Живея в Америка от 20 години. Бях една от тези, които порасна през комунизма, рецитирайки гордо стихотворението „Аз съм Българче“, защото имах късмета да порасна в семейство на образовани хора с ценности. Като дете мислех, че съм обречена никога да не пътувам извън България, защото се пътуваше само „с връзки“, но живота ме изненада. Получих стипендия и заминах сама на 18 години. Учих, завърших и после останах да работя, да се развивам като човек, да разширявам мирогледа си, и да се уча на изкуството да живея.
По онова време нямаше нито имейли, нито Фейсбук. До ден днешен си спомням лицата на семейството и приятелите, дошли да ме изпратят на летище София, много от които повече не видях. През годините много хора са ме поучавали, обиждали и завиждали за това, как живея в чужбина, колко ми е лесно там, и колко е лошо в България. Знам, че е трудно в България, но не мисля, че и половината от тези хора имат представа за какво завиждат, или биха издържали и една седмица на напъна, стреса, темпото, изискванията, несигурност и самота, с които човек трябва да се оправя всеки ден в „чужбината“.
 
Това, което със сигурност научих и развих извън България, е чувството на културна идентичност, и уважение към корените и културното наследство на моята държава. Учейки „История на изкуството във Флоренция“ и „Западна история“ в университета, осъзнах какво древно, историческо и традиционно богатство имаме ние българите. Не съм една от тези, които казват, че всичко започва от България, нито че от България по-хубаво няма, защото традиции, изкуство и култура има навсякъде по света. Но колкото повече пътувах и откривах, си давах сметка, че имаме достойно културно наследство, което трябва да пазим, изучаваме и предаваме на следващите поколения. Сега като фотограф търся да снимам, при всяка възможност и да пазя по начин, по който мога, живото ни българско наследство.

Миналата седмица имах привилегията да снимам осем невероятни баби и една млада девойка, хор за народни песни, които „биха“ 4 часа път от село Дряново в Родопите, за да запишат диск и за да пеят в „Нощта на музеите“. Заслуга за това имат уникалните, търпеливи и дейни момичета от „Резиденция Баба“, които взимат всичките ми овации. Като мой принос, исках да снимам портретни снимки и цял ръст на бабите в залата – зимна градина на двореца, защото светлината беше идеална за ефекта, който исках да постигна, а също, защото щеше да е силно артистично за българското наследство да снимам фолклорните носии в стария дворец. 

Докато чаках бабите и нагласях фотоапарата, имах безкрайното неудоволствие да се запозная с двете директорки на Националната Художествена Галерия, които за съжаление са днешните пазителки и представителки на българското изкуство и култура. Нямаше приетото „Добър ден“, нито пък ръкуване или представяне, но имаше безцеремонно заявяване без възможност за общуване или обяснения по логичен начин, последвано от изгонване, защото бях заклеймена, че „преча на хората“. Бих разбрала ако ми се обясни, че трябва предварително да се резервира салона, или че трябва разрешение, но не можах да разбера отношението, махленския начин на говорене и жестикулиране на жени, които по поведение, облекло и маниер за мен са били замразени по времето на комунизма и наскоро размразени. Портиерът, по-скоро пъдар, пък гонеше бабите, защото те пък пречили на движението по стълбите. Независимо от тези индивиди, бабите се представиха блестящо и бяха уважени от тези, които проявиха интереса и търпението да спрат и да ги изслушат. Аз лично изкарах няколко прекрасни часа с бабите, в снимки, слушайки шегите им, добротата, задружието, дълбоката душевност и това, което за мен е истинската българщина.

© Tина Бояджиева

Моята България, културата и ценностите на моя дом, които трябва да се пазят, уважават, изучават и продължават, се представят от тези баби, много повече от директорки – махленки, чийто мироглед и свят са толкова тесни и ограничени, и се изразяват в емоционално малтретиране на околните, понеже по някакъв начин са се докопали до власт.

България е толкова моя, колкото и тяхна, и в отговор на махленското отношение, бутафорията и ограниченото мислене, аз избирам красотата, изкуството и безпределността на нашата древна култура и традиции. Представям ви снимките на истинските българки от село Дряново, които обичам, и огромният ми аплодисмент към момичетата от „Резиденция баба“, които въпреки много пречки, бюрокрация, липса на средства и манталитет на „Не може!“, са намерили начин да успеят, пазят и увековечат най-ценното за нашата нация.

© Tина Бояджиева

Pin It on Pinterest

Share This