„Аз и другият“ във филмите на Франсоа Озон 

Франсоа Озон е една от водещите фигури в новата Нова Вълна (New Wave) на френското кино. Роден е през 1967 год. в Париж. Завършва режисура и първоначално прави късометражни филми. Дебютът му в пълнометражното кино е през 1998 год. със сатирата „Ситком“. За нея се дават добри отзиви и рецензии, но големият му пробив неминуемо е с „8 жени“, с Катрин Деньов. Филмите на Озон очароват с дълбокия си психологизъм, изразен чрез сексуалността и вечната тема „Аз и другият“.

Тук ще разгледаме как тези теми се разгръщат в някои от последните му произведения.

„Другият любовник“ излиза през 2017 год. и е последният проект на Озон до този момент. Историята е за млада жена, която започва любовна връзка със своя психоаналитик. Отношенията им изглеждат нормални и здравословни докато Клоуи не започва и паралелна връзка с неговия брат близнак. Буквалният превод на заглавието гласи „Двойният любовник“. Така още в началото режисьорът загатва за двойствеността на личността. После и сюжетът потвърждава, че братът е действително не друго, а само един огледален образ на Пол, роден в съзнанието на Клоуи. В него тя вижда всичко онова, което Пол не притежава – Пол мрази котки, но Луи ги обожава също като нея. С помощта на този измислен любовник Клоуи се опитва да постигне баланс във връзката си, защото другият допълва първия.

„Франц“ ни връща към следвоенната епоха на Първата световна война в малко градче в Германия. Застинало във времето, не само защото такава е естествената динамика на климата в малкия град по принцип, но и защото героите живеят със сковаващата ги скръб по Франц. Неговите родители и младата му вдовица обаче скоро са измъкнати от блатото на горестта, благодарение на французина Адриан, който започва да посещава гроба на загиналия. Семейството го приема в дома си за дълго гостуване, през което той им разказва химерни истории за дружбата си с Франц. Представя се за негов състудент от следването му във Франция, случило се преди войната. Така Андриан скрива истината, че всъщност той е онзи, който го е убил на фронта, а не му е приятел от студентските години.

В развоя на историята става ясно, че те са склонни да му простят, защото той сега им връща Франц и те могат да изживеят един по-добър, дори идеален, но за сметка на това въображаем Франц, който обаче е толкова силен, че самият Адриан започва да го въплъщава. Образите на двете момчета се размиват докато станат накрая напълно тъждествени. За родителите чужденецът вече е синът им, а за Ана той е изгубеният й съпруг. Разбира се, зрителят осъзнава, че героите не са изцелени от болката си, а преминават през естествени етапи на процеса на скърбенето. За тях фантазията е бягство от тежката реалност. Виждаме, че скръбта не е статична, че тя е спектър от състояния и движение между фази.

Задаваме си и въпроса: Кой е „другият“? Дали „другият“ не е само вътрешно измерение на нашите представи и ако е така, способни ли сме да изградим пълноценна връзка с човек, който действително отсъства? Самият Адриан започва да изживява едно фантазно приятелство с лек привкус на хомосексуалност с човека, чиято личност никога не е познавал.

Излизайки от полемиката за фантазията и реалността, поставят се и много етични въпроси в този филм. За „благородството“ на лъжата и дали истината винаги помага или е по-добре да излъжеш, за да предпазиш човека. Също неизменна военна тема, но този път не представена като героизъм, а по-скоро как и едните, и другите са жертви, „братя по съдба“ и колко е лоша войната, която превръща онези, които е можело да са приятели, във врагове.

„Само на 17“ борави с особен вид психологизъм, поднесен по виртуозно лек начин. Тук Франсоа Озон не просто нищи психологията на героите, той се занимава и с психологията на зрителите. Чрез всяко действие провокира очакванията и разбива клишето на типичната драма.

Филмът започва с лятна ваканция в Прованс, където Изабел изживява първата си любов. Сцената е класическа – топли летни вечери, пасторална романтика далече от града, безгрижието на младостта и първата омая на копнежа. Но след прибирането й в Париж разбираме, че Изабел не изпитва сантимент към лятната си афера и за нея интимността е просто игра, към която тя подхожда равнодушно. Докато връстниците й се влюбват и разлюбват, тя решава да проституира, без да е притисната от обстоятелства или да страда от материални и емоционални липси.