едно мнение, че българската поезия не е на достатъчно добро ниво, за да се съизмерва със световната. От друга страна, български автори получават наистина високи отличия от чужди конкурси, както се случва при Вас. Вие на какво мнение сте? Къде стоим ние в световен мащаб?

Самочувствие да дават мнения имат обикновено критици и изследователи, които имат зад гърба си мощна и многовековна литературна традиция. Между куртоазната поетична традиция на трубадурското движение, зародило се в края на XI век в Окситания, и съвременната френска поезия лежат десет века. Върху какво стъпва българската поезия, в кой век родоначалникът на възрожденската ни литература Петко Р. Славейков започва да адаптира гръцки и турски песнопойки, за да положи някаква основа в този жанр?

Това съизмерване винаги е било в наша вреда. Винаги сме се опитвали да догонваме някого и нещо, да наваксваме, да попълваме празнини, оттук и ниското ни самочувствие. И мисля, че е крайно време да сложим точка на това. Като се отнасяме с респект, естествено, към чуждата литературна традиция и постиженията ѝ. Но да си дадем сметка, че много от тези мнения, които се опитват да изтласкват българската поезия в периферията, лежат на стари лаври. В края на миналия век се появиха много книги с преводна поезия, издават се и сега, в началото на XXI век.

Поради разцвета на технологиите и интернета можем да прочетем какво и как пишат колегите ни от цял свят, какви теми ги вълнуват, каква поетика създават – да се съпоставим с тях, да съпоставим българските поетични търсения. Тогава, ако имаме сетива и подготовка, ще разберем, че съвременната българска поезия върви в едно русло със световната. Че няма основание да се поставяме на по-ниско ниво. Естествено, не говоря за „епигонска“ и подражателска на чужди модели и моди поезия. Доказателство за това са двете ми поетични книги, които получиха две от най-престижните награди за поезия във френско езичния свят. Както признанията на други български поети и писатели извън България.

Можете ли да съпоставите своята поезия с тази на френските си колеги? Както Ви отличава от тях и какво според Вас те ценят най-високо във вашата поезия?

Не обичам генерализациите, но ми се струва, че французите са по-близо до разума, отколкото до сърцето. Имат дълбок респект към философията, рациото, идеята в изчистения ѝ вид, което е исторически обусловено. Освен това през последните десетилетия във всички видове изкуство има тенденция към фрагментиране, експериментиране, свеждане на образа и идеята до знак и абстракция. Не виждам нищо лошо в това, когато идва от същността и индивидуалната творческа палитра на автора, а не е опит за подражание на определена мода и следване на външни правила. Ако поетът диша фрагментарно и вижда света така – прекрасно. Но ако диша в цвят, мирис, образ и иска да ги потисне, просто защото това не е „модерно“, защото другите не пишат така, защото няма да е котируем тук или в чужбина, толкова по-зле за поезията. Вероятно бих могла да бъда причислена към лирическата поетична традиция във френската поезия.

А какво ценят най-много ми е трудно да отговоря. Надявам се да е автентичността ѝ, простота на изказа и способността на стиховете да докоснат не само разума, но и сърцето.